В крайна сметка си бяха създали съвсем неправилна представа за него — за тях той беше вражески шпионин и диверсант, дошъл, за да нанесе предателски удар в гърба на Четвъртия райх, да обезглави властта, да посее хаос и да подготви нахлуването на противника. Крайната цел беше установяване на антинароден кавказко-ционистки режим на цялата територия на метрополитена. Макар че Артьом, общо взето, разбираше малко от политика, такава глобална цел му се стори достойна и той се съгласи и с това. И добре, че се съгласи — може би именно затова всичките му зъби си останаха на мястото. След като и последните детайли на заговора бяха изяснени, все пак позволиха на Артьом да изпадне в несвяст.
Когато беше в състояние отново да отвори очи, комендантът тъкмо дочиташе присъдата. Веднага щом последните формалности бяха уредени, а официалната дата на разделянето му с живота бе обявена пред обществеността, сложиха черна шапка върху главата и лицето на подсъдимия и видимостта му намаля рязко. Нямаше какво повече да гледа и му прилоша още по-силно. След като издържа едва минута, Артьом спря да се съпротивлява, тялото му беше обхванато от конвулсии и той повърна върху собствените си ботуши. Охраната отстъпи предпазливо назад, а обществеността нададе възмутен вой. За миг Артьом се засрами, а после усети как главата му отлита нанякъде, а краката му се прегъват безволево.
Нечия силна ръка повдигна брадичката му и той чу познатия глас, който вече звучеше почти във всеки от сънищата му:
— Да вървим! Ела с мен, Артьом! Всичко свърши. Всичко е наред. Ставай! — говореше той, а Артьом все не можеше да намери сили да стане или дори да вдигне глава.
Беше много тъмно — навярно шапката му пречеше, досети се той. Но как да я свали — нали ръцете са вързани зад гърба му?! А трябваше да я свали, за да види дали това е същият този човек, или просто така му се струва.
— Шапката… — изстена Артьом, надявайки се, че човекът сам ще се досети.
Черната преграда пред очите му веднага изчезна и Артьом видя пред себе си Хънтър. Той изобщо не се беше променил, откакто Артьом бе разговарял с него за последен път, много отдавна, преди цяла вечност, във ВДНХ. Но как беше попаднал тук? Артьом вдигна глава с усилие и се огледа. Намираше се на платформата на същата станция, на която бяха прочели присъдата му. Навсякъде наоколо лежаха мъртви тела; само няколко свещи от единия полилей продължаваха да димят. Свещите на другия полилей бяха изгаснали. Хънтър стискаше в дясната си ръка същия онзи пистолет „Стечкин“, който така беше поразил Артьом предишния път, когато му се бе сторил гигантски заради дългия, завинтен за цевта заглушител и внушителния лазерен мерник. Ловеца гледаше Артьом тревожно и внимателно.
— Всичко ли е наред с теб? Можеш ли да вървиш?
— Да. Предполагам — даде си кураж Артьом, но в този момент го интересуваше нещо съвсем друго. — Жив ли сте? Успяхте ли?
— Както виждаш… — усмихна се уморено Хънтър. — Благодаря ти за помощта.
— Но аз не се справих — поклати глава Артьом и почувства как го облива гореща вълна от срам.
— Ти направи каквото можа. — Хънтър го потупа успокояващо по рамото.
— А какво се случи с дома ми? С ВДНХ?
— Всичко е наред, Артьом. Всичко вече е минало. Успях да затрупам прохода и черните вече не могат да влизат в метрото. Спасени сме. Да вървим.
— А какво се случи тук? — Артьом се огледа, установявайки с ужас, че почти цялата зала е покрита с трупове и не се чува никакъв звук, освен гласовете на него и на Хънтър.
— Няма значение. — Хънтър го погледна твърдо в очите. — Не бива да се безпокоиш за това. — Той се наведе и вдигна раницата, в която беше неговата леко димяща армейска ръчна картечница. Почти не бяха останали ленти с патрони.
Ловеца тръгна напред и на Артьом не му оставаше нищо друго, освен да го догони. Докато се оглеждаше встрани, той видя нещо, което не бе забелязал по-рано. От мостика, на който стоеше, докато произнасяха присъдата му, над релсите висяха няколко тъмни фигури.
Хънтър мълчеше и крачеше широко, сякаш забравил, че Артьом едва успяваше да върви. Колкото и да се стараеше младежът, разстоянието между него и Хънтър се увеличаваше. Артьом се уплаши, че Ловеца така и ще си отиде, изоставяйки го на тази страшна станция, целият под на която е залят от хлъзгава, все още топла кръв, а населението й се състои само от мъртъвци. Нима струвам толкова, мислеше си Артьом, нима животът ми е по-ценен от всичките техни животи, взети заедно? Разбира се, той се радваше на спасяването си. Но всички тези хора, повалени безпорядъчно, като торби с парцали, върху гранита на платформата, един върху друг, върху релсите, останали завинаги в тази поза, в която са ги застигнали куршумите на Хънтър — те бяха умрели, за да живее той, така ли? Хънтър беше извършил тази размяна с лекотата, с която в шахмата жертват няколко слаби фигури, за да запазят по-силната… Та той е просто играч, а метрото е неговата шахматна дъска, и всички са фигури — негови, защото той играе сам със себе си. Но въпросът е: толкова силна и важна фигура ли е Артьом, че заради него да загинат толкова хора? Отсега нататък тази изтичаща върху студения гранит кръв сигурно ще пулсира в неговите вени — той сякаш я бе изпил, беше я отнел от другите, за да продължи съществуването си. Сега вече никога нямаше да успее да се сгрее…
Артьом със сетни сили побягна напред, за да догони Хънтър и да го попита дали ще може изобщо някога да се сгрее, или при всеки огън, дори най-горещия, ще му бъде толкова студено и тъжно като в зимна студена нощ на изоставена гара.
Но Хънтър бе все така далеч напред и може би причината, поради която Артьом не успяваше да го догони, беше, че Ловеца бе паднал на четири крака и се носеше по тунела с ловкостта на някое животно. Движенията му изглеждаха на Артьом неприятно сходни с движенията на… кучетата? Не, на плъховете… Господи…
— Вие плъх ли сте? — изтръгна се от Артьом страшната догадка и самият той се изплаши от това, което каза.
— Не — достигна до него отговорът. — Ти си плъх! Ти! Страхлив плъх!
Артьом разтърси глава и веднага съжали, че го е направил. До този момент изпитваше пулсираща тъпа болка, но от рязкото движение тя просто се взриви. Губейки контрол над тялото си, той залитна напред и не можа да се спре, докато не опря пламналото си чело в някакво прохладно желязо. Повърхността му беше ръбеста и притискаше неприятно костта, но изстудяваше възпалената плът и Артьом застина в тази поза за известно време, нямайки сили да се реши на нищо повече. След като успокои дишането си, той предпазливо се опита да отвори лявото си око.
Седеше на пода, допрял чело в решетка, която се издигаше до тавана и заемаше цялата ширина на ниска и тясна арка. Отпред се откриваше изглед към залата, отзад минаваха релсите. Всички най-близки арки от отсрещната страна, а очевидно, и от отсамната страна, бяха превърнати в същите такива клетки и във всяка от тях седяха по няколко души. Тази станция беше пълна противоположност на онази, в която го бяха осъдили на смърт. Онази не бе лишена от изящество — приятна> свежа, просторна, с прозрачни колони, широки и високи заоблени арки; въпреки мрачното осветление и надписите, и рисунките изглеждаше като бална зала в сравнение с тази станция. Тук всичко потискаше и плашеше — и ниският, извит таван, наподобяващ таваните на тунелите, висок едва два човешки ръста, и масивните, груби колони, които бяха по-широки от арките между тях. Освен това те бяха издадени напред и в предната им част бяха вградени решетки от заварени дебели арматурни прътове. Таванът на арките беше близо до земята и човек би могъл да го докосне, стига ръцете му да не са завързани с въже на гърба. В нищожното местенце, откъснато от залата чрез решетката, имаше още двама души освен Артьом. Единият лежеше на пода, натикал лицето си в купчина парцали, и кротичко, приглушено стенеше. Другият, черноок и от доста време небръснат брюнет, стоеше на колене, облегнал гърба си на мраморната стена, и разглеждаше Артьом с жив интерес. Покрай клетките се разхождаха двама яки младежи с камуфлажни униформи и задължителните барети, единият от които водеше с намотан на ръката си ремък едро куче, като от време на време го спираше рязко. Сигурно те са ме събудили, помисли си Артьом.
Това е било сън. Това е било сън. Всичко това му се е присънило.
Ще го обесят.
— Колко е часът? — изрече той, с усилие мърдайки подутия си език, и погледна черноокия.
— Девет и палавина — отговори охотно онзи, изговаряйки думите със същия странен акцент, който Артьом беше чул в „Китай-град“: вместо „о“ — „а“, по-меко „и“, по-твърдо „е“. И уточни: — Вечерта.
