нито дума, и макар Артьом да беше сигурен, че старецът още не спи, реши да не го тревожи повече, а затвори очи и се опита да подремне.
Мислеше си, че след всичко, което се случи с него през този безкраен ден, сънят ще дойде моментално, но времето се нижеше бавно-бавно, а матракът, неотдавна сторил му се мек, го убиваше на хълбока и се наложи да се повърти доста, докато най-накрая намери удобно положение. В ушите му постоянно звучаха последните тъжни думи на стареца. Не, не мисля… Няма да се върнат вече големите блестящи проспекти, грандиозните архитектурни съоръжения, лекият освежаващ ветрец в топлата лятна вечер, разрошващ косите и галещ лицето; няма да се върне онова небе — то никога няма да бъде такова, каквото го описваше старецът. Сега небето е високият, покрит с изгнили проводници ръбест таван на тунелите, и така ще бъде винаги. А тогава то е било… как го беше казал той? Лазурно? Чисто? Странно бе това небе, съвсем като онова, което видя Артьом тогава, в „Ботаническата градина“, и също обсипано със звезди, но не кадифено- синьо, а светлосиньо, искрящо, радостно… И сградите бяха наистина огромни, но не потискаха със своята маса, не — светли, леки, сякаш изтъкани от сладък въздух, те се рееха, едва не се откъсваха от земята, контурите им се размиваха в безкрайната височина… А наоколо имаше толкова хора! Артьом никога по-рано не беше виждал толкова хора едновременно, освен може би в „Китай-град“, но тук имаше още повече, цялото пространство в подножията на циклопските сгради бе заето от хора. Те сновяха наоколо и сред тях наистина имаше необичайно много деца; те ядяха нещо, вероятно същия този сладолед. Артьом дори искаше да помоли едно от тях да му даде да опита; самият той никога не бе ял истински сладолед, а когато беше малък, много му се искаше поне да близне мъничко. Но нямаше откъде да вземе, сладкарските фабрики отдавна вече произвеждаха само плесен и плъхове, плъхове и плесен. А малките деца, ближещи лакомството си, постоянно бягаха от него със смях, измъкваха се ловко и той дори не успяваше да разгледа лицето на нито едно от тях. И Артьом вече не знаеше какво всъщност се опитва да направи: да опита сладоледа или да погледне някое от децата в лице, да разбере дали те изобщо имаха лица… И изведнъж го обзе страх.
Смътно очертаните сгради започнаха бавно да се сгъстяват, да тъмнеят и след известно време вече бяха увиснали страховито над него, а после започнаха да се приближават все повече и повече. Артьом продължаваше да преследва децата и започна да му се струва, че те се смеят не звънко и радостно, а злобно и с предусещане на нещо лошо, и тогава той събра последните си сили и все пак успя да хване едно дете за ръкава. То се дърпаше и драскаше като дявол, но Артьом стисна гърлото му с желязна хватка и успя да види лицето му. Това беше Ваня. Ръмжейки и озъбвайки се, детето изви глава и се опита да го ухапе по ръката, Артьом панически го отблъсна от себе си, а момчето скочи на крака и изведнъж вдигна глава и нададе същия онзи зловещ вой, от който Артьом бягаше от ВДНХ… И децата, носещи се в безпорядък наоколо, започнаха да спират и тръгнаха към него, без да гледат, бавно, приведени, а зад гърбовете им вече се издигаха огромни черни сгради, и те също сякаш се приближаваха… А после децата, сега вече запълнили малкото останало пространство между гигантските здания, подхванаха воя на Ваня, изпълвайки го с животинска омраза и вледеняваща тъга, и най-накрая започнаха да се обръщат към Артьом. Те нямаха лица, само черни кожени маски с нащърбени устни и мастилено черни очи, без бяло и зеници.
И изведнъж се разнесе глас, който Артьом изобщо не можеше да познае; той беше тих и свирепият вой го заглушаваше, но гласът повтаряше настойчиво едно и също; и когато се вслуша в него, стараейки се да не обръща внимание на пристъпващите все по-близо деца, Артьом най-накрая чу думите. „Трябва да тръгваш.“ А после още веднъж. И отново. И Артьом позна гласа. Това беше Хънтър.
Той отвори очи и отметна завивките. В палатката беше тъмно и много задушно, главата му бе изпълнена с оловна тежест, мислите му бяха лениви и бавни. Артьом изобщо не можеше да дойде на себе си и нямаше как да разбере колко дълго е спал, дали е време да стане и да се приготви за път, или може просто да се обърне на другата страна и да опита да сънува нещо по-весело.
В този момент завесата на палатката се вдигна и в образувалия се отвор се показа главата на същия онзи граничар, който ги бе пуснал в „Кузнецки мост“. Константин… как му беше презимето?
— Михал Порфирич! Михал Порфирич! Ставай по-бързо! Михал Порфирич! Какво му е, да не е умрял? — и без да обръща внимание на изплашено зяпналия го Артьом, той се вмъкна в палатката и се зае да разтърсва спящия старец.
Пръв се събуди Ваня и замуча тревожно. Влезлият не му обърна никакво внимание, а когато Ваня се опита да го хване за ръката, му залепи доста силен шамар. В този момент най-накрая се събуди и старецът.
— Михал Порфирич! Ставай по-бързо! — зашепна разтревожено граничарят. — Трябва да бягаш! Червените искат да те предадем, като клеветник и вражески пропагандист. Казвах ти аз на теб: поне тук, поне на нашата смотана станция не разказвай за този свой Университет! Защо не ме послуша?
— Извинявайте, Константин Алексеевич, какво става? — объркано завъртя глава старецът и се надигна с пъшкане от постелята си. — Та аз на никого не съм казвал, каква пропаганда, опази Боже, само на този младеж разказах, но тихичко, без свидетели…
— Вземи и младежа със себе си! Нали знаеш каква станция има тук, до нас? Ще те отведат в „Лубянка“ и ще ти изкормят червата, а твоя момък ще го изправят до стената, за да не се раздрънка! Хайде по-бързо, какво се мотаеш, вече ще дойдат! Сега се съвещават какво да искат на червените в замяна, така че побързай!
Артьом вече се бе изправил на крака и бе наметнал раницата си. Не знаеше само дали да вади оръжието, или всичко щеше да се размине. Старецът също се забърза и след минута вече крачеха припряно по линията, при това Константин Алексеевич лично беше затиснал устата на Ваня, направил мъченическа физиономия, а старецът го поглеждаше с безпокойство, опасявайки се да не би граничарят да строши врата на момчето.
В тунела, водещ към „Пушкинска“, станцията бе много по-добре укрепена. Тук минаха през два кордона — на сто и на двеста метра от входа. На по-близкия имаше бетонно укрепление и насип, който пресичаше релсите и оставяше само тесен проход до стената; вляво от него се забелязваше телефонен апарат и кабел, прокаран чак до „Кузнецки мост“, навярно до щаба. Виждаха се още и сандъци с боеприпаси и дрезина, патрулираща на този стометров участък. На по-далечния пост — обичайните чували с пясък, картечница и прожектор, също като от другата страна на станцията. И на двата поста имаше дежурни, но Константин Алексеевич преведе бегълците през кордоните, отведе ги до границата и каза уморено:
— Да вървим, ще ви изпратя пет минутки. Боя се, че повече не бива да идваш тук, Михал Порфирич — говореше граничарят, докато бавно крачеха към „Пушкинска“. — Още не са ти простили и старите грехове, а ти пак се издъни. Чул ли си, че другарят Москвин лично се е заинтересувал? Е, добре, ще измислим нещо. И внимателно през „Пушкинска“! — продължи да напътства той, докато изоставаше от тях и се разтваряше в тъмнината. — Мини по-бързо оттам! Тук, при нас, ги е страх от тях! Е, всичко добро!
Засега нямаше закъде да бързат и бегълците забавиха крачка.
— Защо ви имат зъб? — попита Артьом и огледа стареца с любопитство.
— Разбирате ли, аз изобщо не ги обичам и когато беше войната… Общо взето, знаете ли, в нашия кръжок съставяхме разни текстове… А Антон Петрович, той тогава още живееше в „Пушкинска“, имаше достъп до типографската машина — тогава в „Пушкинска“ имаше типографска машина, която някакви безумци домъкнали от „Известия“… Та той ги печаташе.
— А границата на червените изглежда безобидно — спомни си изведнъж Артьом. — Стоят двама души, виси знаме, няма никакви укрепления или нещо подобно…
— Разбира се! От тази страна всичко е безобидно, защото при тях основният натиск върху границата не е отвън, а отвътре… — усмихна се ехидно Михаил Порфириевич. — Та там са укрепленията, а от отсамната страна е само декорация.
Продължиха да крачат в тишина, като всеки мислеше за свои си неща. Артьом се бе съсредоточил върху начина, по който усещаше тунела. Но, колкото и да беше странно, и този тунел, и предишният — от „Китай- град“ до „Кузнецки мост“ — бяха някакви пусти, в тях не се усещаше абсолютно нищо, не ги изпълваше нищо, бяха просто бездушни конструкции…
После той се върна мислено към току-що сънувания кошмар. Подробностите вече се изтриваха от паметта му, оставаше само смътният плашещ спомен за децата без лица и някакви черни грамади на фона на небето. Обаче гласът…
Така и не успя да стигне до края на мисълта си. Отпред се чу омразното отвратително писукане и
