линия далеч на югозапад. Ваня ожесточено си гризеше ноктите, прекъсваше само за да погледне със задоволство плодовете на своя труд, а после отново се захващаше за работа. Артьом го погледна почти със симпатия и почувства благодарност към милото дете за това, че то мълчеше.
— Знаете ли, на „Барикадна“ имаме малък кръжок — усмихна се смутено Михаил Порфириевич. — Събираме се вечер, понякога при нас идват гости от „1905 година“, а сега прогониха и всички инакомислещи от „Пушкинска“ и Антон Петрович дойде при нас… Дреболия, разбира се, просто литературни сбирки, но понякога говорим и за политика, честно казано… Там, на „Барикадна“, знаете ли, също не обичат много образованите, какво ли не може да се чуе: и какво е въшлива интелигенция, и какво е петата колона… Така че гледаме да не се набиваме на очи. Та значи, Яков Йосифович разказа, че „Университетът“ не бил загинал. Че успели да блокират тунелите и сега там все още има хора. И не просто хора, а… Разбирате ли, там някога е бил Московският държавен университет — нали заради него станцията се казва така. И част от професорите се били спасили, а също и някои от студентите. Нали под университета има огромни бомбоубежища, той е още сталинска постройка, и според мен те са съединени чрез тайни проходи с метрото. И сега там се е оформил един такъв интелектуален център, знаете… Е, навярно това са просто легенди. Че там властта е в образовани хора, трите станции и убежищата се управляват от ректор, а всяка станция се възглавява от декан — всичките се избират за определен срок. И науката там не стои на едно място — все пак студенти, знаете, аспиранти, преподаватели! И културата не угасва, не е като при нас, и пишат разни неща, и нашето наследство не забравят… А Антон Петрович даже разправяше, че един негов познат инженер му е казал поверително, че те там дори са намерили начин да излизат на повърхността, сами са си създали защитни костюми и понякога разузнавачите им се появяват в метрото… Съгласете се, че звучи неправдоподобно! — прибави полувъпросително Михаил Порфириевич, поглеждайки Артьом в очите, и в погледа му имаше нещо толкова тъжно, такава плаха, уморена надежда, че Артьом се изкашля леко и отговори колкото се може по-уверено:
— Защо? Звучи напълно реално! Нали го има и Полиса например. Чувал съм, че там също…
— Да, Полисът е чудесно място, само че как да се добре човек до него сега? Освен това ми казаха, че в Съвета властта отново е минала във военните…
— В какъв съвет? — вдигна вежди Артьом.
— Как какъв? Полисът се управлява от съвет от най-авторитетните хора. А там, нали знаете, авторитетните хора са или библиотекари, или военни. Е, за Библиотеката знаете, няма смисъл да ви разказвам, но другият вход на Полиса някога се намираше в самата сграда на Министерството на отбраната, доколкото помня, или във всеки случай тя беше някъде наблизо, и част от генералите тогава успяха да се евакуират. В самото начало военните взеха властта, Полисът дълго време го управляваше хунта, знаете. Но на хората нещо не им хареса управлението им — имаше безпорядъци, доста кръвопролитни, но това беше отдавна, дълго преди войната с червените. Тогава те направиха отстъпки и бе създаден същият този Съвет. И се получи така, че в него се образуваха две фракции — библиотекари и военни. Разбира се, странно съчетание. Знаете ли, военните едва ли са срещали много библиотекари в предишния си живот. А тук така се получи. И между тези фракции има вечно джафкане, разбира се: ту едните надделяват, ту другите. Когато беше войната с червените, отбраната бе по-важна от културата и генералите имаха предимство. Започна мирният живот — и влиянието отново се върна при библиотекарите. И така, разбирате ли, при тях постоянно е като махало. Чух, че сега позициите на военните са по-здрави и отново въвеждат дисциплина там, знаете: комендантски час и останалите радости на живота — усмихна се Михаил Порфириевич. — Сега да се отиде там е не по-лесно, отколкото да се добереш до Изумрудения град… Така наричаме „Университета“ и станциите около него, на шега… Нали трябва да се мине или през Червената линия, или през Ханза, а оттам не е толкова лесно да се промъкне човек, разбирате. По-рано, преди да се появят фашистите, можеше да се мине през „Пушкинска“ до „Чеховска“, а оттам до „Боровицка“ е един участък. Наистина, лош участък, но когато бях по-млад, ми се е случвало да минавам и оттам.
Артьом не пропусна да се поинтересува какво му е лошото на споменатия участък и старецът отговори неохотно:
— Разбирате ли, право в тунела има композиция, изгоряла. Отдавна не съм бил там и не знам как е сега, но навремето в нея имаше овъглени човешки тела, седнали или проснати върху седалките… Просто ужасно. Самият аз не знам как се е получило така, питал съм и познатите си какво е станало там, но никой не може да ми каже точно. Много е трудно да се мине през тази мотриса, а не може да се заобиколи по никакъв начин, защото тунелът е започнал да се руши и всичко около вагоните е затрупано. В самата мотриса, във вагоните, имам предвид, стават разни лоши неща, затруднявам се да ги обясня, аз по принцип съм атеист, знаете, и не вярвам в никакви мистични глупости, затова тогава ги отдадох на плъхове, на разни твари… Но сега вече не съм сигурен в нищо.
Тези думи извикаха в Артьом мрачните спомени за шума в тунелите на неговата линия и той накрая не издържа и разказа за случилото се с неговия отряд, а после и с Бърбъна, и след като се поколеба малко, се опита да повтори и обясненията, дадени му от Хан.
— Какви ги говорите, това са пълни врели-некипели! — махна с ръка Михаил Порфириевич, смръщвайки строго вежди. — Чувал съм вече за такива неща. Помните ли, че ви говорих за Яков Йосифович? Та така, той е физик и ми разясни, че такива нарушения на психиката стават, когато хората са подложени на въздействието на много ниски, недоловими за ухото честоти, ако не бъркам — около седем херца, макар че с моята къса памет… А звукът може да възникне от само себе си поради естествени процеси, например размествания на тектоничните пластове или нещо подобно — аз, разбирате ли, тогава не слушах много внимателно… Но душите на мъртвите? В тръбите? Да ме прощавате…
С този старец беше интересно. Артьом не бе чувал по-рано нещата, за които човекът му разказваше, а и той виждаше метрото под някакъв друг ъгъл — старомоден, забавен, и по всичко личеше, че душата му жадува за повърхността, а тук му беше толкова неуютно, колкото му е било и в първите дни. Артьом, който често си спомняше за спора между Сухия и Хънтър, попита:
— А вие как мислите… Ние… Хората, имам предвид… Ние ще се върнем ли там? На повърхността? Ще успеем ли да оцелеем и да се върнем?
И съжали веднага, че е попитал, защото въпросът му проряза като бръснач всички жили в стареца, той омекна веднага и тихо, с безжизнен глас, отвърна:
— Не мисля. Не мисля.
— Но нали е имало и други метрополитени, чувал съм, в Петербург, в Минск и в Новгород… — изброи Артьом запаметените наименования, които винаги са били за него празни черупки, понятия без никакъв смисъл.
— Ах, колко хубав град беше Петербург! — въздъхна Михаил Порфириевич, без да му отговаря. — Разбирате ли, Исакий17… А Адмиралтейството, иглата му18… Каква грация, какво изящество! А вечерите на Невски19 — хората, шумът на тълпите, смях, деца със сладолед, стройни млади девойки… Носи се музика… Особено през лятото… Там времето рядко е хубаво през лятото, нали разбирате — да има слънчице и небето да е чисто, лазурно… Обаче когато все пак се случи да има хубаво време… Ако знаете колко леко се диша…
Очите му се спряха върху Артьом, но погледът му минаваше през младежа и се разтваряше в призрачната далечина, където в отблясъците на зората се издигаха полупрозрачни величествени силуети на отдавна превърнали се в прах сгради, и на Артьом му се струваше, че ако сега погледне през рамо, пред него ще се изправи тази обсебваща духа картина. Старецът замълча, въздъхна тежко и Артьом реши да не нахлува в спомените му.
— Да, наистина имаше и други метрополитени освен московския. Може и някъде другаде да са се спасили хора… Но помислете сам, млади човече! — Михаил Порфириевич вдигна жилестия си пръст нагоре. — Колко години изминаха все пак — и нищо! Нищичко не се чува! Нима за толкова години нямаше да ни намерят, ако имаше кой да ни търси? Не — наведе той глава, — не мисля…
А после, след пет минути мълчание, почти недоловимо, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Артьом, той въздъхна:
— Боже, какъв прекрасен свят погубихме…
В палатката увисна тежка тишина. Ваня, унесен от тихия им разговор, спеше, отворил уста, и тихичко похъркваше, като в редки моменти изскимтяваше като кученце. Михаил Порфириевич така и не каза повече
