— Пълна бъркотия — намръщи се мустакатият. — Отворете си раницата.

Ако намери автомата, в най-добрия случай ще ми се наложи да се връщам обратно, а може и да го конфискуват, помисли си Артьом и изтри от челото си предателската пот.

Михаил Порфириевич се приближи на непозволено близко разстояние до граничаря и му зашепна бързо:

— Константин Алексеевич, разбирате ли, този млад човек е мой познат. Много порядъчен юноша, мога да гарантирам лично за него.

Граничарят, отваряйки чантата на Артьом и мушкайки длан вътре, от което Артьом изстина, каза:

— Пет.

Докато Артьом се чудеше какво има предвид пазачът, Михаил Порфириевич измъкна от джоба си шепа патрони, бързо отброи пет и ги пусна в разкопчаната полева торба, висяща на кръста на проверяващия.

Но до този момент ръката на Константин Алексеевич бе успяла да продължи странстването си из раницата на Артьом и очевидно се беше случило най-страшното, защото лицето му придоби заинтригувано изражение.

Артьом почувства как сърцето му се свива и затвори очи.

— Петнайсет — изрече равнодушно проверяващият.

Артьом кимна, отброи още десет патрона и ги пусна в същата чантичка. Нито един мускул върху лицето на граничаря не трепна. Той просто направи крачка встрани и пътят към „Кузнецки мост“ беше свободен. Артьом продължи напред, възхитен от желязното самообладание на човека.

Следващите петнайсет минути преминаха в препирни с Михаил Порфириевич, който упорито отказваше да приеме петте патрона от Артьом, твърдейки, че дългът му е много по-голям и други неща от този род.

„Кузнецки мост“ не се различаваше особено от повечето други станции, които Артьом бе успял да посети по време на пътешествието си. Същият мрамор на стените, същият гранитен под, само дето арките тук бяха по-особени — високи и широки, което създаваше усещане за необичаен простор.

Но най-удивителното беше друго: и на двете линии стояха пълни композиции — невероятно дълги, толкова огромни, че заемаха почти цялата станция. Прозорците бяха озарени от топла светлина, промъкваща се през уютните разноцветни завеси, а вратите бяха гостоприемно отворени.

В съзнателната си възраст Артьом не бе виждал нищо подобно. Да, бяха му останали смътни спомени за летящи и бучащи мотриси с ярки квадратни прозорци — спомени от далечното детство, но те бяха размити, неясни, ефимерни, както и останалите мисли за всичко, което е било някога; а опиташе ли се да си представи нещата в детайли, да възстанови в паметта си подробностите, неуловимият образ веднага се разтваряше, изтичаше като вода между пръстите и пред очите му не оставаше нищо… След като отрасна, бе виждал само композицията, спряла на изхода на тунела при „Рижка“, както и разкачените вагони при „Китай-град“ и „Проспект на мира“.

Артьом застина на място и заразглежда очаровано композициите, започна да брои вагоните, забулени в мъглата в противоположния край на перона, край прехода за Червената линия. Там, в превзет от тъмнината ясен кръг електрическа светлина, от тавана висеше яркочервено знаме, а под него стояха в стойка мирно двама автоматчици с еднакви зелени униформи и фуражки. Отдалеч изглеждаха мънички и приличаха на войници играчки.

Артьом имаше три такива, още когато бе живял с майка си: единият, командир с измъкнат от кобура дребен пистолет, крещеше нещо, поглеждайки назад — навярно викаше отряда си, за да се хвърлят в битка. Другите двама стояха мирно, притиснали автомати към гърдите си. Вероятно войниците бяха от различни комплекти и някак играта с тях не се получаваше: командирът се хвърляше в битка, а доблестните му воини бяха застинали на пост, също като граничарите на Червената линия, и не ги интересуваха никакви сражения. Странно, спомняше си тези войници много добре, а не можеше да си спомни лицето на майка си…

В „Кузнецки мост“ цареше относителен ред. Светлината тук, както и във ВДНХ, беше аварийна, под тавана се проточваше някаква загадъчна желязна конструкция, може би осветявала платформата по-рано. Освен мотрисите на станцията не се забелязваше нищо особено.

— Толкова съм слушал, че в метрото има смайващо красиви станции, а на практика се оказва, че почти всичките са еднакви — сподели Артьом разочарованието си с Михаил Порфириевич.

— Какво говорите, млади човече! Има толкова красиви, че няма да повярвате! Ето „Комсомолска“ на Околовръстната например — истински дворец! — зае се да го разубеждава старецът. — Там има огромно пано, знаете ли, на тавана. Наистина с Ленин и останалите щуротии… Ох, какви ги говоря — стресна се той и поясни шепнешком на Артьом: — На станцията е пълно с доносници, агенти на Соколническа линия, тоест Червената, ще ме извинявате, но наричам всичко със старите имена… Така че тук трябва да се говори по- тихо. Местното началство уж е независимо, но не иска да се кара с червените, и затова, ако онези поискат да им бъде предаден някой, може и да го получат. Да не говорим за убийствата — добави той съвсем тихо и се огледа уплашено. — Нека да си намерим място за почивка, защото аз, честно казано, ужасно се уморих, пък и вие според мен едвам се държите на краката си. Ще пренощуваме, а после ще продължим нататък по пътя.

Артьом кимна — този ден наистина се бе оказал безкрайно дълъг и напрегнат и той просто се нуждаеше от почивка.

Въздишайки завистливо и без да откъсва поглед от мотрисите, Артьом закрачи след Михаил Порфириевич. От вагоните долитаха весели изблици смях и разговори, във вратите, покрай които минаваха, стояха изморени след работния ден мъже, пушеха в компания със съседите си и благоприлично обсъждаха събитията от изминалия ден. Около една маса се бяха събрали старици и пиеха чай под светлината на мъничка лампа, тайфа деца скачаха отвисоко, стиснали единия край на скъсан кабел, и увисваха на него. Това също беше необичайно за Артьом: във ВДНХ обстановката винаги оставаше много напрегната, хората постоянно бяха готови на всичко. Наистина вечер се събираха с приятелите си да поседят тихичко в нечия палатка, но никога не се бе случвало такова нещо: всички врати да са широко отворени, хората да са пред очите на всички, спокойно да си ходят на гости, навсякъде да играят деца… Тази станция беше прекалено благополучна.

— А от какво преживяват те тук? — не издържа Артьом и попита стареца, догонвайки го.

— Как, нима не знаете? — учуди се учтиво Михаил Порфириевич. — Та това е „Кузнецки мост“! Тук са най-добрите техници в метрото, с най-големите работилници. Тук им носят уреди за поправка от цялата Соколническа линия, че даже и от Околовръстната. Процъфтяват, процъфтяват! Ето тук да можеше да живее човек! — въздъхна замечтано той. — Но те имат строги правила по този въпрос…

Артьом напразно се надяваше, че те също ще успеят да се наспят в някой от вагоните, на дивани. Насред залата имаше редица от големи палатки, подобни на онези, в които живееха във ВДНХ, и на най- близката от тях грижливо, по шаблон, беше написано: „ХОТЕЛ“. Наблизо се бе строила опашка от бежанци, но Михаил Порфириевич извика администратора настрани, каза му нещо вълшебно, започващо с „Константин Алексеевич“, чу се някакво дрънчене и въпросът беше уреден.

— Тук сме — посочи той с приканващ жест и Ваня загугука радостно.

Дадоха им чай, за него не се налагаше да доплащат, и матраците бяха толкова меки, че след като се строполи върху тях, на човек не му се иска изобщо да става. Полулегнал, Артьом предпазливо подухваше чашката си с отвара и слушаше внимателно стареца, който, забравил за чашата си, разказваше с пламтящ поглед:

— Червените нямат власт над цялата линия. Наистина за това не говори никой и те никога няма да си го признаят, но „Университетът“ не е под техен контрол, а също и всички станции, които са след „Университета“! Да, Червената линия продължава само до „Спортна“. Там, знаете ли, след „Спортна“, започва много дълъг участък, някога отдавна там беше станцията „Ленински хълмове“, после я преименуваха, но аз нали си карам по старите названия… И точно след „Ленински хълмове“ — там линията излиза на повърхността — имаше мост. И, разбирате ли, той започнал да се разрушава от взрива и един ден се срутил долу, в реката, така че с „Университета“ не е имало връзка почти от самото начало…

Артьом отпи малка глътка и усети как вътре в него всичко замира сладко в предвкусване на нещо тайнствено, необичайно, което започваше отвъд стърчащите над пропастта релси на прекъснатата Червена

Вы читаете Метро 2033
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату