— Какви ти станции! — намеси се вторият. — Това е древен, изконно славянски знак! Нарича се слънцеврат22! После фрицовете са взели знака от нас. Станциите… куха кратуна!

— Но нали вече няма слънце… — процеди Артьом и почувства как пред очите му отново се разстила мътна пелена. Смисълът на чутото му се изплъзва и той пропада в мъглата.

— Край, разхлопаха му се дъските — определи кучкарят със задоволство. — Хайде, Сен, да вървим да си поговорим с още някого.

Артьом не знаеше колко време е минало, докато се намираше в забрава, лишен от мисли и видения, само в редки моменти позволявайки на някакъв смътен образ, пропит с вкуса и мириса на кръв, изсушен и изсушаващ, да се промъкне в съзнанието му. Радваше се, че тялото се е смилило над разсъдъка му, убило е всичките му мисли и по този начин е спасило разума му от самоизяждането и тъгата.

— Ей, братче! — разтърси го за рамото съкилийникът му. — Събуди се, вече дълго време спиш! Почти четири часът е!

Артьом с усилие се опитваше да изплува на повърхността от бездната, в която се бе потопило съзнанието му — сякаш за краката му беше привързана чугунена гира. Реалността не се връщаше веднага, тя се появяваше бавно, както става с неясните очертания върху филмовата лента, пусната в разтвор за проявяване.

— Колко? — изхриптя той.

— Четири без десет — повтори черноокият.

Четири без десет… Сигурно след четирийсет минути ще дойдат да го вземат. И след час и десет минути… Час и десет минути. Час и девет минути. Час и осем. И седем.

— Как се казваш? — попита съседът му.

— Артьом.

— А аз съм Руслан. Брат ми се казваше Ахмед, него го разстреляха веднага. А с мен не знаят какво да правят. Името ми е руско, не искат да сгрешат — черноокият беше доволен, че най-накрая е успял да завърже разговор.

— Откъде си?

Артьом всъщност не се интересуваше от това, но бърборенето на небръснатия му съкилийник му помагаше да изпълва съзнанието си с нещо — той не биваше да мисли за нищо. Не биваше да мисли за ВДНХ. Не биваше да мисли за мисията, която му бяха възложили. Не биваше да мисли за това, какво ще се случи с метрото. Не бива. Не бива!

— Аз съм от „Киевска“, знаеш ли къде е? Ние я наричаме Слънчевата Киевска — усмихна се Руслан и показа белите си зъби. — Там има много от нашите, почти всичките… Там оставих жена и три деца. Най- големият ми син има по шест пръста на ръцете! — добави гордо той.

… Да пие. Не цяла чаша, поне глътка. Нека да е топла, беше съгласен и на топла. Нека да е дори нефилтрирана. Каквато и да е. Една глътка. И отново да изпадне в забрава, докато конвоиращите не дойдат за него. Пак да стане пусто и нищо да не го тревожи. За да не се върти, да не тътне, да не звъни мисълта, че е сгрешил. Че не е имал право. Че е бил длъжен да си тръгне. Да се извърне. Да запуши уши. Да продължи нататък. Да се прехвърли от „Пушкинска“ на „Чеховска“. А оттам — един преход. Толкова е просто. Само един преход и всичко е направено, задачата е изпълнена. Той е жив.

Да пие. Ръцете му бяха така отекли, че изобщо не ги чувстваше.

Колко по-лесно им е да умират на тези, които вярват в нещо! Тези, които са убедени, че смъртта не е краят на всичко. Тези, в чиито очи светът се разделя отчетливо на бяло и черно, които знаят точно какво трябва да се прави и защо, които носят в ръцете си факлата на идеята, вярата, и в нейната светлина всичко изглежда просто и разбираемо. Тези, които не се съмняват в нищо, не се разкайват за нищо. Такива умират лесно. Умират с усмивка.

— По-рано плодовете бяха ей такива! А колко красиви цветове имаха! Аз подарявах безплатно на момичетата, а те ми се усмихваха — достигаше до него, но тези думи вече не можеха да отвлекат мислите му.

От дъното на залата се чуха стъпки, идваха няколко души, и сърцето на Артьом се сви, превърна се в малка, неспокойно туптяща буца. За него ли идват? Колко скоро! Той мислеше, че четирийсет минути ще се проточват по-дълго… Или дяволският му съсед го бе излъгал със зъл умисъл, когато каза, че му остава повече време, за да му даде напразни надежди? Не, какви са тези мисли…

Право пред очите му се спряха три чифта ботуши. Над два от тях имаше петнисти военни панталони, а над третия чифт — черни. Ключалката защрака и Артьом едвам се удържа да не падне напред след отдалечилата се решетка.

— Вдигнете го — разнесе се дрезгав глас.

Веднага го хванаха под мишниците и той излетя към тавана.

— На добър час! — пожела му Руслан на прощаване.

Двама автоматчици, не онези, които бяха разговаряли с него, а други, но също такива невзрачни, и трети човек — облечен с черна униформа и с малка барета на главата, с тънки мустачки и светлосини очи.

— След мен! — нареди старшият и другите двама помъкнаха Артьом към противоположния край на платформата.

Той се опитваше да върви сам, не му се искаше да го влачат като безволева кукла… ако ще се разделя с живота, нека да е достойно. Но краката не го слушаха, прегъваха се, успяваше само недодялано да ги влачи по пода, забавяйки движението, и мустакатият с черната униформа го гледаше строго.

Клетките не продължаваха до самия край на залата. Редиците им прекъсваха някъде след средата, където надолу тръгваха лентите на ескалатори. Там, в дълбините, горяха факли, по тавана се разхождаха зловещи яркочервени отблясъци. Отдолу долитаха викове, изпълнени с болка. На Артьом му хрумна мисълта за преизподнята и дори почувства облекчение, когато го отведоха нататък. Някакъв непознат от последната камера му извика: „Сбогом, приятелю!“, но той не обърна внимание. Пред очите му се въртеше чаша с вода.

На противоположната страна се намираше стражата — там имаше грубо сглобена маса с два стола и висеше осветен знак, забраняващ черните. Никъде не се виждаха бесилки и у Артьом за секунда се мярна безумната надежда, че просто искат да го сплашат: всъщност не го водят да го бесят, а ще го отведат на края на станцията, за да не го виждат другите затворници, и ще го пуснат.

Мустакатият, крачещ най-отпред, свърна в последната арка, към релсата, и Артьом повярва още по- силно в спасителната си фантазия…

Върху релсите имаше малка дъсчена платформа на колела, направена по такъв начин, че подът й се издигаше на едно ниво с пода на станцията. Върху нея стоеше нисък и набит човек с петниста униформа и проверяваше примката, висяща от вградената в стената кука. Той се различаваше от останалите само по навитите ръкави, разкриващи къси и мощни мускулести ръце, и плетената шапка с прорези за очите, сложена на главата.

— Всичко ли е готово? — попита дрезгаво черният мундир и палачът му кимна.

— Не я обичам тази конструкция — съобщи той на черния. — Защо не можеше да е с добрия стар стол? Там — хоп! — той удари с юмрук по дланта си. — Прешлените са счупени и клиентът е готов. А това нещо… Докато умре, ще има да се криви като червей на кукичка. А и после, като пукнат, има толкова за почистване след тях! И червата не издържат, и…

— Престани! — прекъсна го черният, отведе го някъде встрани и му заобяснява яростно нещо.

Веднага щом началникът им се отдалечи, войниците се върнаха към прекъснатия разговор.

— Е, и какво? — попита нетърпеливо левият.

— Ами ето какво — зашепна на висок тон десният. — Притиснах я към колоната, мушнах ръка под полата й, тя веднага омекна и ми казва… — но не успя да довърши, защото мустакатият се върна.

— … Въпреки че е руснак! Той е предател, отстъпник, ренегат, а предателите трябва да умират мъчително! — завършваше той внушенията си към палача.

Развързаха изтръпналите ръце на Артьом, свалиха якето и пуловера му, така че остана само по мръсния си потник. После откъснаха от врата му гилзата, дадена от Хънтър.

— Талисман? — поинтересува се палачът. — Ще ти го мушна в джоба, може още да ти потрябва.

Вы читаете Метро 2033
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату