Гласът му не беше зъл и звучеше някак успокояващо.
После отново завързаха ръцете му отзад и го избутаха върху ешафода. Войниците останаха на платформата — нямаше нужда от тях, той не би могъл да избяга, всичките му сили отиваха, за да се задържи на крака, докато палачът слагаше примката на шията му и я стягаше. Да се задържи, да не падне, да мълчи. Да пие. Това беше всичко, което занимаваше мислите му сега. Вода. Вода!
— Вода… — изхриптя той.
— Вода? — огорчено плесна с ръце палачът. — Откъде да ти намеря сега вода? Не може, драги, ние с теб и без това изоставаме от графика, ще се наложи да потърпиш малко…
Той скочи тежко на пътя и хвана въжето, завързано за ешафода. Войниците се подредиха в строй, а командирът им доби тържествен вид.
— Като вражески шпионин, гнусно предал народа си, отстъпник… — започна черният.
В главата на Артьом се завъртя хоровод от откъслечни мисли и образи: почакайте, още е рано, не съм готов… После пред очите му се появи суровото лице на Хънтър и веднага се разтвори в яркочервения сумрак на станцията, погледнаха го нежно очите на Сухия и угаснаха. Михаил Порфириевич… „Ти ще умреш“… черните… те не бива да го правят. Почакайте! И над всичко това, прекъсвайки спомените, думите, желанията, обгръщайки ги с гъста, задушна мараня, висеше жаждата. Искаше да пие…
— … Ренегат, опорочаващ нацията си… — продължаваше да бърбори гласът.
От тунела внезапно се разнесоха викове и загърмя картечен откос, после отекна силен плясък и всичко утихна. Войниците се хванаха за автоматите, черният неспокойно се завъртя и набързо завърши речта си:
— Осъжда се на смърт. Хайде! — и махна с ръка.
Палачът изсумтя и дръпна въжето, опирайки се с крака в траверсите. Дъските под краката на Артьом потеглиха, той се опита да се премести така, че да остане на ешафода, но дрезината се придвижваше все по-надалеч, на него му беше все по-трудно да се задържи, въжето се врязваше в шията му и го дърпаше назад, към смъртта, а Артьом не искаше, никак не искаше… После подът се измъкна изпод краката му и той затегна с тежестта на тялото си примката. Тя го задави, прекъсна дихателните му пътища, от гърлото му се изтръгна бълбукащо хриптене, зрението му веднага изгуби резкостта си, всичките му вътрешности се стегнаха, всяка клетка на тялото му се молеше за глътка въздух, но той не можеше по никакъв начин да си поеме дъх и тялото му започна да се извива — безсмислено, конвулсивно, а в долната част на корема му се появи някаква противна гъделичкаща слабост.
В този момент станцията се забули от отровен жълт дим, загърмяха изстрели съвсем наблизо и съзнанието му угасна.
— Хей, обеснико! Хайде, хайде, стига си се правил! Пулсът ти се усеща, така че не симулирай! — и някой здравата го плесна по бузата, докарвайки го в съзнание.
— Отказвам да му правя изкуствено дишане още веднъж! — обади се друг глас.
Този път Артьом беше абсолютно сигурен, че това е сън, може би секундна забрава преди края. Смъртта бе толкова близо и усещаше желязната й хватка върху гърлото си толкова несъмнено, колкото и в мига, когато краката му загубиха опора и увиснаха над релсите.
— Стига си мижал, прескочи трапа! — настояваше първият глас. — Този път те отърваха от примката и вместо да се радваш на живота, ти си се проснал на пода.
Тресеше го силно. Артьом отвори плахо очи и веднага ги затвори, решавайки, че все пак навярно му се е наложило да почине преждевременно и задгробният живот вече е започнал. Над него се бе навело същество, донякъде приличащо на човек, но толкова необичайно, че беше време да си припомни изводите на Хан относно това къде попада душата, когато се отдели от тялото. Кожата на съществото беше с матовожълт оттенък, което се забелязваше дори в светлината на фенера, а вместо очи имаше тънки процепи, сякаш някакъв скулптор е дялал дърво и е завършил почти цялото лице, обаче само е отбелязал очите, след което е забравил да ги довърши, за да се отворят и да погледнат света. Лицето беше кръгло, скулесто, Артьом никога не бе виждал нещо подобно.
— Не, така няма да се получи — заявиха решително отгоре и плиснаха в лицето му вода.
Артьом преглътна конвулсивно, пресегна се и улови ръката с бутилката. Първо залепи продължително гърлото на бутилката за устата си и едва след това се надигна и се огледа.
Носеше се с главоломна скорост в тъмен тунел, легнал върху доста дълга, поне двуметрова дрезина. Във въздуха се усещаше лек мирис на изгоряло и Артьом с учудване се запита дали двигателят не е бензинов. Освен него на дрезината имаше още четирима души и голямо сиво-кафяво куче на черни петна. Единият от четиримата беше онзи, който удряше шамари на Артьом, другият се оказа брадат мъж с ватенка и ушанка с пришита червена петолъчка на нея. На гърба му висеше дълъг автомат, подобен на онази „мотика“, която имаше Артьом, само че към цевта бе прикрепен щик. Третият беше як мъжага, лицето на когото отначало Артьом не можа да види, а след като го видя, едва не скочи от страх на релсите: кожата на човека беше много тъмна и едва щом се вгледа внимателно, младежът се успокои: не бе черен, оттенъкът на кожата беше съвсем различен, а и лицето бе нормално, човешко, само устните стърчаха леко напред и носът му беше сплескан, като на боксьор. Последният от тях имаше сравнително обикновена външност, но красивото мъжествено лице и волевата брадичка напомняха с нещо на Артьом за плаката на „Пушкинска“. Беше облечен с луксозно кожено яке, прихванато от широк колан с двоен ред от дупки и офицерски портупей, а на кръста му висеше кобур с внушителни размери. На кърмата на дрезината се виждаше картечница „Дегтярьов“23 и стремително се развяваше червен флаг. Когато лъчът на фенерчето падна върху него, стана ясно, че това не е никакво знаме, а разкъсано по краищата парче плат с изображение на черно-червено брадато лице. По-скоро всичко това приличаше на странен кошмар, отколкото на присънилото му се чудно спасение от Хънтър, разстрелял безмилостно цялата „Пушкинска“.
— Свести се! — възкликна радостно онзи с дръпнатите очи. — Е, обеснико, казвай — защо искаха да ти сторят това?
Той говореше без никакъв акцент, произношението му не се различаваше с нищо от говора на Сухия или Артьом. Беше много странно да се слуша чиста руска реч от толкова необичайно създание. Артьом не можеше да се отърве от усещането, че това е някакъв фарс и човекът с дръпнатите очи просто си отваря устата, а вместо него говори брадатият или онзи с коженото яке.
— Застрелях… техен офицер — призна си младежът неохотно.
— Браво! Това е в наш стил! Само така! — одобри възторжено скулестият, а якият тъмнокож момък, седящ отпред, се обърна и вдигна вежди в знак на уважение. Артьом си помисли, че този със сигурност говори неправилно.
— Значи ненапразно устроихме тази пукотевица — усмихна се широко тъмнокожият. Той също произнесе думите толкова безупречно, че Артьом се обърка и вече не знаеше какво да мисли.
— Как се казваш, герой? — погледна го красавецът с коженото яке и Артьом се представи.
— Аз съм другарят Русаков. Ето този е другарят Банзай — посочи той онзи с дръпнатите очи. — Това е другарят Максим. — Тъмнокожият отново се озъби. — А това е другарят Федор.
На кучето последно му дойде ред. Артьом изобщо не би се учудил, ако и него го бяха представили като „другаря“. Но то се казваше просто Карацюп. Артьом стисна поред силната ръка на другаря Русаков, тясната здрава длан на другаря Банзай, черната лопата на другаря Максим и месестата длан на другаря Федор, стараейки се честно да запомни всичките тези имена, особено трудно произносимото „Карацюп“. Впрочем скоро се изясни, че те изобщо не се обръщаха помежду си по този начин. Към главния се обръщаха с „другарю комисар“, наричаха тъмнокожия ту Максим, ту Лумумба, човекът с дръпнатите очи беше просто Банзай, а брадатият с ушанката — чичо Федор.
— Добре дошли в Първата интернационална червена бригада „Ернесто Че Гевара“ в Московския метрополитен! — изрече тържествено другарят Русаков.
Артьом му благодари и замълча, оглеждайки се. Наименованието беше много дълго, краят му се сля в нещо неразбираемо — червеният цвят от известно време действаше на Артьом като на бик, а думата „бригада“ предизвикваше неприятни асоциации с разказите на Женя за бандитските своеволия някъде на „Шаболовска“. Най-много го заинтересува физиономията върху трептящия от вятъра плат и той плахо се поинтересува:
— А кой е този на знамето ви? — в последния момент се въздържа да не каже „на парцала ви“.
