Не. Не бива. Не бива да спира дори за минута, не бива да почива. Няма право. Това вече не е неговият живот, той принадлежи на други, още от момента, в който се съгласи на предложението на Хънтър. Сега вече е късно. Трябва да върви. Няма друг изход.
Той седя дълго, без да проговори, стараейки се да не мисли за нищо, но твърдата решимост растеше в него с всяка изминала секунда, дори не в съзнанието му, а в изтощените му мускули и в разтегнатите сухожилия, в които усещаше тъпа болка, сякаш бе кукла, на която са измъкнали всичките стърготини, превръщайки я в безформен парцал, надянат върху твърд метален скелет. Това вече не беше съвсем той, предишната му личност се бе разлетяла заедно със стърготините, бе подхваната от тунелните течения, беше се разпаднала на части и сега в обвивката му се бе заселил някой друг, който просто не искаше да слуша отчаяните молби на кървящото му, измъчено тяло, който като с подкован ботуш мачкаше в зародиш желанието му да се предаде, да остане, да отпочине — още преди това желание да е успяло да добие завършена, осъзната форма. Този другият взимаше решения на равнището на инстинктите, мускулните рефлекси и гръбначния мозък, те преминаваха през съзнанието му, в което сега се бе възцарила тишина и пустота, и безкрайният вътрешен диалог се прекъсваше по средата на думата.
Вътре в Артьом сякаш се беше разгънала сгъната пружина. С вдървени непохватни движения той се изправи на крака и командирът го погледна учудено, а Максим дори отпусна ръка върху автомата.
— Другарю комисар, може ли… да поговоря с вас — помоли Артьом с лишен от интонация глас.
В този момент се обърна разтревожено и Банзай, най-после оставил на мира горкия чичо Федор.
— Говорете направо, другарю Артьом, аз нямам тайни от бойците си — отговори комисарят предпазливо.
— Разбирате ли… Много съм ви благодарен, че ме спасихте. Но нямам с какво да ви се отплатя. Много ми се иска да остана с вас. Но не мога. Трябва да продължа. Просто… трябва.
Командирът не отговаряше нищо.
— А къде трябва да отидеш? — намеси се неочаквано чичо Федор.
Артьом стисна устни и се вторачи в пода. Увисна неловко мълчание. Стори му се, че сега го гледат напрегнато и подозрително, опитвайки се да разгадаят намеренията му. Шпионин? Предател? Защо е толкова потаен?
— Е, щом не искаш, не казвай — каза примирително чичо Федор.
— В Полиса — не издържа Артьом. Не можеше да рискува доверието и благоразположението на тези хора заради глупавата конспирация.
— Защо, някаква работа ли имаш? — осведоми се брадатият с невинен вид.
Артьом кимна мълчаливо.
— Спешна? — продължаваше да го разпитва онзи.
Артьом кимна още веднъж.
— Виж, момче, няма да вземем да те задържаме. Не искаш да ни кажеш нищо за своите дела — да си жив и здрав. Но не можем да те оставим насред тунела! Не можем, нали, момчета? — обърна се той към останалите.
Банзай поклати решително глава, Максим веднага дръпна ръцете си от цевта и също потвърди. В този момент се намеси другарят Русаков.
— Готов ли сте, другарю Артьом, да се закълнете пред бойците на нашата бригада, които спасиха живота ви, че не планирате със задачата си да навредите на делото на революцията? — попита той сурово.
— Заклевам се — отговори Артьом с готовност. Не възнамеряваше да навреди с нищо на делото на революцията, имаше и по-важни неща от нея.
Другарят Русаков се вглежда дълго и внимателно в очите му и накрая произнесе присъдата си:
— Другари бойци! Лично аз вярвам на другаря Артьом. Моля да гласуваме за това да му помогнем да се добере до Полиса.
Чичо Федор пръв вдигна ръка и Артьом си помисли, че навярно именно той го е измъкнал от примката. После гласува и Максим, а Банзай просто кимна.
— Виждате ли, другарю Артьом, тук, наблизо, има неизвестен на широките народни маси участък, който съединява Замоскворецки клон с Червената линия — каза командирът. — Можем да ви придружим…
Не успя да завърши изречението си, защото Карацюп, който до момента лежеше спокойно в краката му, изведнъж скочи и залая оглушително. Другарят Русаков с мълниеносно движение извади от кобура си лъщящия ТТ. Артьом просто не успя да проследи движенията на останалите: Банзай вече дърпаше шнура, палейки двигателя, Максим зае позиция отзад, а чичо Федор извади от същия железен сандък, в който си държеше домашната ракия, бутилка със стърчащ от гърлото й фитил.
На това място тунелът се спускаше надолу, така че видимостта беше доста ограничена, но кучето продължаваше да ръмжи и общото тревожно усещане се предаде на Артьом.
— Дайте автомат и на мен — помоли той шепнешком.
Наблизо пламна и угасна доста мощен фенер, после се чу нечий лаещ глас, даващ кратки команди. По траверсите закънтяха тежки ботуши, някой изруга приглушено, после всичко утихна отново. Карацюп, на когото комисарят беше запушил устата с ръка, се измъкна и отново се разлая.
— Не ще да се пали — промърмори сподавено Банзай, — ще трябва да се бута!
Артьом слезе пръв от дрезината, след него скочи брадатият, после Максим, и всичките заедно, опирайки ребрата на подметките си в хлъзгавите траверси, помръднаха дрезината от мястото й. Тя се ускоряваше прекалено бавно и когато пробудилият се най-накрая двигател започна да издава подобни на кашлица звуци, ботушите трополяха вече съвсем наблизо.
— Огън! — изкомандваха от тъмнината и тясното пространство на тунела се изпълни със звуци. Гърмяха едновременно поне четири дула, куршумите прелитаха хаотично наоколо, рикошираха и със звън се удряха в тръбите, при което изскачаха искри.
Артьом си помисли, че вече няма да успеят да се измъкнат оттук, но Максим се изправи в целия си ръст и хванал картечницата в ръце, изстреля продължителен откос и автоматите замълчаха. Междувременно дрезината тръгна по-свободно и се наложи да потичат, за да скочат върху платформата.
— Измъкват се. Напред! — развикаха се подире им и автоматите отзад загърмяха с утроена сила, но повечето куршуми се удряха в стените и тавана на тунела.
След като запали ловко с угарката от цигарата си фитила, който започна да съска зловещо, брадатият загърна бутилката в някакви дрипи и я хвърли върху линията. След минута отзад припламна ярко и се разнесе същият онзи пукот, който Артьом вече бе чул веднъж, когато стоеше с примка на шията.
— Давай още! И дим! — нареди другарят Русаков.
Моторизираната дрезина е просто чудо, мислеше си Артьом, докато преследвачите оставаха далеч назад, опитвайки се да преминат през димната завеса. Машината летеше леко напред и, подплашвайки зяпачите, профуча покрай „Новокузнецка“, на която другарят Русаков категорично отказа да спре. Минаха толкова бързо край станцията, че Артьом дори не успя да я разгледа добре. Не забеляза нищо особено в нея освен много оскъдното осветление, макар че там имаше достатъчно хора, но Банзай му прошепна, че тази станция изобщо не е хубава и хората в нея също са странни, и последния път, когато са спирали тук, после много са съжалявали за това и едва са успели да се отърват.
— Извинявай, другарю, но при това положение няма да можем да ти помогнем — обърна се другарят Русаков към него, за пръв път преминавайки на „ти“. — Сега не бива да се връщаме дълго време тук. Отиваме в резервната ни база, в „Автозаводска“. Ако искаш, присъедини се към бригадата.
На Артьом отново му се наложи да се насили и да откаже предложението, но този път това му се удаде по-лесно. Обзе го весело отчаяние. Целият свят беше против него, всичко се случваше напук на него. Сега се отдалечаваше от центъра, от заветната цел на неговия поход, и с всяка изминала секунда тази цел губеше очертания, потъваше в мрака на тунелите, отделящи я от Артьом; губеше своята реалност, превръщаше се отново в нещо абстрактно и недостижимо. Но враждебността на света към него и към неговото дело пробуждаше в Артьом ответен гняв, с който сега се изпълваха мускулите му, и този гняв подпалваше посърналия му поглед с бунтарски огън, и заменяше страха, опасенията, разума и силата.
— Не — изрече той за пръв път твърдо и спокойно. — Трябва да вървя.
— Тогава ще отидем заедно до „Павелецка“ и там ще се разделим — прие избора му комисарят след кратко мълчание. — Жалко, другарю Артьом. Нуждаем се от бойци.
