— А това, братко, е Че Гевара — обясни му Банзай.
— Каква чегевара? — не разбра Артьом, но по налелите се с кръв очи на другаря Русаков и подигравателната усмивка на Максим съобрази, че е сгафил.
— Другарят. Ернесто. Че. Гевара — произнесе натъртено комисарят. — Великият. Кубински. Революционер.
Сега всичко прозвуча по-разбираемо и макар че на Артьом нещата не му станаха по-ясни, той предпочете да опули възторжено очи и да си премълчи. В края на краищата тези хора му бяха спасили живота и сега щеше да е неучтиво да ги дразни с невежеството си.
Ребрата на свързващите тунелите части се мяркаха фантастично бързо, за времето на разговора вече бяха успели да профучат покрай една полуизоставена станция24 и се спряха в полутъмния тунел след нея. На това място встрани тръгваше тунел без изход.
— Да видим дали фашистката гад ще се реши да ни преследва — изрече другарят Русаков.
Сега се налагаше да се шепне много тихо, защото другарят Русаков и Карацюп се вслушваха внимателно в звуците, долитащи от дълбините на тунела.
— Защо направихте това? Защо ме… отървахте? — попита Артьом, като избра правилната дума след известно колебание.
— Планиран набег. При нас постъпи информация — обясни Банзай, усмихвайки се загадъчно.
— За мен? — попита с надежда Артьом, на когото, след думите на Хан за особената му мисия, му се искаше да вярва в собствената си изключителност.
— Не за теб — Банзай направи неопределен жест с ръка, — а изобщо — че се планират някакви зверства. Другарят комисар реши: трябва да ги предотвратим. Освен това задачата ни е да трепем тези гадини постоянно.
— Те нямат заграждения от тази страна, дори нямат силни фенери, само обикновени застави с огньове — добави Максим. — И ние преминахме право през тях. Жалко, че се наложи да използваме картечницата. А после — димна граната; ние самите бяхме с противогази, теб те свалихме, оня пишман есесовец — на революционен трибунал, и обратно насам.
Чичо Федор, който до момента мълчеше и пушеше някаква гадост, от дима на която започваха да сълзят очите, изведнъж се обади:
— Да, малкият, направо си беше заминал. Искаш ли да удариш една глътка?
Той извади от железния сандък на пода полупразна бутилка с някаква мътна течност, разклати я и я подаде на Артьом.
На младежа му беше необходима немалко смелост, за да отпие. Вътре в него сякаш пуснаха шмиргел, но менгемето, в което бе притиснат през последното денонощие, леко отслаби натиска си.
— Значи вие сте… червени? — попита предпазливо той.
— Ние, братко, сме комунисти! Революционери! — каза гордо Банзай.
— От Червената линия? — продължи да пита Артьом.
— Не, сами сме си — отвърна онзи някак неуверено и побърза да добави: — Другарят комисар ще ти обясни, той е по идеологията.
Другарят Русаков, който се върна след известно време, съобщи:
— Всичко е тихо. — Красивото му мъжествено лице излъчваше спокойствие. — Можем да организираме почивка.
Нямаше от какво да разпалят огън. Окачиха малкия чайник над спиртна лампа, разделиха поравно помежду си парче студен свински бут. Революционерите се хранеха подозрително добре.
— Не, другарю Артьом, ние не сме с Червената линия — заяви твърдо другарят Русаков, когато Банзай му предаде въпроса на Артьом. — Другарят Москвин зае сталинистка позиция, когато се отказа от всеметрополитенска революция, отказа се официално от Интерстанционала и спря да поддържа революционната дейност. Той е ренегат и опортюнист. Ние с другарите поддържаме по-скоро троцкистка линия. Може да се направи паралел още с Кастро и Че Гевара. Затова той е на нашето бойно знаме — посочи с широк жест унило увисналия парцал. — Ние останахме верни на революционната идея, за разлика от онзи предател, другаря Москвин. Ние с другарите осъждаме неговата линия.
— Аха, а кой ти дава гориво? — вметна неудобен въпрос чичо Федор, докато подръпваше от самоделната си цигара.
Другарят Русаков пламна и изгледа унищожително чичо Федор. Онзи само изсумтя ехидно и си дръпна силно от цигарата.
Артьом разбра малко неща от обясненията на комисаря, но осъзна най-важното: тези хора нямаха много общо с онези червени, които смятаха да изкормят Михаил Порфириевич и заедно с това да застрелят и него самия. Това го успокои и желаейки да направи добро впечатление, той изтърси:
— Сталин е този, който е в Мавзолея, нали?
Този път определено сгафи. Красивото мъжествено лице на другаря Русаков се изкриви от гневен спазъм, Банзай се извърна и дори чичо Федор се намръщи.
— Не, Ленин е в Мавзолея! — побърза да се поправи Артьом.
Суровите бръчки на високото чело на другаря Русаков се изгладиха и той само каза строго:
— С вас трябва много да се работи, другарю Артьом.
На Артьом изобщо не му се искаше другарят Русаков да работи с него, но се сдържа и не отговори нищо. Той наистина не разбираше много от политика, но тя беше започнала да го интересува и затова, след като изчака бурята да отмине, се осмели да попита:
— А защо сте против фашистите? Тоест аз също съм против, но нали сте революционери и…
— А, връщаме им на гадовете заради Испания, Ернст Телман и Втората световна! — процеди през свирепо стиснатите си устни другарят Русаков и макар че Артьом отново не разбра нищо, този път се сдържа да покаже невежеството си.
Сипаха си по чашка горещ чай и всички се оживиха. Банзай се зае да задава на брадатия някакви глупави въпроси, явно за да го ядоса, а Максим седна близо до другаря Русаков и го попита:
— Кажете, другарю комисар, а какво казва марксизмът-ленинизмът за мутантите без глави? Този въпрос отдавна ме безпокои. Искам да бъда идеологически подплатен, а тук се получава пробойна — ослепително белите му зъби блеснаха във виновна усмивка.
— Разбираш ли, другарю Максим — отговори комисарят след кратка пауза, — тази работа изобщо не е проста — и се замисли дълбоко.
На Артьом също му беше интересно какво представляват мутантите от политическа гледна точка и изобщо — съществуват ли те всъщност. Но другарят Русаков мълчеше и мислите на Артьом се плъзнаха обратно към онзи коловоз, от който не можеха да се измъкнат през последните дни. Трябваше да се добере до Полиса. Беше успял да се спаси по чудо, бяха му дали още един шанс, и може би той бе последният. Цялото тяло го болеше, дишаше с усилие, прекалено дълбоките вдишвания преминаваха в кашлица и все така не можеше да отвори по никакъв начин едното си око. Толкова му се искаше сега да остане с тези хора! С тях се чувстваше много по-спокоен и уверен и сгъстяващият се наоколо мрак на непознатия тунел съвсем не го гнетеше — просто нямаше време и желание да мисли за този мрак. Изшумоляванията и скърцанията, долитащи от черните недра, вече не го плашеха, не го караха да застане нащрек и той си мечтаеше тази почивка да продължи вечно — толкова сладко беше да преживява отново и отново спасението си. Макар че смъртта бе изщракала с железните си зъби до самото му ухо и едва не го беше докоснала, лепкавият, пречещ му да мисли и парализиращ тялото му страх, който го бе обзел преди екзекуцията, вече се бе изпарил, бе отлетял, без да остави дори следа, и последните му остатъци, стаили се в сърцето и в корема му, бяха изпепелени от адската домашна ракия на брадатия другар Федор. А самият Федор и безгрижният Банзай, и сериозният комисар с коженото яке, и огромният Максим Лумумба — с тях беше толкова леко, колкото не му е било чак отпреди да напусне ВДНХ преди сто години. У него не беше останало нищо от предишното му имущество. Чудесният нов автомат, почти петте пълнителя с патрони, паспортът, храната, чаят, двата фенера — всичко беше пропаднало. Всичко бе останало при фашистите. Само якето, панталоните и пуснатия в джоба му патрон, за който палачът беше предположил, че може още да му потрябва. Какво да прави сега? Ако можеше да остане тук, с бойците на Интерстанционалната, пък макар и червена бригада на име… на име… всъщност името няма значение. Да живее техния живот и да забрави своя…
