Недалеч от „Новокузнецка“ тунелът се раздвояваше и дрезината пое наляво. Когато Артьом попита какво се намира в десния участък, му обясниха, че пътят нататък е забранен за тях: на няколкостотин метра е разположен форпост на Ханза, истинска крепост. Оказваше се, че този неугледен тунел водеше едновременно към три станции от Околовръстната линия: „Октомврийска“, „Добрининска“ и „Павелецка“. Ханза не възнамеряваше да разрушава този коловоз за разминаване и да унищожи толкова важен транспортен клапан, но той се използваше само от тайните агенти на Ханза. Ако някой чужденец се опиташе да се приближи към форпоста, го разстрелваха още на подстъпите, дори без да му искат обяснение.
Известно време след това отклонение се показа и „Павелецка“. Артьом си помисли, че беше прав този някой от познатите му от ВДНХ, който наскоро твърдеше, че някога цялото метро е можело да се пресече от край до край за един час, а тогава той не му повярва. Ех, да имаше такава дрезина…
Само че дори и дрезината не би му помогнала — на малко места може да се мине просто така, на висока скорост, може би само по Ханза и в участъка, в който пътуваха в момента.
Не, нямаше какво да мечтае, в новия свят не би могло да се случи повече такова нещо, в него всяка следваща крачка се удаваше с цената на невероятни усилия и изгаряща болка. Онези времена си бяха отишли безвъзвратно. Онзи вълшебен, прекрасен свят бе умрял. Нямаше го вече. И не си струваше да скърби за него през целия остатък от живота си.
Трябваше да плюе на гроба му и вече никога да не се обръща назад.
Глава 10
Но пасаран!25
Пред „Павелецка“ не се виждаха никакви патрули, само на трийсетина метра от входа на станцията имаше сбирщина от скитници, които се разпръснаха да направят път, гледайки с уважение дрезината.
— Какво, тук никой ли не живее? — попита Артьом, като се стараеше гласът му да звучи равнодушно. Изобщо не му се искаше да остава сам на изоставена станция, без оръжие, храна и документи.
— На „Павелецка“? — погледна го учудено другарят Русаков. — Разбира се, че живеят хора!
— Но защо тогава няма застава? — упорстваше Артьом.
— Та това е „Па-ве-лец-ка“! — каза Банзай, изговаряйки названието на станцията сричка по сричка. — Кой ще посмее да я пипне?
Артьом разбра, че е бил прав древният мъдрец, който, умирайки, заявил, че знае само, че нищо не знае. Всички говореха за неприкосновеността на „Павелецка“ като за нещо, не изискващо обяснения и разбираемо за всеки.
— Какво, не си в течение ли? — не можеше да повярва Банзай. — Почакай, сега ще видиш всичко сам!
„Павелецка“ порази въображението на Артьом от пръв поглед. Таваните тук бяха толкова високи, че факлите, стърчащи от забитите в стените халки, не достигаха до тях с трепкащите си отблясъци и това създаваше плашещото и омайващо усещане за безкраен простор право над главата. Огромните кръгли арки се придържаха от високи тесни колони, които по непонятен начин издържаха тежестта на могъщите сводове. Пространството между арките беше запълнено от помътнели, но все още напомнящи за някогашното си величие бронзови отливки и макар че тук ги имаше само традиционните сърпове и чукове, в обкръжението на тези арки полузабравените символи на разрушената империя изглеждаха толкова гордо и предизвикателно, както и в онези дни, когато са ги изковавали. Безкрайната редица от колони, на места залята от потрепващата кървавочервена светлина на факлите, чезнеше в невероятно далечна мъгла и не беше за вярване, че там тази редица свършва. Изглеждаше, че светлините на пламъците, които облизват същите такива грациозни мраморни опори на стотици и хиляди крачки оттук, просто не могат да пробият през гъстия, почти осезаем мрак. Тази станция сигурно някога е била жилище на циклоп и затова всичко тук бе толкова гигантско…
Нима никой не смее да й посегне само защото е толкова красива?
Банзай премести двигателя на празни обороти, дрезината започна да се движи по-бавно и постепенно да спира, а Артьом наблюдаваше все по-захласнато чудната станция. Каква е тайната? Защо никой не се решава да безпокои „Павелецка“? В какво се състои нейната святост? Нали не може да е само в това, че прилича повече на приказен подземен дворец, отколкото на транспортна конструкция?
Междувременно около спрялата дрезина се събра цяла тълпа от дрипави и немити деца на всякаква възраст. Те оглеждаха колата завистливо, а едно от тях дори се осмели да скочи на линията и да докосне двигателя, цъкайки респектирано, но Федор го прогони.
— Това е, другарю Артьом, тук пътищата ни се разделят — прекъсна размишленията на Артьом командирът. — Ние с другарите се посъветвахме и решихме да ти дадем малък подарък. Заповядай! — и подаде на Артьом автомат, вероятно взет от убитите конвоиращи. — Ето и това — в ръката си държеше фенера, с който си бе осветявал пътя мустакатият фашист с черния мундир. — Всичко това са трофеи, така че взимай смело. Принадлежат ти по право. Бихме поостанали още, но не бива да се задържаме. Кой знае докъде ще решат да ни гонят фашистките гадове. А след „Павелецка“ със сигурност няма да посмеят да се напъхат.
Въпреки новопридобитите твърдост и решимост сърцето на Артьом неприятно се сви, когато Банзай стисна ръката му, пожелавайки му късмет, Максим го потупа приятелски по рамото, а брадатият чичо Федор му тикна в ръцете недопитата бутилка от своето вариво, като не знаеше какво друго да му подари.
— Хайде, момче, ще се видим пак! Ще живеем, няма да умрем! Другарят Русаков разтърси още веднъж ръката му и красивото му мъжествено лице стана сериозно.
— Другарю Артьом! На прощаване искам да ти кажа две неща. Първо, вярвай в своята звезда. Както е казал другарят Ернесто Че Гевара, аста ла виктория сйемпре26! И второ, и това е най-важното — НО ПАСАРАН!
Всички останали бойци вдигнаха нагоре стиснатите в юмрук десни ръце и в хор повториха заклинанието: „Но пасаран!“ На Артьом не му оставаше нищо друго, освен също да стисне юмрук и да каже в отговор колкото може по-решително и революционно: „Но пасаран!“, макар че за него този ритуал беше пълна безсмислица. Но не му се искаше да разваля тържествения миг на прощаването с глупави въпроси. Очевидно направи всичко както трябва, защото другарят Русаков го погледна с гордост и удовлетворение, а после тържествено му отдаде чест.
Двигателят затрака по-силно и дрезината, обгърната от сивкавосин облак дим, съпровождана от тайфа радостно крещящи деца, потъна в мрака. Артьом отново беше съвсем сам и толкова далеч от дома, колкото не е бил никога преди.
Първото нещо, на което обърна внимание, докато се разхождаше покрай платформата, бяха часовниците. Веднага преброи четири от тях. Във ВДНХ времето беше по-скоро нещо символично: като книгите, като опитите да се организира училище за децата — в знак на това, че жителите на станцията продължават да се борят, че не искат да се предават, че са си останали хора. Но тук, изглежда, часовниците играеха някаква друга, неизмеримо по-важна роля. След като поброди още малко, Артьом забеляза и други странности: първо, на станцията не се забелязваха никакви жилища, освен няколко прикачени един към друг вагона, разположени на втория коловоз и влизащи в тунела, така че в залата се виждаше само малка част от композицията и затова Артьом не я бе забелязал отначало. Най-различни търговци, някакви работилници — всичко това тук го имаше в изобилие, но нито една жилищна палатка, нито дори параван, зад който човек да може да пренощува. Само малобройни скитници и просяци се излежаваха върху картонени постелки. Сновящите из станцията хора от време на време се доближаваха до часовниците, някои от тях, които имаха ръчни часовници, ги сверяваха неспокойно с червените цифри на таблото и отново се заемаха със заниманията си. Интересно какво би казал Хан за това, ако беше тук, помисли си Артьом.
За разлика от „Китай-град“, където проявяваха жив интерес към пътниците — опитваха се да ги нахранят, да им продадат нещо, да ги подмамят някъде, — тук всички изглеждаха погълнати от своите си работи. Те изобщо не се интересуваха от Артьом и той започна да изпитва все по-силно чувството за самота, което първоначално беше изместено от любопитството.
Опита да се отърси от нарастващата тъга и отново започна да се вглежда в околните. Артьом очакваше, че и хората тук ще са някакви друга, с особени изражения на лицата, та нали животът на такава станция не
