гарата. Като че ли не е толкова страшно. Обаче няколко пъти някои по-силни пристигащи са помитали този кордон. Нали видя, че там имаме влак на релсите, наполовина в тунела? Добраха се до него. Надолу никой не би ги допуснал — там са жените и децата, ако пристигащите се доберат дотам — край. Мъжете много добре разбираха това и затова отстъпиха към мотрисата, заеха позиции там и убиха няколко твари. Но и самите те… останаха живи само двама от общо десет. Единият от пристигащите се измъкна, тръгна към „Новокузнецка“. На сутринта искаха да го проследят, след него беше останала дебела ивица слуз, но се оказа, че е свърнал в един страничен тунел, надолу, а ние не се пъхаме там. Имаме си достатъчно свои проблеми.
— А аз чух, че никой никога не напада „Павелецка“ — спомни си Артьом. — Вярно ли е това?
— Разбира се — кимна важно дежурният. — Кой ще посмее? Нали ако ние тук не държим отбраната, тварите ще плъзнат по целия клон. Не, никой не ни закача. И Ханза ни е дала почти целия преход, техният пост е на самия му край. Дават ни оръжие — само и само да ги прикриваме. Обичат да загребват жар с чужди ръце, ето какво ще ти кажа! Как ти беше името? А аз съм Марк. Почакай, Артьом, нещо там шумоли… — каза той изведнъж и побърза да включи пак прожектора. — Не, сигурно ми се е счуло — изрече неуверено след минутка.
Артьом беше изпълнен с тягостно усещане за опасност. Както и Марк, той внимателно се вглеждаше нагоре, но там, където събеседникът му виждаше само сенките на разбити лампи, на Артьом му се привиждаха застинали в ослепителния лъч зловещи фантастични силуети. Отначало той си помисли, че въображението му се шегува с него, но един от странните контури едва забележимо се помръдна, когато лъчът светлина премина през него.
— Почакайте — прошепна младежът. — Опитайте в онзи ъгъл, с голямата пукнатина, обаче рязко…
И сякаш приковано към мястото си с лъча, някъде далеч след средата на ескалатора нещо голямо, костеливо застина за миг, а после изведнъж се хвърли надолу. Марк успя да улови измъкващата се през пръстите му свирка и я наду с всичка сила. В същия миг всичките насядали около огъня наскачаха и се втурнаха към поста си.
Там, както се изясни, имаше още един прожектор, малко по-слаб, но хитро комбиниран с тежка картечница. Артьом никога не бе виждал такива: оръжието беше с дълга цев и с разширение накрая, мерникът имаше форма на паяжина, а патроните влизаха вътре чрез лъщяща от смазка лента.
— Ето го, около десетата! — насочи лъча новопристигналият пресипнал мършав мъж, докато сядаше до Марк. — Дай бинокъла… Льоха… Десетата, дясната редица!
— Да! Готово, драги, дойдохме, сега седи спокойно — забърбори картечарят и насочи оръжието към стаилата се черна сянка. — На мушката ми е!
Изгърмя оглушителен откос, десетата лампа от долу на горе се разби на парчета и нещо горе заврещя пронизително.
— Изглежда го уцелихме — каза пресипналият. — Я дай още светлина… Ето го, лежи. Готов е, гадината.
Но отгоре още дълго време, не по-малко от час, се разнасяха тежки, почти човешки стонове, които ужасяваха Артьом. Когато предложи да доубие „пристигащия“, за да не се мъчи, му отговориха:
— Ако искаш, отиди и го довърши. Тук, при нас, момче, не е стрелбище, всеки патрон е ценен.
Смениха Марк и двамата с Артьом тръгнаха към огъня. Марк си запали самоделна цигара от пламъците и се замисли за нещо, а Артьом се заслуша в общия разговор.
— Нали вчера Льоха разправи за кришнарите от „Октомврийско поле“ — започна да разказва с нисък, утробен глас едър мъж с ниско чело и масивен врат, — които искат да се доберат до Курчатовски институт27, да взривят ядрения реактор и да организират една нирвана за всички ни, но засега все не могат да съберат смелост. Та по този повод си спомних какво ми се случи преди четири години — тогава още живеех в „Савеловска“. Веднъж трябваше да отида по работа в „Белоруска“. Тогава имах връзки на „Новослободска“, така че тръгнах направо през Ханза. Пристигнах значи в „Белоруска“, бързо се добрах дотам, срещнах се с когото трябва, свършихме работа и казвам: трябва да го полеем. А той ми вика: внимавай, тук пияните често изчезват. А аз му разправям: остави ги ти тия работи, такъв случай не е за изпускане. Общо взето, двамата с него изпихме един буркан. Последното, което си спомням, е как той пълзи на колене и крещи: „Аз съм «Луноход 1»!“ Събуждам се — Света Богородице! — вързан, с парцали в устата, кратуната ми обръсната до кожа, сам в някаква малка стаичка, сигурно бивш милиционерски пост. Що за гадост, мисля си. След половин час пристигат някакви дяволи, хващат ме и ме отвеждат в залата. Така и не разбрах къде съм попаднал: всички наименования — изтрити; стените — измазани с нещо; подът — целият в кръв; горят огньове, почти цялата станция е прекопана и се вижда някакъв дълбок изкоп — поне двайсет метра, ако не и трийсет. На пода и на тавана са нарисувани звезди, такива, знаете, с една линия, както ги рисуват децата. Мисля си: а дали не съм попаднал при червените? После се поогледах — не ми приличаше да е като при тях. Отведоха ме до този изкоп, а в него — спуснато въже. Казват ми — слизай по въжето. И ме побутват с калашниците. Погледнах надолу — а там, на дъното, пълно с народ; хванали лопати и лостове и продължават да копаят ямата. Качват пръстта горе със скрипец, товарят я във вагонетки и я карат някъде. Е, нямаше какво да се направи, тези момчета с калашниците бяха просто страховити, всичките с татуировки от главата до петите, веднага си помислих, че са някакви престъпници. И че сигурно съм попаднал в затвор. А тези, тарторите, правят изкоп, искат да бягат. И са впрегнали новобранците да им работят. Но после си казах: това са глупости. Какъв пандиз в метрото, след като тук няма дори милиция? Обяснявам им на онези: страх ме е от високото, сега ще взема да падна върху кратуните на тези долу, няма голяма полза от мен. Посъветваха се и ме сложиха да товаря във вагонетките пръстта, която се качваше отдолу. Сложиха ми белезници на ръцете, гадовете, а на краката — някакви вериги, и се хванах да товаря. Изобщо не можех да разбера с какво се занимават. Работата, честно да си кажа, не беше от леките. Аз — както и да е — той сви огромните си рамене, — но там имаше и по-слаби; който паднеше на земята, бръснатите го хващаха и го влачеха нанякъде, към стълбите. По-късно отидох нататък и хвърлих един поглед — там имаха един дръвник, като онзи, който по-рано е стоял на Червения площад и на който са секли глави; в дръвника беше забита огромна секира, а наоколо всичко беше в кръв и стърчаха глави, побити на колове. За малко да повърна. Не, помислих си, трябва незабавно да офейквам оттук, докато не са побили и моята глава.
— Е, и какви бяха тези? — прекъсна го нетърпеливо онзи, пресипналият, който стоеше зад прожектора.
— После попитах хората, с които товарехме заедно. Знаеш ли какви се оказа, че са? Сатанисти, разбираш ли? Решили, значи, че краят на света вече е настъпил и метрото е врата към ада. Разправяха ми и за някакви кръгове, вече не помня точно какво беше…
— Порта — поправи го картечарят.
— Да де. Метрото е порта към ада, а самият ад е много по-надолу и дяволът значи ги чака там, трябва само да се доберат до него. И ето че копаят. Оттогава минаха вече четири години. Може и да са докопали до края.
— А къде беше това? — попита картечарят.
— Не знам! Ей богу, изобщо не знам. Ето как се измъкнах оттам: сложиха ме в една вагонетка, докато охраната не гледаше, и ме затрупаха с пръст. Возих се дълго време, после ме изсипаха някъде от високо, изгубих съзнание, дойдох на себе си, изпълзях на някакви релси и тръгнах по тях, стигнах до някакво място, където се пресичат с други — и там пак съм изгубил съзнание. После някой ме взел оттам и се свестих в „Дубровка“, разбираш ли? А онзи, който ме беше взел, вече си бе тръгнал, добър човек. Та опитай се да разбереш къде трябва да е това…
После заговориха, че според слуховете в „Площад «Илич»“ и в „Римска“ има някаква епидемия и много народ е измрял, но Артьом пропусна всичко край ушите си. Мисълта, че метрото е преддверие на ада или може би дори негов първи кръг, го хипнотизира и пред очите му се появи невероятна картина: хиляди хора, копаещи като мравки безкрайна яма, шахта за никъде, и накрая лостът на един от тях прониква в почвата прекалено лесно и пропада надолу, и тогава адът и метрото окончателно се съединяват.
После си помисли, че в тази станция живеят почти като във ВДНХ — непрекъснато я атакуват някакви чудовищни създания от повърхността, а те самички удържат натиска и ако „Павелецка“ отстъпи, то тези чудовища ще се разпространят из цялата линия. Излизаше, че ролята на ВДНХ изобщо не е толкова изключителна, колкото му се струваше по-рано. Кой знае колко още такива станции имаше в метрото, всяка
