би могъл да не сложи отпечатък на тях. На пръв поглед наоколо се суетяха, викаха, работеха и се караха най-обикновени хора, същите като навсякъде. Но колкото по-внимателно се вглеждаше в тях, толкова повече го побиваха тръпки: тук имаше поразително много недъгави млади хора и изроди: кой без пръсти, кой покрит с отвратителна краста, кой с груб чукан на мястото на отрязаната трета ръка. Възрастните често бяха плешиви и болни, почти не се срещаха здрави хора. Хилавият им, изроден вид контрастираше до болка в очите с мрачното величие на станцията, в която живееха.
Насред широката платформа чрез два широки отвора, спускащи се надолу, се отваряше преход към Околовръстната, към Ханза. Но тук нямаше нито граничари от Ханза, нито пропускателен пункт както на „Проспект на мира“, а нали някой беше казал на Артьом, че Ханза държи в железен юмрук всички съседни станции. Не, тук явно ставаше нещо странно.
Така и не стигна до противоположния край на залата. Като начало си купи за пет патрона паница смлени печени гъби и чаша плесенясала, горчива вода. Изпи тази гадост, седнал върху преобърнат пластмасов сандък, от онези, които по-рано са се използвали за съхранение на стъклен амбалаж. После отиде при мотрисата, надявайки се, че ще може да почине там, защото силите му вече бяха на привършване, а тялото му още го болеше след разпита. Но композицията беше съвсем различна от онази в „Китай-град“: оказа се, че вагоните са разграбени и съвсем пусти, на места обгорени и разтопени; меките кожени дивани бяха изтръгнати и отнесени някъде, навсякъде се виждаха петна засъхнала кръв, на пода проблясваха мрачно купчини от гилзи. Това място явно не бе подходящ пристан, а напомняше за крепост, издържала не една обсада.
Артьом оглежда мотрисата съвсем за кратко, но когато се върна на платформата, не можа да познае станцията. Сергиите бяха опустели, глъчката бе утихнала и освен няколко скитници, събрали се накуп недалеч от прехода, не се виждаше жива душа. Беше станало забележимо по-тъмно — бяха угаснали факлите от тази страна, от която бе дошъл на станцията, горяха само няколко в центъра на залата, а и далеч, в противоположния й край, проблясваше слаб огън. Часовниците показваха малко след осем вечерта. Какво ставаше? Артьом закрачи напред, толкова бързо, колкото му позволяваше болката в тялото. Преходът беше затворен от двете страни, не просто с обичайните метални прегради, а с надеждни порти, обшити с желязо. На второто стълбище имаше абсолютно същите порти, но едната им половина беше полуотворена и отзад се виждаше солидна решетка от заварени дебели арматурни прътове, като в килиите на „Тверска“. Зад нея бе сложена слабо осветена от кандило масичка, зад която седеше пазач със захабена синьо-зелена униформа.
— Входът е забранен след осем — отсече той в отговор на молбата на Артьом да го пусне. — Портата се отваря в шест сутринта — и се извърна, давайки да се разбере, че разговорът е приключен.
Артьом се стъписа. Защо след осем животът на станцията прекъсваше? И какво да прави сега? Клошарите, свили се в картонените си кутии, изглеждаха съвсем отблъскващо, не му се искаше дори да се приближава към тях, и затова реши да си опита щастието при огъня, блещукащ в противоположния край на залата.
Още отдалеч стана ясно, че това не е сборище на скитници, а гранична застава или нещо подобно: на фона на огъня се виждаха здрави мъжки фигури, разпознаваха се резките контури на дулата на автоматите. Но какво може да се опази, когато се седи на самата платформа? Постовете трябва да се разполагат в тунелите, на подходите към станциите, колкото по-далеч, толкова по-добре, а така… Ако отнякъде изпълзи някаква твар или ги нападнат бандити, лостовите няма да могат да направят нищо…
Но когато се приближи още повече, Артьом забеляза и нещо друго: отзад, зад огъня, от време на време светваше ярък бял лъч, насочен като че ли нагоре, но прекалено къс, сякаш отрязан в самото си начало — не достигаше до тавана, а изчезваше след няколко метра въпреки всички закони на физиката. Прожекторът се включваше рядко, през определени интервали от време, и навярно затова Артьом не го бе забелязал по-рано. Какво можеше да е това?
Той се приближи към огъня, поздрави учтиво, обясни, че само минава оттук и по невнимание е пропуснал затварянето на вратите и попита дали може да отдъхне тук, при патрулните.
— Да отдъхнете? — попита подигравателно най-близкият до него разчорлен тъмнокос мъж с едър месест нос. Беше нисък, но изглеждаше страшно силен. — Тук, младежо, няма да ви се наложи да отдъхвате. Ако доживеете до сутринта, ще е добре.
Мъжът не отговори нищо на въпроса, какво опасно има в седенето при огъня насред платформата, само кимна зад гърба си, където се палеше и гаснеше прожекторът. Останалите бяха заети с разговора си и не обърнаха никакво внимание на Артьом. Тогава той реши най-накрая да си изясни какво става тук и се приближи към прожектора. Това, което видя, го смая, но и обясни много неща.
В самия край на залата имаше малка будка, като онези, които някога са стояли при ескалаторите на преходите към други линии. Наоколо бяха нахвърляни чували, на места бяха закрепени масивни железни ламарини, един от патрулните сваляше калъфа на много страховито на вид оръжие, а друг седеше в будката. Точно на нея беше монтиран същият този прожектор, който светеше нагоре. Нагоре! Тук нямаше и помен от никакви заграждения и бариери, веднага след будката започваха стъпалата на ескалатори, водещи нагоре. И лъчът на прожектора сочеше точно натам, местейки се неспокойно от стена на стена, сякаш се опитваше да намери някого в пълната тъмнина, но откриваше само обраслите с нещо сиво-кафяво скелети на лампите и изгубилия цвета си таван, от който се ронеха огромни късове мазилка, а по-нататък… По- нататък не се виждаше нищо…
Всичко веднага застана на мястото си.
По някаква причина тук я нямаше обичайната метална преграда, откъсваща станцията от повърхността — нито на платформата, нито горе. „Павелецка“ беше свързана директно с външния свят и жителите й се намираха под непрекъсната заплаха от нахлуване. Те дишаха заразен въздух, пиеха заразена вода, ето защо вероятно тя беше толкова странна на вкус… Затова тук имаше много повече мутации сред младите, отколкото например във ВДНХ. Затова и възрастните бяха толкова хилави — тях постепенно ги изяждаше лъчевата болест, оголваше и изчистваше до блясък черепите им, изтощаваше телата им и ги караше да се разлагат, докато са още живи.
Но и това очевидно все още не беше всичко, иначе как можеше да се обясни, че цялата станция замираше след осем часа вечерта, а тъмнокосият дежурен при огъня бе казал, че пак ще е добре, ако доживее до сутринта?
След кратко колебание Артьом се приближи към човека, седящ в будката.
— Добър вечер — отвърна човекът на поздрава му.
Той беше на около петдесет, но вече доста оплешивял; сивите коси, които му бяха останали, се сплитаха на слепоочията и на тила му, тъмните очи гледаха с любопитство Артьом, а обикновената бронирана жилетка, състояща се от свързани помежду си сегменти, не можеше да прикрие кръглото коремче. На гърдите му висеше бинокъл, до който имаше милиционерска свирка.
— Сядай — посочи той най-близкия чувал на Артьом. — Те там, разбираш ли, се веселят и ме оставиха да скучая тук сам. Нека поне да си поговоря с теб. Кой ти нареди така окото?
Завърза се разговор.
— Разбираш ли, не можем да измайсторим нищо поне горе-долу прилично — разказваше съкрушено дежурният, сочейки към отвора. — Тук не върши работа желязото, трябва бетон; с желязо пробвахме вече — никаква полза. Дойде ли есен, водата отнася всичко по дяволите, при това първо се натрупва, а после изведнъж помита всичко… Това се случи няколко пъти и загина страшно много народ; оттогава я караме така. Само дето тук няма спокоен живот, като на останалите станции; дойде ли нощ, постоянно чакаме каква гадост ще допълзи. През деня не се пъхат; или спят, или напротив — шляят се горе. Но щом се стъмни — направо да полудее човек. Е, ние тук сме се приспособили естествено; след осем — всички в прехода, там живеем, а тук ни е предимно стопанската част. Почакай — прекъсна той, превключи някакъв прекъсвач на пулта и прожекторът светна ярко.
Разговорът продължи едва след като белият лъч облиза и трите ескалатора, разходи се по тавана и стените и накрая угасна умиротворено.
— Там, горе — посочи дежурният тавана, като понижи глас, — е гара „Павелецка“. Или поне някога беше. Прокълнато от Бога място. Изобщо не знам накъде са водели нейните релси, но сега там стават някакви страшни неща. Понякога се чуват такива звуци, че те побиват тръпки. А когато идват тук… — той замълча за около минута. — Ние ги наричаме „пристигащите“, тези твари, които идват отгоре. Заради
