— А вие имате ли си свой плъх? — попита предпазливо Артьом.
— Разбира се! — увери го Марк. — Просто звяр! Ще разкъса този Пират на парчета! Знаеш ли как ми бягаше днес? Гоних го почти до „Новокузнецка“!
— А как се казва?
— Как се казва? Наистина, как да се казва? Да речем — Ракета! — предложи Марк. — Ракета — страховито ли звучи?
Артьом не беше сигурен, че смисълът на състезанието е в това чий плъх ще разкъса другия на парчета, но премълча. Когато обаче се изясни, че Марк е хванал плъха си едва днес, не издържа:
— А откъде знаете, че ще победи?
— Вярвам в него, Артьом! — изрече тържествено Марк. — И изобщо, знаеш ли, отдавна исках да имам собствен плъх. Залагах на чуждите, те губеха, и тогава си мислех: нищо, ще дойде ден, в който ще имам свой плъх и той ще ми донесе късмет. Но все не се решавах, пък и не е толкова лесно, трябва да се получи разрешение от съдиите, а там има такова мотаене… Вече си мислех: ще мине целият ми живот, някой „пристигащ“ ще ме изяде или ще умра сам, а така и няма да имам собствен плъх. Но после се появи ти и реших: това е! Сега или никога! Ако и сега не рискуваш, казах си, значи винаги ще залагаш на чужди плъхове. И реших: ако ще играя, да бъде на едро! Разбира се, искам да ти помогна, но това не е най- важното, да ме извиняваш. Така ми се искаше да се приближа към този мустакат дъртак — Марк снижи глас — и да му кажа: залагам срещу вашия Пират! Той така се вбеси, че накара съдията да зачисли моя плъх извънредно към надбягванията. Знаеш ли — добави той след кратка пауза, — за такъв момент си струва да чистиш цяла година чуждите клозети.
— Но нали нашият плъх със сигурност ще загуби! — отчаяно, за последен път се опита да го вразуми Артьом.
Марк го погледна внимателно, после се усмихна и каза:
— А ако вземе, че не загуби?
Строго оглеждайки насъбралата се публика, съдията поглади прошарените си коси, изкашля се важно и започна да чете прякорите на плъховете, участващи в бягането. Ракета беше последен, но Марк не обърна никакво внимание на това. Най-много аплодисменти събра Пирата, а на Ракета ръкопляскаше само Артьом, защото ръцете на Марк бяха заети — той държеше клетката. В този момент Артьом все още се надяваше на чудо, което ще го избави от безславния край в зловонната дупка.
После съдията произведе халосен изстрел със своя макаров и собствениците на плъхове отвориха клетките. Ракета се измъкна пръв на свобода, така че сърцето на Артьом трепна радостно, но затова пък после, когато останалите плъхове хукнаха напред по дължината на прехода, кой по-бързо, кой по-бавно, Ракета, не оправдавайки гордото си име, се сви в ъгъла на пет метра от старта и там си и остана. Правилата забраняваха плъховете да се подкарват да тичат. Артьом погледна с опасение Марк, очаквайки, че онзи ще започне да буйства, или напротив — че ще клюмне, смазан от мъка. Но със суровото и гордо изражение на лицето си Марк приличаше по-скоро на капитан на крайцер, отдаващ бойна заповед за потапяне на кораба си, за да не попадне в ръцете на врага — като в раздърпаната книжка за някаква война на руснаците с друг народ, която лежеше на рафтовете в библиотеката на ВДНХ.
След две-три минути първите плъхове достигнаха до финала. Спечели Пирата, втори се класира някакъв плъх с неразбираемо име, Пищова остана трети. Артьом хвърли поглед към съдийската масичка. Мустакатият старец бършеше своя изпотил се от вълнение плешив череп със същата кърпичка, с която по-рано бе чистил очилата си, и обсъждаше резултатите със съдията. Артьом вече започваше да се надява, че са забравили за тях, когато изведнъж старецът се плесна по челото и с ласкава усмивка повика с пръст Марк при себе си.
Сега Артьом се чувстваше почти по същия начин като в момента, в който го водеха да го екзекутират, само дето усещането не беше толкова силно. Докато си пробиваше път към съдийската масичка подир Марк, той се утешаваше, че така или иначе вече има достъп до територията на Ханза, сега само трябваше да намери начин да избяга.
Но за момента го очакваше позор.
След като учтиво ги покани да се качат на подиума, мустакатият се обърна към публиката и накратко изложи същността на сключения залог, а после обяви гръмогласно, че двамата неудачници отиват, както е било договорено, да почистват санитарните съоръжения за срок от една година, смятано от днешния ден. Незнайно откъде се появиха двама граничари на Ханза, взеха автомата на Артьом, като го увериха, че основният му противник през следващата година няма да е толкова опасен, и обещаха да му върнат оръжието след изтичането на срока. После, под съпровода на подсвирванията и подвикванията на тълпата, граничарите ги конвоираха до Околовръстната.
Проходът излизаше от пода в центъра на залата, но с това сходствата между двете станции „Павелецки“ се изчерпваха. Околовръстната правеше доста странно впечатление: от една страна, таванът тук беше нисък и изобщо нямаше истински колони, а през равни промеждутъци в стените се разполагаха арки, ширината на които беше равна на промеждутъците между тях. Изглежда първата „Павелецка“ я бяха правили лесно, сякаш почвата там е била по-мека и е било по-лесно да се прокопае, а тук се бе паднал някакъв твърд, упорит вид, чието прокопаване е било мъчително тежко. Но, кой знае защо, тук го нямаше онова тягостно, тъжно настроение, което цареше на „Тверска“, може би защото на тази станция имаше необичайно много светлина и стените бяха украсени с простички шарки, а на края на арките имаше имитации на старинни колони като на картинките от книжката „Митовете на древна Гърция“. Иначе казано, това не беше най-неприятното място за принудителен труд.
И, разбира се, веднага ставаше ясно, че е територията на Ханза. Първо, тук беше необичайно чисто и уютно и на тавана меко светеха истински големи лампи със стъклени абажури. В самата зала, която наистина не беше толкова просторна, колкото на станцията близнак, нямаше нито една палатка, но затова пък се забелязваха много работни маси, на които лежаха купища сложни детайли. Зад масите седяха хора със сини работни облекла, а във въздуха висеше приятният мек аромат на машинно масло. Работният ден тук навярно свършваше по-късно, отколкото на „Павелецка-радиална“. На стените висяха знамената на Ханза с кафяв кръг на бял фон, плакати, призоваващи да се повиши производителността на труда, и цитати от някой си „А. Смит“28. Под най-голямото знаме, между двама застинали войници, стоеше масичка със стъкло отгоре и когато превеждаха Артьом оттам, той се поспря, за да се поинтересува какви светини лежат под стъклото.
Там, върху червена коприна, грижовно осветени от две лампички, лежаха две книги. Първата — превъзходно запазило се солидно издание с черна обложка, позлатеният надпис върху която гласеше: „Адам Смит. Богатството на народите“. Втората — доста четена книжка, с многократно късана и облепена с тънки хартиени ивици корица, на която с лъщящи букви беше изписано: „Дейл Карнеги. Как да престанем да се безпокоим и да започнем да живеем.“
Артьом никога не бе чувал нищо за двамата автори, затова в момента го вълнуваше най-много следният въпрос: това не беше ли същата коприна, с който началникът на станцията бе тапицирал клетката на любимия си плъх?
Едните релси бяха свободни и по тях от време на време преминаваха натоварени със сандъци дрезини, предимно ръчни. Но веднъж премина, димейки, и моторизирана, спря се за минута на станцията и продължи нататък, и Артьом едва успя да разгледа насядалите в нея яки бойци с черна униформа и черно-бели раирани блузи. На главата на всеки от тях имаше прибори за нощно виждане, на гърдите им висяха странни къси автомати, а телата им бяха защитени надеждно с тежки бронежилетки. Командирът, като поглаждаше лежащия върху коленете му тъмнозелен шлем със забрало, размени няколко думи с пазачите на станцията, облечени с обичайните сиви камуфлажни униформи, и дрезината се скри в тунела.
На другите релси имаше пълна композиция, тя дори беше в по-добро състояние от онази, която Артьом бе видял при „Кузнецки мост“. Зад запердените прозорци вероятно се намираха жилищни отсеци, но прозорците на един от вагоните бяха открити и зад тях се виждаха бюра с пишещи машини, зад които седяха хора с делови вид. На табелката, окачена над вратата на вагона, пишеше: „ЦЕНТРАЛЕН ОФИС“.
Тази станция направи голямо впечатление на Артьом. Не, тя не го порази като първата „Павелецка“, тук нямаше и следа от тайнственото мрачно великолепие, напомнящо на изродилите се потомци за някогашните свръхчовешки величие и мощ на създателите на метрото. Но затова пък хората тук живееха така, сякаш отвъд пределите на Околовръстната линия не кипеше упадъчното безумие на подземното съществуване. Тук
