животът беше подреден, благоустроен, след работния ден настъпваше заслужен отдих, младежта не бягаше в илюзорния свят на мухоморките, а в предприятията колкото по-рано започнеш кариерата си, толкова по- надалеч стигаш; възрастните хора не се бояха, че веднага щом ръцете им изгубят силата си, ще бъдат захвърлени в тунелите и изядени от плъховете. Сега ставаше ясно защо Ханза пропускаше на своята територия толкова малко чужденци, и то с такава неохота. Количеството места в рая е ограничено, само входът на ада е свободен за всеки.
— Ето че най-накрая емигрирах! — радваше се Марк, оглеждайки се доволно.
На края на платформата, в стъклена кабина с надпис „дежурен“, седеше още един граничар, а до него имаше малка рампа, оцветена с бели и червени ивици. Когато минаващите отстрани дрезини се приближаваха към него и застиваха почтително, граничарят с важен вид излизаше от кабината, преглеждаше документите, а понякога и товара, и най-накрая вдигаше рампата. Артьом забеляза, че всички граничари и митничари много се гордеят с работата си — веднага си личеше, че я вършат с удоволствие. От друга страна, как да не обичаш такава работа, помисли си той.
Отведоха ги зад оградата, от която тръгваше пътеката към тунела и започваха коридорите със служебните помещения, и ги запознаха с поверените им обекти. Отблъскващ жълтеникав фаянс, отходни ями, горделиво увенчани с истински тоалетни чинии, невъобразимо мръсни работни облекла, обрасли с нещо противно съветски лопати, ръчна количка с едно колело, караща на зигзаг, която трябваше да се пълни и да се откарва до най-близката шахта. И всичко това обгърнато в чудовищно, невъобразимо зловоние, просмукващо се в дрехите, пропиващо се във всяко косъмче от корена до върха му, проникващо под кожата, така че започваш да мислиш, че то вече е станало част от твоята природа и ще остане с теб завинаги, ще отблъсва от теб себеподобните ти и ще ги кара да свърнат от пътя ти, още преди да са те видели.
Първият ден от тази еднообразна работа се точеше толкова бавно, че Артьом реши: дали са им безкрайна смяна, те ще изтребват, изхвърлят, ще карат с количката, отново ще изгребват, отново ще карат с количката, ще я изпразват и ще се връщат отново, само за да се повтори проклетият цикъл за пореден път. На работата не й се виждаше краят, постоянно идваха нови посетители. Нито те, нито застаналите пред входа на помещението и в крайната точка на маршрута пазачи, не скриваха отвращението си пред клетите работници. Заобикаляха гнусливо, стискайки носовете си с ръце, или, ако са по-деликатни — предварително поемайки си дълбоко въздух, за да не вдишат случайно някъде близо до Артьом и Марк. Върху лицата им беше изписано такова омерзение, че Артьом се питаше учудено: не се ли взима от техните вътрешности тази гадост, от която толкова бързо и решително се отричат всички? В края на деня, когато ръцете му бяха протрити до кръв въпреки огромните ленени ръкавици, на Артьом му се стори, че е разбрал истинската природа на човека, а също така и смисъла на съществуването му. Човекът сега му изглеждаше като хитроумна машина за унищожаване на продукти и произвеждане на лайна, функционираща почти без никакви сривове през почти целия живот, в която няма никакъв смисъл, ако под „смисъл“ се има предвид някаква крайна цел. Смисълът беше в процеса: да се опустоши колкото се може повече храна, да се преработи възможно най-бързо и да се изхвърлят отпадъците, всичко, каквото е останало от димящите свински пържоли, сочните задушени гъби, разкошните питки — сега вече омърсено и осквернено. Чертите на лицата на идващите хора се изтриваха, те ставаха безлики механизми за унищожаване на прекрасното и полезното и създаващи в замяна нещо зловонно и ненужно. Артьом беше озлобен към хората и чувстваше към тях не по-малко отвращение, отколкото те към него. Марк търпеше стоически и от време на време ободряваше Артьом с изказвания от рода на: „Нищо, нищо, на мен и преди това са ми казвали, че като емигрираш, в началото винаги е трудно.“
И най-важното — и през първия, и през втория ден не им се предостави никаква възможност да избягат; охраната беше бдителна и макар че бе необходимо само да се отиде малко по-надалеч от шахтата в тунела, в посока на „Добрининска“, така и не успяха да го направят. Нощуваха в съседната малка стаичка, през нощта вратата се заключваше грижливо, а по всяко време на денонощието на поста, в стъклената кабина на изхода от станцията, имаше пазач.
Настъпи третият ден от пребиваването им в станцията. Времето тук не се отмерваше с денонощия, то пълзеше като охлюв — всяка секунда беше непрестанен кошмар. Артьом вече бе свикнал с мисълта, че никой никога вече няма да се приближи към него и да го заговори и че сега му е отредена съдбата на отритнат от обществото. Сякаш беше престанал да бъде човек и се бе превърнал в някакво немислимо уродливо същество, в което хората виждат не просто нещо гадно и отвратително, но освен това и нещо неуловимо сродно, и това ги отблъскваше и плашеше още повече, сякаш можеха да се заразят с тази уродливост, сякаш той беше прокажен.
Отначало кроеше планове за бягство. После дойде пустотата на отчаянието. След нея настъпи мътно вцепенение, когато разумът се оттегли от живота му, сви се, прибра в себе си нишките на чувствата и усещанията и се стаи някъде в крайчеца на съзнанието. Артьом продължаваше да работи механично, движенията му се автоматизираха, трябваше само да изгребва, да хвърля, да кара количката, отново да изтребва, отново да кара количката, да я изпразва и да се връща по-бързо обратно, за да изгребва отново. Сънищата му изгубиха смисъла си, в тях, както и наяве, той непрестанно тичаше, изтребваше, буташе количката, изгребваше и тичаше.
На вечерта на петия ден заедно с количката се натъкна на захвърлена на пода лопата и разсипа съдържанието на количката, като и той самият падна върху него. Когато се надигна бавно от пода, изведнъж нещо изщрака в главата му и вместо да се затича за кофа и парцал, той бавно тръгна към входа на тунела. В момента се усещаше толкова мерзък, толкова отвратителен, че аурата му би трябвало да отблъсне всеки от него. И точно в този момент, по невероятно стечение на обстоятелствата, неизменно висящият на края на маршрута му пазач кой знае защо отсъстваше. Без нито за секунда да се замисли, че ще го преследват, Артьом закрачи по траверсите. На сляпо, но почти без да се препъва, той вървеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая не премина в бяг, но разумът му и тогава не се върна към управлението на тялото, той все още беше боязливо свит, стаил се в ъгълчето си. Отзад не се чуваха нито викове, нито тропотът на преследвачи, само някаква дрезина, натоварена със стока и осветявайки пътя си със слаб фенер, проскърца наблизо. Артьом просто се притисна в стената и я пропусна да мине. Хората върху нея или не го забелязаха, или не сметнаха за нужно да му обръщат внимание; погледите им се плъзнаха по него и се отместиха встрани, те не казаха нито дума.
Внезапно го обхвана усещане за собствената му неуязвимост, дарено му от неговото падение: покрит с воняща течност, той сякаш бе станал невидим; това му придаде сили и съзнанието му започна постепенно да се връща към него. Беше успял! Неясно как, въпреки здравия разум, въпреки всичко бе успял да избяга от дяволската станция и дори никой не го преследваше! Това беше странно, това бе удивително, но на него му се стори, че ако сега дори се опита да осмисли случилото се, да препарира чудото със студения скалпел на рационалното мислене, магията веднага ще се разсее и в гърба незабавно ще го удари лъчът на прожектора на патрулната дрезина.
В края на тунела се показа светлина. Той забави крачка и след минута стъпи на „Добрининска“.
Граничарят се задоволи с простичкото: „Санитарен техник ли са повикали?“ и побърза да го пропусне, като раздвижи въздуха пред себе си с ръка и притисна към носа си другата. По-нататък само трябваше да върви напред, да се махне по-скоро от територията на Ханза, докато най-накрая охраната не се е опомнила и зад гърба му не са затропали обкованите ботуши и не са загърмели изстрели във въздуха, а после… По- бързо!
Без да гледа към никого, забил поглед в пода и усещащ с кожата си омерзението, което околните изпитват към него, създавайки около себе си вакуум, независимо през колко гъста тълпа се промъква, Артьом крачеше към граничния пост. Какво да каже сега? Отново въпроси, отново искане на паспорт — какво да отговори?
Главата на Артьом беше наведена толкова ниско, че брадичката му се опираше в гърдите, и той не виждаше абсолютно нищо около себе си, така че от цялата станция запомни само прецизно наредените тъмни гранитни плочи, с които бе настлан подът. Вървеше напред и трепереше в очакване на момента, в който ще чуе грубия вик, нареждащ му да остане на място. Границата на Ханза беше все по-близо. Сега… Ето сега…
— Що за гадост е това? — разнесе се над ухото му сподавен глас.
Ето на.
— Аз… такова… Заблудих се… Не съм местен… — замънка Артьом, без сам да знае дали заеква от
