смущение, или се е вживял в ролята си.
— Разкарай се оттук, чуваш ли, мърльо! — гласът звучеше много убедително, почти хипнотично, искаше му се да се подчини незабавно.
— Аз такова… На мен… — измънка Артьом, страхуваше се да не преиграе.
— Просенето на територията на Ханза е строго забранено! — съобщи сурово гласът и този път долиташе от по-голямо разстояние.
— Съвсем мъничко… имам малки деца… — Артьом най-накрая осъзна какво да прави и се оживи.
— За какви деца говориш? Побъркан ли си?! — освирепя невидимият граничар. — Попов, Ломако, при мен! Изхвърлете тая гадина оттук!
Нито Попов, нито Ломако желаеха да си цапат ръцете с Артьом, затова просто го изблъскаха с дулата на автоматите в гърба. Подире им летяха псувните на раздразнения началник. За Артьом те звучаха като небесна музика.
„Серпуховска“! Ханза бе останала зад гърба му!
Най-накрая той вдигна поглед, но това, което прочете в очите на обкръжаващите го, го накара пак да се вторачи в земята. Тук вече не беше благоустроената територия на Ханза, отново бе попаднал в мръсния и беден безпорядък, царящ в цялата останала част на метрото, но дори и за тук Артьом беше прекалено отвратителен. Чудесната броня, която го бе спасила по пътя, беше го направила невидим, караше хората да се извръщат от него, да не го забелязват и да го пропускат през всички застави и постове, отново се бе превърнала във воняща тор. Очевидно вече беше ударил дванайсетият час.
Сега, когато първоначалната еуфория бе отминала, тази чужда, сякаш взета назаем сила, която го беше карала да върви упорито през участъка от „Павелецка“ до „Добрининска“, внезапно изчезна и го остави насаме със самия себе си, гладен, смъртно уморен, не разполагащ с нищо освен с непоносимото зловоние, все още носещ по себе си следите от побоя отпреди седмица.
Просяците, до които той приседна край стената, решавайки, че вече няма защо да избягва такава компания, с ругатни избягаха от него в различни посоки и той остана съвсем сам. Обхвана раменете си с ръце, за да не му е чак толкова студено, затвори очи и седя така дълго време, без да мисли за абсолютно нищо, докато не го победи сънят.
Артьом вървеше по безкраен тунел. Беше по-дълъг от всички участъци, през които му се бе налагало да минала в живота си, взети заедно. Тунелът криволичеше, ту се издигаше, ту се спускаше, в него нямаше нито един прав участък, по-дълъг от десет крачки. Той все не свършваше, а на Артьом му ставаше все по- трудно да върви, боляха го набитите до кръв крака, болеше го гърбът, с всяка нова крачка болката отекваше по цялото му тяло, но засега у него оставаше надеждата, че изходът е съвсем близо, може би още зад следващия ъгъл, и това му даваше сили да продължава да върви. А после изведнъж му хрумна една проста, но страшна мисъл: а ако тунелът няма изход? Ако входът и изходът са затрупани, ако някой незрим и всемогъщ го е оставил тук — да се лута като плъх, безуспешно опитващ се да улови пръста на експериментатора в този лабиринт без изход; да се влачи напред, докато не капне от умора, докато не се строполи на земята. И ако този някой е направил това без никаква цел, просто за забавление? Плъх в лабиринт. Но тогава, помисли си той, ако продължаването на пътя не води до изход, може би отказът от безсмисленото движение напред ще му донесе освобождаване? Той седна на траверсите — не защото беше уморен, а защото пътят му бе свършил. И стените изведнъж изчезнаха, а той си помисли: за да достигне целта, за да завърши похода, трябва просто да престане да върви. После тази мисъл се разпадна и изчезна.
Когато се събуди, го обхвана непонятна тревога и отначало все не можеше да съобрази какво се е случило. Едва по-късно започна да си спомня късчета от съня, да съставя от тях части от мозайка, но тези части по никакъв начин не можеха да се задържат заедно, нямаше лепило, което да ги съедини в едно цяло. Това лепило беше някаква мисъл, която му бе хрумнала насън, тя беше стожер, сърцевина на видението, тя му придаваше смисъл. Без нея то бе просто купчина разкъсано платно от прекрасна картина, пълна с вълшебен смисъл, откриваща безкрайни хоризонти. И той не помнеше тази мисъл. Артьом гризеше юмруците си, вкопчил се с мръсните си ръце в мръсната си глава, устните му шепнеха нещо нечленоразделно, и минаващите наблизо го гледаха уплашено и с неприязън. А мисълта не искаше да се връща. И тогава той бавно, предпазливо, сякаш се опитваше да изтегли за косата някой, затънал в блатото, започна да я възстановява от откъслеците спомени. И — о, чудо! — улавяйки ловко един от образите, той внезапно си я спомни в онзи първоначален вид, в който му се бе присънила.
За да завърши похода си, просто трябва да престане да върви.
Но сега, при ярката светлина и бодърстващото съзнание, тази мисъл му се струваше банална, жалка, не заслужаваща никакво внимание. За да завърши похода си, трябва да престане да върви? Но, разбира се! Престани да вървиш и походът ти ще приключи. Какво по-просто от това. Но нима това е изход? И нима това е приключването на похода, към което се стреми?
Често се случва някоя мисъл, която в съня се е сторила гениална, при събуждането да се окаже безсмислено съчетание от думи…
— О, възлюбени братко мой! — дочу той глас, идващ отгоре. — Омърсено е тялото ти, същото е и в душата ти.
Това беше толкова неочаквано, че и върналата се при него мисъл, и разочарованието от нея моментално се изпариха. Артьом дори не си и помисли да свърже обръщението със себе си, до такава степен вече бе успял да свикне с мисълта, че хората бягат надалеч още преди да е успял да промълви и дума.
— Приветстваме всички осиротели и нуждаещи се — продължаваше гласът, но звучеше толкова меко, толкова успокояващо, толкова нежно, че Артьом не издържа и първо погледна с крайчеца на окото си наляво, после се вторачи навъсено надясно, страхуваше се да не намери там някой друг, към когото се обръща говорещият.
Но наблизо не бе останал никой. Разговаряха с него. Тогава той бавно вдигна глава и срещна погледа на нисък усмихнат мъж с широка роба, русокос и с румени бузи, който приятелски му протягаше ръка. Всякакво състрадание в момента беше жизнено необходимо на Артьом и той, плахо усмихвайки се, също протегна ръка.
„Защо не бяга от мен като всички останали? — зачуди се Артьом. — Дори е готов да ми стисне ръката. Защо сам се приближи към мен, след като всички останали бягат колкото се може по-надалеч?“
— Ще ти помогна, братко мой! — продължи човекът с румените бузи. — Ние с братята ми ще ти дадем убежище и ще ти върнем душевните сили.
Артьом само кимна, но на събеседника му и това му беше достатъчно.
— Така че, позволи ми да те отведа в Стражевата кула, о, възлюбени братко мой — пропя той, здраво хвана Артьом за ръката и го поведе след себе си.
Глава 11
Не вярвам
Артьом не запомни пътя, а не се и опитваше да го запомни, разбра само, че от станцията го отведоха в някакъв тунел, но не знаеше в кой от четирите. Новият му познат се представи като брат Тимофей. По пътя — и в сивата, невзрачна „Серпуховска“, и в тъмния глух тунел — той говореше, без да млъква:
— Възрадвай се, възлюбени братко мой, защото ме срещна на своя път и отсега нататък всичко в живота ти ще се промени. Приключи безпросветният мрак на безцелните ти скитания, защото намери това, което търсеше.
Артьом не разбираше много добре какво има предвид човекът, защото скитанията му бяха далеч от края си, но руменият благ Тимофей говореше толкова гладко и толкова ласкаво, че на младежа му се искаше да слуша, да слуша, да общува с него на един и същ език, да му благодари, че не се е отвърнал от Артьом, когато целият свят се е отвърнал от него.
— Вярваш ли в Бога истинския, единия, о, братко мой Артьом? — сякаш между другото полюбопитства Тимофей и внимателно го погледна в очите.
Артьом беше в състояние само неопределено да поклати глава и да измърмори нещо неразбираемо, което при желание можеше да се разтълкува и като съгласие, и като отрицание.
— Чудесно, прекрасно, братко Артьом — гукаше Тимофей, — само истинската вяра ще те спаси от
