еликсир, способен да те примири с несъвършенствата на този свят и помагащ ти да постигнеш хармония?
Отпивайки от бирата на малки глътки, останал насаме със себе си в тишина и спокойствие за пръв път през последните няколко дни, Артьом се опита да възстанови в паметта си случилите се събития и да разбере какво е постигнал и накъде да поеме сега. Още един отрязък от набелязания път бе преодолян и той отново се бе озовал на кръстопът.
Като богатира от онези позабравени приказки от детството, толкова далечни, че вече не си спомняше кой му ги е разказвал — дали Сухия, родителите на Женя или собствената му майка. На Артьом най-много му харесваше да мисли, че ги е чул от майка си, даже сякаш за миг от мрака изплуваше лицето й и той чуваше глас, четящ му с изразителна интонация: „Имало едно време…“
И ето, като същия този приказен юнак, сега той стоеше при камъка и пред него лежаха три пътя: към „Кузнецки мост“, към „Третяковска“ и към „Таганска“. Артьом отпиваше от опияняващата напитка, приятна отпадналост обземаше тялото му и в главата му се въртеше само: „Ако тръгнеш направо — ще си загубиш живота, ако тръгнеш наляво, ще си загубиш коня…“
Това навярно би могло да продължава вечно: нуждаеше се от покой след всичките тези преживявания. Струваше си да поостане в „Китай-град“ — да се огледа, да поразпита местните за пътищата, трябваше да се види още веднъж с Хан и да разбере дали той ще продължи с него и нататък, или пътищата им ще се разделят на тази странна станция.
Но събитията се развиха по начин, съвсем различен от ленивите планове, които си правеше Артьом, докато отпуснато съзерцаваше мъничкото езиче на пламъчето, играещо в кандилото на масата.
Глава 8
Четвъртият райх
Затрещяха пистолетни изстрели, заглушавайки веселата глъчка на тълпата, после някаква жена изпищя пронизващо, затрака автомат и пълният кръчмар, с неочаквана за габаритите си ловкост, измъкна изпод тезгяха къса пушка и се хвърли към изхода. Артьом остави бирата си недопита и скочи след него, като метна раницата си на рамо и изщрака с предпазителя. Съжали, че тук те карат да си плащаш предварително — иначе би могъл да се измъкне, без да плати. Осемнайсетте похарчени патрона може би сега щяха да му потрябват.
Отгоре, от стълбата, вече се виждаше, че става нещо ужасно. За да слезе долу, му се наложи да си проправя път през тълпа обезумели от страх хора, стремящи се да се качат нагоре. Артьом се запита дали е толкова наложително да слиза долу, но любопитството го тласкаше напред.
Върху релсите бяха проснати няколко тела в кожени якета, а на платформата, точно под краката му, в локва яркочервена кръв, стекла се на тънки ручейчета, лежеше по корем убита жена. Той побърза да я прескочи, стараейки се да не гледа надолу, но се подхлъзна и едва не падна до нея. Наоколо цареше паника, от палатките изскачаха полуголи хора и се оглеждаха объркано. Един от тях се забави на мястото си, докато се опитваше да уцели с крак крачола на панталона си, но изведнъж се преви, хвана се за корема и падна встрани.
Артьом не можеше да разбере откъде стрелят. Пукотите продължаваха, от другия край на залата тичаха здравеняци с кожени якета и разбутваха встрани пищящите жени и уплашените търговци. Но това не бяха нападателите, а самите бандити, които командваха тази част на „Китай-град“. На цялата платформа не се виждаше никой, който би могъл да причини тази касапница.
В този момент Артьом най-накрая разбра защо не вижда никого. Нападателите бяха скрити в тунела, който се намираше точно до него, и стреляха оттам на месо, явно страхувайки се да се покажат на открито място.
Това променяше нещата. Нямаше време за размисъл: щяха да излязат на платформата веднага щом видят, че защитата е смазана — той трябваше да се махне колкото се може по-бързо от този изход. Артьом скочи и се хвърли напред, здраво стиснал автомата си в ръце и оглеждайки се през рамо — заради ехото, мигновено разнасящо гърмежите над сводовете на станцията, които изкривяваха звуците и променяха направлението им, така и не стана ясно от кой тунел, левия или десния, се води стрелбата.
Най-накрая, след като избяга достатъчно надалеч, той видя облечени в камуфлажни униформи хора вътре в южния тунел. На мястото на лицата им имаше нещо черно и моментално всичко вътре в Артьом се вледени. Едва няколко секунди по-късно той съобрази, че онези черни, които обсаждаха ВДНХ, никога не използваха оръжия и дрехи. Нападателите просто имаха маски, плетени шапки-маски от онези, които можеха да се купят на всяка оръжейна сергия, а при покупка на АК-47 дори да се получи една безплатна като подарък.
Новопристигналите калужки подкрепления се хвърлиха на земята и също откриха огън, укривайки се зад нападалите върху релсите трупове като зад насипи. Виждаше се как някой разбива отвътре с приклади шперплатите, служещи за прозорци на вагон-щаба, и се показва маскирано картечно гнездо. Затрещя продължителна серия от куршуми.
Артьом вдигна глава и намери с поглед пластмасовата табелка с указания за разположението на станциите. Нападаха откъм „Третяковска“: тази линия беше отрязана. За да попадне на „Таганска“, трябваше да се върне през цялата станция там, където в момента беше най-напечено. Оставаше само линията към „Кузнецки мост“.
Дилемата се разреши от само себе си. Артьом скочи върху релсите и се втурна към тъмнеещия отпред вход, към единствения възможен тунел. Нито Хан, нито Туза се виждаха никъде. Само веднъж горе се мярна фигура, приличаща на скитащия философ, но след като спря за миг, Артьом веднага разбра, че греши.
Не бягаше само той към тунела — повече от половината спасяващи се от платформата се втурнаха именно към този изход. Участъкът се огласи от изплашени възгласи и ужасени викове, някъде някой ридаеше истерично. Тук-там се мяркаха лъчи на фенери, на места се движеха петна от димящи факли; всеки си осветяваше пътя.
Артьом извади от джоба си подаръка на Хан и натисна дръжката. Насочи слабия лъч на фенерчето в краката си и като се стараеше да не се спъне, се забърза напред, изпреварвайки малки групи бегълци — понякога цели семейства, понякога сами жени, старци и млади здрави мъже, мъкнещи някакви вързопи, които едва ли бяха техни.
Няколко пъти се спира, за да помогне на паднали да се изправят. При единия от тях се забави: опрял гръб на ръбестата стена на тунела, на земята седеше съвсем побелял старец, хванал се за сърцето, с гримаса на болка върху лицето. До него, безгрижно и глупаво оглеждайки се в двете посоки, стоеше някакво момче, по животинските черти и по мътните очи на което си личеше, че не е обикновено дете. Сърцето на Артьом се сви, когато видя тази странна двойка, и макар че бързаше и ругаеше себе си за всяко забавяне, в този момент се спря като замръзнал.
Старецът, установил, че са им обърнали внимание, се опита да се усмихне на Артьом и да каже нещо, но не му достигаше въздух. Той се намръщи и затвори очи, събирайки сили, а Артьом се наведе над него, за да чуе какво иска да му каже.
Но момчето изведнъж замуча заплашително и Артьом забеляза с неприязън, че от устните му се спуска нишка слюнка, когато то се озъбва като звяр. Неспособен да се справи с обзелото го отвращение, той отблъсна момчето, което направи няколко крачки назад, седна непохватно на релсите и нададе жален вой.
— Млади… човече… — изрече старецът с усилие. — Не бива него… така… Това е Ваня… Той… Не разбира.
Артьом само сви рамене.
— Моля… нитро… глицерин… в чантата… на дъното… Едно топче… Дайте… Не… мога… сам… — изхриптя старецът. Звучеше съвсем зле. Артьом се порови в дерматиновата му чанта, намери бързо нова, неначената опаковка, разкъса фолиото с пръсти, едва улови топчето, което замалко щеше да му се изплъзне между пръстите, и го подаде на стареца. Онзи с усилие се усмихна виновно и въздъхна:
— Аз… не мога… ръцете… не ми се… подчиняват… Под езика… — помоли той и клепачите му отново се спуснаха.
Артьом огледа със съмнение почернелите си ръце, но послуша стареца и мушна плъзгавото топче под езика му. Непознатият кимна леко и замълча. Покрай тях бързо минаваха нови и нови бежанци, но Артьом
