участък, между „Тургеневска“ и „Китай-град“, си бе оранжев, абсолютно оранжев. Или все пак беше черен?
— Какво е това? — попита Туза, спря внезапно и се взря неспокойно в Хан. — Усещаш ли го? Отзад…
Артьом го погледна с недоумение и вече се канеше да подхвърли някой саркастичен коментар за обтегнатите нерви, защото самият той не чувстваше абсолютно нищо. Дори тежкото усещане за угнетеност и опасност, което го бе обзело на „Тургеневска“, вече беше отпуснало хватката си. Но за негово учудване Хан замръзна на мястото си, нареди им с жест да не вдигат шум и се обърна нататък, откъдето идваха.
— Какъв усет! — даде оценката си той след половин минута. — Ние сме възхитени. Кралицата е възхитена — добави той, кой знае защо. — Определено си струва да поговорим, когато се измъкнем оттук. Нищо ли не чуваш? — обърна се той към Артьом.
— Не, като че ли всичко е спокойно — отговори младежът, след като отново се вслуша. В този момент изпита… Ревност? Обида? Досада, че покровителят му даде такава оценка на този недодялан брадат дявол, който само преди няколко часа едва не ги беше убил и двамата? Може би…
— Странно. Струваше ми се, че имаш зачатъци на умението да се слушат тунелите… Може би още не се е разкрило напълно в теб. Но после, после. Всичко това — после — поклати глава Хан. — Ти си прав — потвърди той, обръщайки се към Туза. — Онова нещо идва насам. Трябва да се движим, и то по-бързо! — Той се заслуша и съвсем по вълчи изпъна глава напред. — Носи се отзад като вълна. Трябва да бягаме! Ако ни настигне, играта свършва — заключи той, откъсвайки се от мястото си.
На Артьом му се наложи да се втурне след него и почти да бяга, за да не изостава. Брадатият сега подтичваше до тях, бързо местеше късите си крака и дишаше тежко.
Вървяха така десет минути и през цялото това време Артьом изобщо не можеше да разбере защо бързат толкова, задъхани, спъващи се в траверсите, след като в тунела зад гърбовете им е толкова пусто и тихо и няма никакви признаци за преследване. Но след като минаха десетте минути, той усети с гърба си Нещото. То наистина се носеше подире им и ги настигаше крачка подир крачка — нещо черно, не вълна, а по-скоро вихър, черен вихър, сеещ пустота… И ако не успееха, ако то настигнеше малкия отряд, щеше да им се случи същото, каквото и на онези шестимата, каквото се е случило и на останалите смелчаги и глупаци, влизали в тунелите самостоятелно, или същото, каквото е ставало при лошо време, когато са бушували дяволски урагани, помитащи всичко живо… Такива догадки и смътно осъзнаване на ставащото тук се въртяха като огнена върволица в главата му и той погледна тревожно Хан. Спътникът му улови погледа му и разбра.
— Е, и ти ли го усети? — въздъхна той. — Лоша работа! Значи вече е съвсем близо!
— Трябва да се забързаме! — изхриптя Артьом в движение. — Докато не е станало късно!
Хан ускори крачка и сега се носеше в тръс, безмълвно, без повече да отговаря на въпросите на Артьом. В него не беше останала и следа от умората, която по-рано така бе учудила Артьом, и в облика му отново се беше промъкнало нещо животинско. За да успее да следва темпото му, на Артьом му се наложи да премине в бяг, и когато за миг изглеждаше, че най-накрая ще успеят да се отскубнат от неуморния преследвач, Туза се спъна в една от траверсите, падна презглава на земята и окървави лицето и ръцете си.
Успяха да минат по инерция още десетина-петнайсет крачки и Артьом, осъзнавайки, че брадатият е паднал, се улови да мисли, че не му се ще да се спира и да се връща, а му се иска да зареже този късокрак блюдолизец да върви по дяволите заедно с неговата прекрасна интуиция и да продължи да се носи напред, докато те самите не бъдат хванати.
Стана му неприятно от тези мисли, но в следващия момент неочаквано го обзе такава неприязън към проснатия върху линията и приглушено простенващ Туз, че гласът на съвестта му съвсем утихна. Така че почувства дори известно разочарование, когато Хан се хвърли назад и с мощно дърпане изправи брадатия на крака. Артьом тайно се надяваше, че Хан, с неговото повече от пренебрежително отношение към чуждия живот, както и към чуждата смърт, ще изостави брадатия в тунела като товар и двамата ще продължат да бързат напред.
Хан нареди на Артьом със сух, нетърпящ неподчинение глас, да хване накуцващия Туз под ръка, а самият той улови брадатия под другата ръка и задърпа двамата след себе си. Сега стана много по-трудно да бягат. Брадатият стенеше и скърцаше със зъби от болка на всяка крачка, но Артьом не изпитваше към него нищо друго освен нарастващо раздразнение. Дългият тежък автомат го удряше болезнено по краката и нямаше свободна ръка, с която да го придържа. Потискаше го съзнанието, че закъсняват, и всичко това в съвкупност предизвикваше вече не страх от черния вакуум отзад, а злоба и упоритост.
А смъртта вече е съвсем близо — спреш ли да я почакаш половин минута, зловещият вихър ще те догони, ще те обгърне и ще те разкъса на парченца. Само след част от секундата вече няма да те има във вселената и предсмъртният ти вик ще се прекъсне неестествено скоро… Но сега тези мисли не парализираха Артьом, а примесени с озлобление и раздразнение, му придаваха сили, и той ги трупаше, за да направи следващата крачка, после още една, и така — без край.
И изведнъж всичко изчезна, сякаш пропадна вдън земя. Чувството за опасност го напусна толкова внезапно, че мястото му в съзнанието остана непривично празно, незапълнено, както когато ти изваждат зъб, и застинал като вкаменен, Артьом сега опипваше с върха на езика си образувалата се ямичка. Отзад вече нямаше никой, а само тунел — чист, сух, свободен, напълно безопасен. Цялото това бягане от собствените страхове и параноични фантазии, и излишната вяра в някакви особени чувства и в интуицията, сега се струваха на Артьом толкова смешни, толкова глупави и нелепи, че той не успя да се сдържи и се разкикоти. Туза, спрял се до него, първоначално го зяпна смаяно, после изведнъж се усмихна и се засмя. Хан ги загледа недоволно и в края на краищата процеди:
— Какво, весело ли е? Хубаво е тук, нали? Някакво такова тихо и чисто, а? — и закрачи сам напред. Едва тогава Артьом осъзна, че са стигнали на бегом до някакви си петдесет крачки от станцията — в края на тунела ясно се виждаше светлината й.
Хан ги чакаше на входа, стъпил върху желязната стълбичка. Той вече допушваше самоделно направена цигара с неясно съдържание, когато те, кикотейки се, напълно отпуснали се, най-накрая изминаха тези петдесет крачки.
За това време Артьом се изпълни със симпатия и съчувствие към накуцващия и охкащ през смеха Туз и вече се срамуваше заради мислите, които му бяха хрумнали там, назад, когато Туза бе паднал. Настроението му беше особено благодушно и затова видът на Хан — изморен, измъчен, гледащ го със странно презрение — му се стори малко неприятен.
— Благодаря! — Туза се изкачи при Хан, дрънкайки с ботушите по стълбичката, и му подаде ръка. — Ако не беше ти… вие… Тогава — край с мен. А вие… не ме изоставихте. Няма да забравя това. Благодаря!
— Няма за какво — отговори Хан без никакъв ентусиазъм.
— Защо се върнахте за мен? — попита брадатият.
— Интересен си ми като събеседник. — Хан хвърли угарката на земята и сви рамене. — И нищо повече.
След като се качи малко по-нагоре, Артьом разбра защо Хан е излязъл на платформата през стълбичката, а не е продължил да ходи по линията. Пред самия вход на „Китай-град“ коловозът беше преграден с камара от чували и пясък на височина човешки ръст. Малко по-нататък седяха на дървени столчета някакви хора с доста сериозна външност. Късо подстригани, с протрити кожени якета, под които си личаха широките им рамене, с износени спортни панталони, приличащи на униформа — всичко това сякаш би трябвало да изглежда забавно, но кой знае защо не създаваше добро настроение. Зад камарата от чували седяха трима, а на четвъртото столче имаше колода карти и типовете с резки движения хвърляха още карти върху него. Сипеха се такива ругатни, че когато Артьом се заслуша внимателно, не можа да разпознае нито една прилична дума.
В станцията можеше да се влезе само през тесния проход и вратичката, с която завършваше стълбичката. Но там, застанал на пътя, се извисяваше още по-внушителен четвърти пазач. Артьом го огледа: обръсната глава, прозрачносиви очи, леко изкривен настрани нос, счупени уши, черната ръкохватка на мушнат в леко смъкнатия му анцуг тежък ТТ. Във въздуха се носеше непоносима воня на изгоряло, която накара Артьом да се олюлее и му пречеше да съобразява.
— Кв’о е това, мамка му? — изрече пресипнало четвъртият пазач, докато оглеждаше Хан и застаналия до него Артьом от главата до петите. — Туристи ли, мамка му? Или търговци?
