Тя го отведе зад гранитната скала, която засланяше западната страна на лагера, и спря, загледана в обагрилите хоризонта цветове, които бавно угасваха. Топлият ветрец донасяше миризмата на пелин и сгорещена, суха земя.
— Тук комарите са по-малко — каза тя, докато се изкачваше към върха на скалата, където седна. — Исках да си поговорим извън лагера, където никой не може да ни чуе.
Той се настани до нея; чувстваше се неловко. Красивото и лице имаше сериозно изражение. Покоят на нощта го обгръщаше.
Сръчните и пръсти бързо разплетоха плитките и и разпуснаха косата и. Лъскавите черни кичури обгърнаха лицето и като шал, падайки върху гърдите и. Той едва успя да отвърне поглед от нея.
— Не мислех, че ще стане така — каза му тя. — Когато съставяш планове, не допускаш грешки. В съвета единствено мнението на Черна луна има по-голяма тежест от твоето. Дори и воините вече спряха да недоволстват, че трябва да ядат растения.
Той се усмихна.
— Те все още са опиянени от победата. Но ние наистина се справихме добре. — Той се загледа в падащия мрак. Нощните птици бяха подели жаловитите си напеви в храстите. — Кой би помислил, че ще успеем да завземем толкова голяма територия само с три жертви — една жена и двама воини? Хората ни изглеждат доволни.
Тя вдиша дълбоко топлия въздух.
— Така е. Особено жените. Сега работата им е по-малко и могат да се разпореждат както си искат с пленничките.
Той я хвана за ръка.
— Южните лагери на Земните хора никак няма да харесат това, което сме постигнали. Но какво могат да направят? Ако решат да се бият, няма да могат да вложат сърцето си в боя.
Тя се плъзна по скалата и седна по-близо до него. На оскъдната вечерна светлина той се взря в нежните и очи и прокара пръст по гладкото и лице. Тя сякаш се разтопи от докосването му. Нейното ухание и топлината на гъвкавото и тяло го обгърнаха.
Младата жена се засмя неуверено:
— Ти и аз, Бягащ като вятъра, каква двойка сме само.
Тя погали крака му с ръка, карайки душата му да трепне. Той затвори очи и си представи, че го докосва Бяла пепел, но илюзията бързо се стопи, отстъпвайки място на реалността.
— Трепетлика — прошепна той.
Тя вдигна поглед към него, но в очите и имаше тъга. Понечи да дръпне ръката си, но той я стисна здраво.
Бягащ като вятъра усещаше нерешителността и.
— Съжалявам, аз… — той не можа да довърши.
— Не, аз съм виновна. Зная, че Бяла пепел все още владее мислите ти.
Тя зарея поглед над обраслата с пелин равнина към река Студена вода.
— Странно е, нали? Не мислех, че някога ще мога да обичам отново. Не мислех, че ще мога да намеря мъж, притежаващ същата топлота и нежност като съпруга ми. Сега обаче не знам какво да мисля. Ти стана най-добрият ми приятел, Бягащ като вятъра. Не бих искала помежду ни да се случи нещо, от което ще се чувстваш неловко.
В душата му се бореха копнеж и объркване.
— Не знам какво да ти кажа.
— Разбирам.
Той я погледна. На устните и се появи лека усмивка.
— Бягащ като вятъра, готова съм да стана твоя жена. Мисля, че знаеш това. Дълго време мислех над това. Претеглях на везните желанието, което изпитвам към теб, и онова, което знам, че искам от един мъж. Тялото може да подведе душата. Изчаках, докато се уверя напълно. Не бих искала тялото ти да те въвлече в нещо, което ще разруши доверието, царящо помежду ни.
Той си играеше безцелно с ресните на ръкава и. Един облак затули звездите, плъзвайки тъмната си сянка върху пелиновите храсти.
— Опитвах се да се противопоставя на желанието, което изпитвам към теб. Боря се с него всеки ден.
— Ти трябва да решиш. Аз съм готова да приема и едната, и другата възможност, Бягащ като вятъра.
Той преглътна.
— А Бяла пепел?
— Бяла пепел. — Отново тъжната усмивка. — Ако я намериш, аз няма да ви преча. Разбирам какво означава тя за теб.
— Но как така? Искам да кажа…
Тя го погали по врата, успокоявайки го.
— Защото те обичам. Освен благоденствието на моето племе, бих дала всичко, за да те направя щастлив. Ако това означава, че Бяла пепел ще живее с теб, ще се усмихна и ще и помогна да си пренесе нещата в жилището ти. А след това ще ви пожелая много щастие.
— Но това ще сломи сърцето ти, нали?
— Преживяла съм и по-лоши неща в миналото. Мисля, че дори ще съм способна да живея, виждайки ви всеки ден заедно.
Колко пъти двамата с Трепетликата се бяха смели заедно и бяха съставяли планове? Колко пъти тя бе седяла до него и бе изслушвала най-големите му тревоги? Чувстваха нужда един от друг. Сърцето му препускаше лудо, усещайки я толкова близо до себе си.
Той затвори очи и се опита да разсъждава трезво, въпреки че кръвта в жилите му бе завряла. Дори и Пелинов дух се отказа да я търси повече. С разтреперани ръце хвана ръката и, която го галеше по врата, и я сложи обратно в скута си.
— Никога не съм имал по-добра приятелка от теб, Трепетлика. Когато не съм с теб, ти си непрекъснато в мислите ми.
Младата жена вдигна лице към него и му се усмихна. Той се наведе неуверено и я целуна. Тя обви ръце около кръста му, притисна го силно към себе си и прошепна:
— Сигурен ли си, че искаш това?
Той кимна, плъзвайки ръка по шията към гърдите и.
Трепетликата свали кожената си рокля и я сложи на скалите, а след това застана пред него; силуетът и се очертаваше на звездната светлина. Буйната и черна коса се развяваше от вятъра. Той се изправи и изхлузи ризата си. Сръчните и пръсти развързаха ремъка, пристягащ кожените му панталони.
Като взе роклята си, Трепетликата хвана Бягащ като вятъра за ръка и го поведе към топлия пясък под скалите. Спря между ароматните пелинови храсти и постла роклята си на земята.
— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я той дрезгаво.
— По-сигурна от всякога — прошепна му и го притегли към себе си. Той притвори очи от удоволствие, когато тялото и се докосна до неговото.
Един дълъг миг двамата стояха прегърнати; след това тя въздъхна щастливо и грациозно го притегли върху себе си, лягайки на роклята. Последната му мисъл бе:
Бяла пепел бръкна в меха от еленова кожа, пълен с вода. Загреба от студената течност и я изсипа върху нагорещените скали. Парата изсъска в тъмнината и започна да изпълва помещението за потене, което бяха направили.
Тиха вода ахна и разтвори широко очи от мястото си срещу нея.
