— Не мога да ти кажа. Но трябва да знаеш едно. Почти във всички кланове има ранени воини. Явно са се водили доста битки.
— Черните острия бяха силни, но ако всички кланове са тръгнали на юг? Дали са тръгнали в посоката, в която искаше да отиде кланът Бяла глина?
Дебелият лос засмука нервно устни.
— Имам и още новини, Човеко с летяща душа. Клановете на Осата са изпратили съгледвачи в северната част на тези планини. Какво да правим? Да поведем ли воините на север и да изтласкаме Осите, които навлизат в нашите земи?
Храбър мъж наклони глава; мислите препускаха в главата му.
— Не приятелю. Ще им оставим тази купчина скали. Знам по-добро място да стоплим копията си в кръвта на враговете. А може би и копието в панталоните ти има нужда от стопляне, а? — Махна през рамо. — На юг ни очакват Земните хора.
Дебелият лос се намръщи.
— Тези планини не са лоши, Човеко с летяща душа.
— Не са, но величието ни очаква на юг. Какво би предпочел? Слава и толкова много жени, че да не можеш да преспиш с всички, или една безкрайна война с клана на Осата?
— Какво си видял в Съня си?
Храбър мъж отметна глава назад и се разсмя.
— Видях как семейството ти става толкова голямо, че трябва да прекарваш повече време в лов, за да изхранваш всички деца, които си направил, отколкото да любиш жените си. На юг, приятелю. На юг.
Дебелият лос потри озадачено врата си; на лицето му имаше глупаво изражение.
— С нетърпение ще очаквам това предизвикателство, Човеко с летяща душа.
Храбър мъж пръв пое по тясната, виеща се лосова пътека. Плътни зелени стени от смърчове и ели хвърляха сянка върху пътеката, а клоните се преплитаха над главите им. Не след дълго Храбър мъж излезе на тревиста поляна. Тук бяха разположили главния лагер. Кожените палатки бяха издигнати в кръг до дърветата, а през полянката течеше бистро поточе. Кучетата го залаяха, но след като разпознаха миризмата му, се върнаха да легнат на сянка.
— Дебел лос?
— Да, Човеко с летяща душа?
— Кланът Снежна птица — мислиш ли, че и той се интересува от южните земи?
Дебелият лос се размърда неспокойно.
— Да, бих казал, че и те се движеха на юг. Не мога да го проумея. Те би трябвало да се намират на север от Опасната река, а сега отново се движат по петите ни. Не мисля, че всички ранени, които видяхме, са пострадали в битки с Кухите флейти.
Храбър мъж го потупа по гърба.
— Добра работа си свършил, приятелю. Заслужил си почивката си. Върви и успех в правенето на първото от многото деца.
Дебелият лос се ухили и кимна, отправяйки се към палатката си.
И въпреки това безпокойството продължаваше да го човърка; той отиде до палатката си и седна да помисли. Ами ако му се наложеше да се надпреварва с Черните острия, кой пръв ще завземе териториите на Земните хора?
Понечи да се подпре на лакът, но нещо в кесията на кръста му го бодна болезнено в хълбока. Изви се и извади черния каменен вълк.
Замахна с ръка, за да го захвърли, но после размисли. Вдигна го към светлината, възхищавайки се още веднъж на изящната му изработка. Тежката статуетка блестеше в ръката му; беше така добре излъскана, че му изглеждаше прозрачна, сякаш се взираше в някаква бездънна тъмнина.
Въпреки че разумът му подсказваше да я хвърли, той отново я прибра в кесията си и се облегна на другата страна. От другата страна на лагера се разнесоха приветствени възгласи. Очевидно приятелите на Дебелия лос му казваха „добре дошъл“.
Храбър мъж се вгледа във върховете на елите. Те се издигаха като острия на копия към небето. Палавият ветрец шумолеше из тревата.
Беше толкова близо до намирането на пътя кън златистата мъгла и Силата, която тя представляваше. Нощ подир нощ, докато Бяла врана спеше, той седеше край огъня и проследяваше пътеката, която бе прокарал в душата си. Това
— Но някой ден ще се изправя пред теб — изрече той. — И когато това стане, кълна се, че ще надделея над теб. Няма по-силен от Храбър мъж. Аз оцелях след като бях в Лагера на мъртвите, и то не само с душата си, както повечето от Хората с летящи души,_ но и с тялото си_! Гласовете на Духовете нашепват в съзнанието ми. Талисманът на Вълчето племе не можа да ме унищожи. Аз ще сътворя новото бъдеще.
В далечината отекна гръм.
Само ако можеше да забрави проблемите на оклния свят.
Надяваше се да напуснат тези земи след първия сняг. Дотогава щяха да са изсушили много месо и щяха да са готови за път. Но сега? След като знаеше, че кланът Куха флейта кара Черните острия да се придвижват на юг?
Бяла врана се появи, опирайки се на кожените покривала на палатката.
— Намерих го — извика тя на някого през рамо. След това се обърна към Храбър мъж: — Има новини.
Коленичи до него и той положи ръка върху нейната.
— Знам, Дебелият лос вече ми каза.
— Дебелият лос ли? — По гордото и лице се изписа кратко объркване.
Дългата кост се появи зад палатката с неспокоен вид. Прашната риза на младия воин бе одраскана тук- там, оплескана с мазни петна и водни пръски. Високите му мокасини изглеждаха протрити. Костите, татуирани по бузите му, се набръчкаха в срамежлива усмивка.
— А, и ти си се върнал! — приветства го Храбър мъж. Ела, седни. Жено, донеси ни да хапнем нещо. Дългата кост е изтощен.
Бяла врана се мушна в палатката, а новодошлият се отпусна на тревата с кръстосани крака.
Храбър мъж го изгледа изпитателно, забелязвайки умората в очите му.
— Какви са новините? Намери ли Земните хора? Изглеждаха ли нащрек? Разтревожени ли са от присъствието ни?
Дългата кост потри изпитото си лице.
— Не, човеко с летяща душа. Мисля, че няма защо да се притесняваме за земните хора. Те изобщо няма да представляват проблем за нас.
— Така ли? — Храбър мъж вдигна поглед към появилата се Бяла врана, която сложи пред Дългата кост рогова съдина.
Воинът надигна съдината, направена от рога на планинска овца, и засърба шумно, докато не изпразни съдържанието и. Обра с пръсти последните късчета месо и див лук, след което върна празната съдина на Бяла врана.
— Отидох на юг, до Ветровитата долина, както ми бе заръчал, Човеко с летяща душа. Горд съм, че ми повери тази задача. Използвах умението и хитростта, които притежавам. Никой не успя да забележи
