Вълчият талисман

Дългата кост докато се промъкваше из пелиновите храсти. Кръстосах надлъж и нашир земите до онези планини и открих множество воини. Долината направо гъмжи от тях.

 — А изглеждат ли ти така, сякаш можем да ги победим? Наистина ли са толкова слаби, колкото видях в Съня си?

 — Човеко с летяща душа… Черните острия вече са отнели долината от Земните хора.

 — Черните острия?

 — Да, Човеко с летяща душа. Те са навсякъде и се придвижват на юг.

 — Но как? — извика гневно Храбър мъж. — Как са успели да стигнат дотам? И защо? — Дали Вълчият Талисман нямаше пръст в тази работа? Може би чрез Силата на едноръкия, който бе изскочил от палатката на Вълчия шаман?

 — Не знам — каза нервно Дългата кост, но една нощ се промъкнах близо до лагера им. Те имат нов военен водач. Някакъв млад мъж, когото не познавам.

 — Да, да, продължавай!

Мъжът преглътна.

 — Поех голям риск, но пропълзях до края на лагера им като змия. Чух разговорите на воините. Дори и самият Черна луна се вслушва в съветите на този нов военен водач, а също и Гореща мазнина. Видях го — той бе висок и млад. Разхождаше се с една красива жена с дълга черна коса.

Храбър мъж излая:

 — Разбра ли името му?

Дългата кост кимна предпазливо:

 — Бягащ като вятъра.

„Бягащ като вятъра? Но как така? — Храбър мъж сви гневно юмруци._ Отново се изправяме един срещу друг, стари приятелю. Но този път ще те убия.“_

Той присви очи. Когато битката за Ветровитата долина приключеше, щеше да се изкачи на някоя височина и да заповяда да му доведат Бягащ като вятъра с вързани ръце и крака. Там — както бе съзрял във виденията си — той щеше да вдигне каменния си нож към слънцето и да разпори гърдите му. Щеше да бръкне и да изтръгне пулсиращото сърце от все още живото му тяло. Взел го в ръка, щеше да го вдигне високо — принасяйки го в дар на Слънцето и Гръмовната птица. Отплата за Силата, която щеше да получи. Воините му щяха да наблюдават всичко това, изпълнени със страхопочитание. Бяла пепел щеше да…

Бяла пепел! Изведнъж всичко му се изясни. Дългата кост бе казал, че до Бягащ като вятъра е вървяла красива жена. Храбър мъж изкрещя:

 — Тя е в неговите ръце! Тръгваме още утре! Утре, Бягащ като вятъра, тръгвам към теб!

* * *

Парата се издигаше на кълба от нагорещените камъни и изпълваше тъмното помещение за потене. Бяла пепел седеше неподвижно. Бе оставила душата си да се носи в ритъма на песента, която седналият до нея Тиха вода напяваше тихо. Бяла пепел се освободи от същността си, следвайки пътя навътре в себе си, който бе разучила с толкова усилия. Сега той се появяваше лесно, защото контролът върху собственото и съзнание ставаше все по-голям. Върховното цяло се намираше само на крачка от нея.

Тя кръжеше на границата; душата и постепенно бе обзета от покой. Всепроникващата сива мъгла я зовеше. Тя събра смелост, опитвайки се да прекрачи прага, да си пробие път… и го изгуби.

„Освободи се от себе си — долетя тихият шепот на Вълчия Талисман през отдръпващата се мъгла. Тя се съсредоточи, плъзвайки се отново по пътя навътре в себе си. На границата, зад която я очакваше Върховното цяло, се поколеба. Душата и пулсираше, а сладостното усещане за Върховното цяло пърхаше около нея като крила на пеперуда. — Освободи се.“

Да се довери ли на Вълчия Талисман?

Отчаяна и съзнаваща, че няма друг избор, тя остави душата си да се понесе по течението на Силата, която извираше от Вълчия Талисман. Като водни талази Силата я повлече в сивата мъгла. Тя започна да пропада, да се върти безпомощно… и светът около нея внезапно придоби златист цвят.

„Сънувай — прошепна и Вълчият Талисман. — Сънувай Върховното цяло.“

Силата изпълваше въздуха като ситна мъгла. Душата на Тиха вода излъчваше жълто и червено сияние. Нагорещените камъни в средата на помещението за потене трептяха, обгърнати от огнено зарево. Въпреки кожените покривала на постройката тя чувстваше растителността и тъмните скали наоколо. Насекомите, птиците, дори и мишките в техните дупки в скалите пулсираха като малки пламъчета. Непослушко се виждаше като нежен белезникаво-червен блясък сред сините и бели талази на Върховното цяло.

Понечи да продължи, но срещна съпротива.

„Не търси повече, Майко на народите. Трябва да спреш дотук“ — предупреди я непреклонния глас на златистия човек.

 — Къде сме?

Появи се трептяща светлина, Танцуваща като огнен пламък. Златистото лице на млад мъж — красивият младеж от Сънищата и — плаваше из Върховното цяло.

„Аз съм Вълчият съногадател. Онзи, когото наричате Първия човек. Ти си моето Съновидение, Майко на народите. Ти успя да отвориш вратата. Но те моля да не продължаваш, защото сиянието ще те плени, както е направило с много други преди теб.“

 — Но тук е толкова красиво.

„Ти сънуваш на границата на Върховното цяло, усещаш Спиралата.“

— Искам да почувствам повече. Да науча повече.

„Още не ти е дошло времето. Сега трябва да Сънуваш. Вълчият Талисман ще ти покаже пътя. За днес Сънува достатъчно. Учиш се бързо, Майко на народите. Но не се изгубвай във Върховното цяло, както направи Пеещите камъни. Притеглянето му е Силно. Ще дойде време да навлезеш и в центъра на Върховното цяло.“

 — Значи ме спираш?

„Засега, но не можем да те възпираме вечно. Ти си силна. Ние закалихме душата ти, за да служиш на целта ни.“

 — Каква е тази цел, Вълчи съногадателю?

„Да видиш в Съня си новото бъдеще на Слънчевите хора. Да ги упътиш по Спиралата.“

 — А ако не успея?

„Вече знаеш отговора на този въпрос. Спиралата ще се изкриви и Сънят ми ще се промени. Целият свят ще стане различен. Тиха вода видя какво ни чака. Само ти можеш да спасиш Съня на Първия човек. Изборът е твой.“

Видението бе толкова красиво, че тя заплака. Танцуващите златисти светлини, озаряващи Върховното цяло, кръжаха около нея. Пространството бе изпълнено с абсолютен покой. Тишината пееше със звънливи гласове. Наоколо трептяха безброй души, пулсираха, плъзгаха се от живота към смъртта, потъваха във Върховното цяло и променяха леко пътя на Спиралата.

 — Вълчи Съногадателю, това ли е изпитал и Пеещите камъни?

„Да, и не е могъл да устои. Започнал е да Сънува и не е успял да се завърне. А ти можеш ли? Ще Сънуваш ли заради нас? Вълчият талисман те очаква. Зове те.“

 — Не искам да си тръгвам.

„Тогава всичко е загубено. Спиралата ще се измени. Храбър мъж ще и наложи ужасното си Съновидение.“

Бяла пепел се отдръпна ужасена.

 — Не!

Сивата мъгла започна да се отдалечава. Олюлявайки се, тя почувства, че някой я хваща за ръката.

 — Бяла пепел? — Тревожният вик на Тиха вода върна душата и обратно в тялото. Задушаваше се от жега. Опита се отчаяно да се откопчи от ръката, която я държеше. Храбър мъж се хилеше подигравателно в