— Тревожа се за Корен. — Пелинов дух потупа с възлестите си пръсти по кожите. — Той или ще стане велик воин… или ще се самоунищожи.
Тя го погледна.
— Промени се, откакто умря баща му. Дай възможност на момчето. Всичко, което имаше, му бе отнето.
Той кимна.
— Аз се застъпих за живота му, когато повечето от воините искаха да го убият.
— Вече го вземаш със себе си на лов.
— Ловът е неговото призвание. Не говори много, повечето време е унесен в мислите си. Но е добър ловец, притежава голяма сила за възрастта си и се движи с бързината на призрак.
— Топъл огън го учеше. — Топъл огън, Лупина… — Горчив храст наведе глава; косата и се разпиля, скривайки лицето и от околния свят.
Пелинов дух се премести и я прегърна. Отпускайки се в прегръдката му, тя плака, докато не и останаха повече сълзи.
Тиха вода вървеше мълчаливо до замислената Бяла пепел. Мекият пясък под краката му се разместваше и следите му се отбелязваха в него. Жълто-кафявите пясъчни хълмове наоколо бяха обрасли с трева, пелинови храсти и маслодайни храсти. Склоновете бяха осеяни с детелина, хмел и лапад, както и — за негово голямо неудобство — с бодливи кактуси. Този път Непослушко вървеше послушно отзад.
Вятърът ту затихваше до слаб полъх, ту се усилваше до равнително умерен. Сини птички, чучулиги и скорци огласяха въздуха с песните си. Високо в небето един орел се носеше към буреносните облаци, кълбящи се на юг.
Тиха вода вървеше през падините и равните места между дюните. Този номер се използваше от ловците, за да не бъдат забелязани от острото зрение на антилопата, която виждаше десет пъти по-надалеч от човека. Щом ловците можеха да прикриват придвижването си по този начин, сигурно и двамата с Бяла пепел щяха да останат скритинот бдителните очи на съгледвачите на Слънчевите хора. Когато се налагаше да изкачат някоя дълга дюна и да се покажат на открито, те гледаха да я минат по-бързо.
Тук-там мъхестите туфи райграс бяха достигнали върха на растежа си и сега стръковете започваха да покафеняват от жаркото лятно слънце. Гигантската дива ръж бе превила стебла от тежестта на класовете си. Тази година земята бе родила богата реколта.
Той помириса топлия въздух, разпознавайки миризмите. Тази земя — неговата земя — го бе изхранвала, бе му дала подслон и го бе направила щастлив. Земята продължаваше да съществува, нехаеща за проблемите на Земните хора и черната заплаха, която се надигаше от север.
Тиха вода хвърли поглед към Бяла пепел и видя, че тя се е унесла в мисли. Пълните и устни бяха здраво стиснати. Тревогата я човъркаше непрекъснато, не и даваше минутка покой.
— Можеш ли да Сънуваш птиците? — запита я той.
— Да Сънувам птиците? — Челото и се набръчка; вятърът развяваше кичури от черната и коса, които улавяха слънчевите лъчи и блестяха със синкав отенък.
— Точно така. — Той посочи. — Пеещите камъни Сънуваше лосове. Виж дали ще можеш да Сънуваш птиците, за да ги накараш да ни правят компания за известно време. Обичам да вървя сред птици.
Тя му хвърли подозрителен поглед.
— Не съм сигурна. Как ще вървя и ще Сънувам едновременно?
Той и се ухили:
— Ново предизвикателство. Нали тази сутрин се оплакваше, че както ти бе казал Пеещите камъни, научила си се да вървиш, но не можеш да запазиш равновесие.
Тя кимна в знак, че ще опита. Сключи вежди, опитвайки да се съсредоточи.
Те забавиха крачка, но продължаваха напред. Тиха вода не сваляше очи от птиците, пърхащи в пелиновите храсти.
Той вървеше мълчешком, наслаждавайки се на топлото време, вдишвайки ароматите на земята. Изведнъж нещо докосна душата му — някакво едва забележимо разместване, което мигновено изчезна. Сведе поглед към Непослушко и видя, че кучето се бе втренчило в Бяла пепел. То наостри уши и тихо изскимтя.
Тиха вода отново усети докосването и по гърба му пробягна тръпка. Кожата му настръхна — Бяла пепел вървеше и Сънуваше. Дълбоко в душата си той долови момента, когато тя се докосна до края на Върховното цяло. Вълчият Талисман на гърба му олекна. Постепенно тежестта му изчезна съвсем, сякаш във вързопа му имаше само въздух. Душата на Тиха вода трептеше от усещането на Силата. Нейните искрици пронизаха костите му. Той тръсна глава; вътрешностите му се бунтуваха.
Тъкмо бе отворил уста да каже нещо, когато една розова сипка запърха около тях. Загледа се в нея и на устните му бавно се появи усмивка. Дали пък сипката просто беше любопитна?
На рамото му кацна синя птичка. Въздухът се изпълни с още птици, които кръжаха около тях и ги следваха, прелитайки от един пелинов храст на друг. Те пееха, цвърчаха и чуруликаха. Душата на Тиха вода се изпълни с радост.
Тогава нещо се пльосна на главата му. Правейки гримаса, той спря, вдигна ръка и изтри мокрото бяло нещо от косата си, хвърляйки сърдит поглед към една чучулига.
Обърна се да заговори Бяла пепел, когато една женска антилопа се появи на дюната, наострила уши, гледайки ги напрегнато. Тя слезе по склона между пелиновите храсти и тръгна пред тях. Тиха вода зяпна и хвърли поглед през рамо. Една койотка и малките и със светещи очички подтичваха зад тях. Един язовец сумтеше и пъшкаше, пробивайки си път през пелиновите храсти с късите си огънати крака. От небето се спусна орел и закръжи над тях, но нито една птица не реагира на пристигането на хищника. Още антилопи се появиха на върха на дюната и също поеха пред тях.
Душата на Тиха вода преливаше от щастие. Той зърна и един плъх с дълга опашка — нощното животинче се движеше успоредно с тях, без да обръща внимание на язовеца или на койотите. Насекоми с прозрачни крилца зажужаха наоколо.
Гърмяща змия изпълзя от полюшващите се треви и им пресече пътя.
— Бяла пепел? — обади се леко Тиха вода.
Гърмящата змия се насочи към тях, оставяйки виещи се следи по пясъка. Тиха вода докосна жената по рамото.
— Бяла пепел? Това май стана малко прекалено.
Очите и се проясниха и тя промърмори:
— Ммм?
Птиците мигновено се вдигнаха във въздуха, а антилопите спряха, озъртайки се неспокойно.
Младият мъж гледаше как гърмящата змия се навива на кълбо, стрелкайки език навътре-навън.
— Олеле. — Бяла пепел също се втренчи в нея.
Антилопите препуснаха и изчезнаха зад дюната, подмятайки бели опашки, хвърляйки пръст със задните си копита. Птиците се разлетяха като стрели на всички посоки, цвърчейки уплашено. Само след момент Тиха вода отново остана сам с Бяла пепел в малката падина. Последна остана гърмящата змия, но накрая и тя изпълзя под един сенчест пелинов храст.
Той въздъхна и се озърна наоколо.
— Аз ли направих това? — Бяла пепел го изгледа с широко отворени очи.
Тиха вода прекрачи следата, оставена от гърмящата змия — усещаше напрежение в краката си — и заобиколи пелиновия храст, в който се бе скрило влечугото.
— Изглежда, ще трябва повечко да се позанимаеш с привличането на птиците. Ти всъщност призова всичко живо.
Тя продължи да го гледа.
— А се докоснах само до ръба на Силата. Не исках да отивам твърде далеч.
Той кимна неловко:
— Може би е по-добре да не го правим, когато наоколо има бели мечки или каквото и да е голямо и
