гладно животно.
Тя го последва, изминавайки една пясъчна падина, и се отпусна уморено на топлата земя. Кожената и рокля се разстла около нея като полумесец с ресни. Тиха вода приклекна до нея, забелязвайки прегърбените и рамене.
— Защо си тъжна? Та ти успя! — каза и възбудено той.
— Но исках да повикам само птиците.
— Те дойдоха.
— Заедно с всичко останало. — Погледна го изплашено. — Може би защото не се решавам да прекрача прага на Върховното цяло. Държах се на разстояние. — Тя притвори очи. — Но то беше там. И ме зовеше.
— Важното е, че си успяла да се сдържиш. Това е добре.
— Само защото ти беше до мен. Виждах как душата ти сияе. Държах се здраво за теб.
Непослушко подуши основата на един храст, изсумтя и легна под сянката му.
— Накъде вървим? — запита тя, оглеждайки се наоколо, сякаш изведнъж бе изгубила представа за посоките.
Тиха вода присви очи, загледан над вълнистите дюни.
— На юг. — Посочи към западния хоризонт, преценявайки времето. Оставаха им още три ръце до залез слънце. — Знам едно поточе, което обикновено не пресъхва, дори и по това време. Намира се точно до края на полето от дюни. Не бих казал, че водата е много добра, но поне е някаква влага. Можем да се установим на лагер там. Може да позакъснеем, но… — Той сви рамене.
Бяла пепел изпусна уморено дъх и се изправи.
— Да вървим.
Охлюва черупка прокара загрубелите си пръсти по гладката дървена дръжка на копието си. Сърцето му туптеше възбудено. Беше се натъкнал на следите им и бе тръгнал подир тях, досещайки се, че те се придържат към ниските места, за да не бъдат забелязани. Щяха да бъдат лесни жертви: само един мъж, една жена и куче. Едно хвърляне на благословения от Духовете атлатъл от силната му ръка и щяха да се случат две неща: мъжът щеше да умре, а жената щеше да стане негова. Кучето лесно можеше да бъде простряно с удар от бойната тояга, ако се опиташе да създава проблеми.
Сега воинът чакаше, знаейки, че те ще дойдат по тази пътека. Научен от дългия си опит, той провери оставената от него следа, където бе описал полукръг и се бе скрил във високите до кръста пелинови храсти край пътя, по който щяха да минат. Беше избрал идеалното място за засада. Бе клекнал сред гъстия и висок пелин, притиснал крака в пясъчната дюна. Вятърът духаше срещу него, така че миризмата му не можеше да бъде доловена от хората или от острото обоняние на кучето им. Когато достигнеха падината между дюните, те щяха да излязат на открито и щяха да тръгнат по твърдата пръст.
Той бе забелязал първо жената; вниманието му бе привлечено от красотата и и от чувствения начин, по който полюшваше бедрата си, представяйки си как би се движила тя в постелята под него. Непременно щеше да я задържи. След това бе насочил вниманието си към мъжа, в когото видя не воин, а само един грозноват човечец, нарамил вързоп, вървящ напред с отнесен поглед, вперил очи в облаците и свил ръката си към гърдите, сякаш искаше да я предпази от нещо. Кучето бе само едно пале с дълга козина на черни и бели петна — и при това кльощаво. Не би могло да бъде използвано дори за кучешки впряг.
Те навлязоха в падината и Охлюва черупка долови откъслечни думи от разговора им. Той замръзна на място, изнесъл ръка назад; копието му бе здраво наместено в атлатъла. Когато започнаха да наближават, разговорът им секна и жената придоби странно обезпокоен вид.
Охлюва черупка се приготви да се изправи и да метне копието, но изведнъж нещо пропълзя в душата му, някаква Сила. Вдигнатата му на кок коса настръхна, сякаш през нея пробягваха хиляди мравешки крачета, тръпките пролазиха по гърдите му и се опитаха да задушат сърцето му. Вгледа се ужасено в лицето на жената. Изглеждаше сякаш спи или е мъртва, но продължаваше да върви.
Изплашен, той ги остави да минат покрай него и ги последва, използвайки цялата си ловкост, за да не го забележат. Страхът прокарваше ледени пръсти нагоре-надолу по гърба му. Каква ли беше тази магия?
Видя удивен как птиците започват да кръжат около тях и да кацат по раменете им. След това към двамата се присъединиха антилопа, койоти и орел. Един язовец започна да си пробива път с трясък през детелината, минавайки на една ръка разстояние от Охлюва черупка; той сумтеше и припкаше напред, тресейки гъстата си козина, за да се присъедини към мъжа и жената.
Охлюва черупка зяпна… и побягна, уплашен, че тази Сила може да завладее душата му и да го увлече в същия транс. Насочи се на юг, към главния лагер на клана. Бягащ като вятъра трябваше да узнае за това, всички Черни острия трябваше да узнаят, за да могат да се предпазят.
Дали Гореща мазнина можеше да се бори с такава Сила? Дали изобщо някой от тях би могъл?
Мъжът бягаше панически, тупкайки тежко по пясъка, проклинайки го, задето затруднява движението му. Но щом страхът му намаля, той премина в по-умерено темпо, което щеше да му позволи да тича цяла нощ.
Бяла пепел се събуди от просветляването на източния хоризонт. През цялата нощ бе Сънувала неща, които смразяваха душата и. Страхът я бе обвил като лютив дим. Бе видяла отново в Съня си лицето на Храбър мъж, докато я притискаше към земята край реката на Сивия елен. Ехидната му усмивка се преливаше в тази на Трите бика — противна муцуна, чийто лош дъх я блъскаше в лицето.
Предсмъртните писъци на хората от клана Бяла глина ехтяха отново и отново, а в студения въздух свистяха копия и бойни тояги, стоварващи се с тъп, противен удар върху черепите.
Храбър мъж бе застанал гол, заобиколен от хиляди гласове, пеещи хвалебни песни. Той вдигна умолително ръце към нощното небе. Пламъците хвърляха зловещи отблясъци върху мускулестото му тяло, по което преминаваха сенките на Танцуващите. Той се извърна към нея, изпивайки я с очи, в които се четеше триумф, и душата и замръзна. На светлината на огнените отблясъци възбуденият му член пулсираше зловещо, сякаш имаше свой собствен живот.
Пеещите камъни бе стиснал живите въглени във възлестите си стари ръце; лицето му, застинало в блажено изражение, бе озарено от червеникаво сияние. Той се изпъна и проговори с хор от гласове, които не бяха негови — а след това умря, прошепвайки:
Тя бягаше по горската пътека, осеяна със зловещо озъбени трупове. Лява ръка навеждаше глава пред нея — един обезверен човек, изправен пред последната надежда за едно обезверено племе. Душата и се свиваше от мъка, гледайки как той уморено поема на изток през трепетликите.
Пелинов дух се взираше в очите и. Бяла пепел произнесе думите, които сложиха край на надеждата и любовта му: „Тя е мъртва.“
Мрачната Сила на Вълчия Талисман не я напускаше, пулсирайки в светлината на огнените отблясъци. Зад Талисмана някаква гора избухна в пламъци; разнесоха се крясъци и от нея се разбягаха воини. Един млад мъж Танцуваше в екстаз сред огнените езици, стиснал в ръце гърмяща змия, докато планините горяха и хората надаваха обезумели писъци.
Тя се опита отчаяно да се изтръгне от Съня и виденията затрептяха и закръжиха около нея.
От каменистата, брулена от вятъра почва се надигна млад мъж. Около тежките му мокасини се виеха снежни вихрушки. Той застана пред нея, стъпил здраво на краката си, облечен в дълга ловна връхна дреха, която стигаше до колената му, а на раменете му бе наметната кожа на голяма бяла мечка. В очите му гореше огън, който сякаш извираше от душата му. Той вдигна ръка, духвайки разперената си длан и от нея изскочи дъга, опаса небето и засенчи дори пъстроцветното сияние, което Великата мистерия разстилаше на северния хоризонт.
— Кой си ти? — извика Бяла пепел.
Той и се усмихна и душата и се разтопи от топлината и радостта, която излъчваше лицето му. Но преди да успее да го попита още веднъж, младият мъж се извърна, затрептя и запълзя на ръце и крака, които
