Корен, задавен от скръбта, яростно събаряше изкопания пясък в дупката, сякаш по този начин можеше да се освободи от болката в душата си.
— Споделям мъката ти — каза тихо Пелинов дух на Горчив храст и я погали нежно по главата. През изминалия лунен цикъл той бе овладял по-добре езика на Земните хора по време на бавното им придвижване на юг.
Обезумелите ръце на Корен престанаха да загребват пясък. Той се сви и захлипа. Мъжът коленичи до него. Постави мазолестите си ръце на раменете на момчето и каза:
— Воините не плачат. Смъртта е част от живота. Погледни ме, Корен. — Посочи към небето. — Гръмовната птица наблюдава всички заради Слънцето. Тя претегля душата ти, вижда всяко твое действие. Смяташ ли, че си достатъчно силен за Гръмовната птица, Корен? Би ли изпратил душата си при нея, за да прецени тя дали е достойна да бъде отнесена в Лагера на мъртвите?
— Но сестра ми…
— Всички ще умрем някога. Дори и Пелинов дух… а някой ден ще удари и твоят час. Това, че го знаем, не намалява мъката, но просто така стоят нещата. Приеми болката, която изпитваш, и се научи да живееш с нея. За това се иска смелост, Корен.
Момчето подсмръкна.
— Ела — добави със сериозен тон Пелинов дух. — Погребахме я според обичаите на племето ти. Сега трябва да заживеем отново.
Горчив храст хвърли последен поглед към гроба, опитвайки се да проумее онова, което я бе сполетяло. Бе извърнала гръб само за миг, но през това време Лупина се бе изкатерила на скалите.
Тя бе престанала да събира разцъфтели гърличета и се бе изправила рязко, втренчвайки се ужасено в момиченцето.
— Не! Слизай долу! — И се бе втурнала напред.
Лупина бе ококорила изплашено очички и в бързината да изпълни каквото и бяха наредили, се бе подхлъзнала — почти бе успяла да запази равновесие — и бе паднала.
Звукът от удара на телцето на мъничката и Лупина в острите скали щеше вечно да ехти в ушите и.
Тя се бе втурнала обратно в лагера, носейки отпуснатото тяло на дъщеричката си на ръце. В отчаянието си се бе обърнала за помощ към единствения човек, който можеше да и помогне — Гореща мазнина. Лечителят на Черните острия.
Корен бе дочул изплашените и ридания. Бе изтичал и надзърнал през рамото и и в черните му очи се бе появил неописуем ужас.
Гореща мазнина бе преслушал гръдния кош на Лупина и бе опипал корема и. След това бе започнал да се моли, хвърляйки прахове наоколо, отправяйки молби към Слънцето. Затрудненото дишане на детето внезапно бе секнало. Гореща мазнина я бе погледнал и бе поклатил глава.
Пелинов дух положи ръка на рамото и и я поведе към палатката. Тя вървеше вцепенена от мъка, душата и бе изгубила смисъла да живее повече. Единствената утеха бе сигурната ръка на чуждоземеца, който я бе взел за своя жена.
— Корен — каза Пелинов дух. — Какво правиш?
— Сестра ми умря. Искам да остана малко сам.
Горчив храст трепна от навъсения тон на сина си.
— Не отивай много надалеч. Воините може да не проявят разбиране към чувствата ти. Не бихме искали да погребем и теб. Не и заради някоя глупава грешка.
Корен кимна почтително и се отдалечи към едно ниско хълмче в края на лагера.
Пелинов дух въведе Горчив храст в жилището си. Беше се опитал да поживее в пръстените колиби на нейното племе, но не можа да понесе навсякъде около него да има пръст. Тогава бе вдигнал малка конусовидна палатка от бизонска кожа и стари подпорни пръти на западния край на лагера. Днес покривалата бяха навити нагоре, за да пропускат свежия ветрец. Един слънчев лъч струеше през дупката за дима, падайки върху боядисаната в червено и жълто торбичка.
Пелинов дух изгледа преценяващо Горчив храст, взе една лъжица от бизонски рог и загреба чай, направен от семената на граховото растение. Тя пое благодарно горчиво-сладката течност и я изпи.
— Защо? — запита тя. — Защо се случи това? Нима всичко, което имах, ще ми бъде отнето?
Седна до нея, облягайки ръка на коляното си. Петте черни кръга, татуирани на челото му, изпъкваха сякаш кожата му бе избледняла.
— Понякога Силата постъпва така. И аз не го разбирам.
Долови тъгата в гласа му.
— След всичко, което ме сполетя, би трябвало да те намразя.
Той се усмихна невесело.
— Не виждам омраза в очите ти, когато ме гледаш. Само примирение.
Тя сведе очи към лъжицата с чая, сякаш онова, което се отразяваше в нея, можеше да обясни страданията и. Той бе добър с нея, държеше се сякаш му е жена, а не пленница. Тя не се съпротивляваше, когато легна върху нея за пръв път. Беше се отнесъл с нея нежно, сякаш му бе скъпа.
Тя поклати глава и пое уморено дъх.
— Сърцето ме боли за теб и Лупина. — Бръчките по лицето му станаха по-дълбоки. — Как бих искал да мога да я съживя.
— Защо? Какво е за теб едно момиченце?
Душата му сякаш се отразяваше в кафявите му очи.
— Всички дъщери, които имахме с Ярка луна, умряха много малки. Утробата и пресъхна и Силата ме изпрати на юг, за да и намеря ново дете. Откраднах едно момиченце от лагера, който наричате Трите устия, и тя стана наша дъщеря. Сега и тя изчезна. Вероятно воините на Вълчето племе са я убили. Животът не бе твърде добър с мен… или пък с децата ми. — Той се усмихна тъжно. — Обичах всяко едно от тях с цялата си душа. Бях започнал да обичам и Лупина.
— Затова ли си играеше с нея? И положи толкова усилия да я научиш да говори езика на Слънчевите хора? — Горчив храст подръпна ресните на роклята си. Костените украшения, пришити отпред, изтракаха.
— Да. Един мъж трябва да остави след себе си някого, който да помни името му, някого, който да вдига поглед към звездите, към Лагера на мъртвите и да казва: „Пелинов дух е там горе.“
— Затова ли ме взе? Защото съм достатъчно млада, за да ти родя още една дъщеря?
Постави ръка на коляното и.
— Взех те, защото видях тъгата по лицето ти. Тя трогна душата ми. Целият ми клан Бяла глина е мъртъв. Скоро и с твоето племе ще стане така. Черните острия разбиха клана Бяла глина, а Племето на вълка го довърши.
— Това не те ли кара да изпитваш гняв? Не те ли отвращава, че живееш при тях?
Той поклати глава.
— Не. Кой е Пелинов дух, че да оспорва действията на Силата или целите и? Просто времето на клана Бяла глина е изтекло. Черните острия направиха това, което трябваше да направят. Ако нещата се бяха обърнали, кланът Бяла глина щеше да направи същото с тях. Времето на Земните хора също е изтекло. Ако Черните острия не бяха превзели лагера ви, ако не бяха убили вашите мъже и стари жени, щяха да го направят Строшените камъни. Или пък Кухите флейти. Все някой.
