мислил, че никоя жена няма да пожелае мъж с ръка като неговата. Сега за Бяла пепел тя бе нещо скъпо. Сакатата му ръка бе като самия него: създаваше погрешно впечатление — като цялото му тяло и грозноватото му лице. Онова, което би отблъснало една жена бе само отвън. Ако само другите можеха да видят прекрасните цветове на душата му.
Бяла пепел гледаше как светлината от огъня трепка по неравните стени. Тя бе открила начина да прекоси границата и да вкуси от забранения плод. Но ако не успееше да се спре? Ако продължеше жадно да поглъща с шепи красотата и хармонията, които царяха от другата страна? Какво щеше да стане тогава с Тиха вода?
— Усещам тревогата ти — каза и той.
Бяла пепел се притисна към него, но гърдите я заболяха. Тя ги докосна леко, чудейки се как ли ги е наранила.
— Нещата стават все по-лоши.
— Но нали откри пътя към Съня.
— Нямах това предвид. — Ритмичните удари на сърцето му я успокояваха. — Какво ще стане, когато напуснем това място? Не забравяй, че ще си имаме работа със Слънчевите хора. При тях всеки, който не е член на клана, е техен враг. Как ще им обясним, че ни е изпратила Силата? А и кой ще ни повярва? Тиха вода, теб ще те убият веднага, но мен ще задържат. Една жена винаги може да им бъде полезна.
Очите и проследиха нарисуваните кръгове на Спиралата. Защо никога преди не бе проумявала истините на Спиралата? Тя представляваше самия свят — самото Сътворение. В далечината над Ветровитата долина отекна гръмотвица.
— Ще се справим някак. Силата ще ни помогне — прошепна Тиха вода.
Стомахът и се стегна.
— Ще имаме само една възможност. Как ще го направим? Ще се вмъкнем в лагера им през нощта? А как ще минем покрай кучетата? Освен това те се намират в непозната територия. Навсякъде ще има постове, които ще наблюдават равнините и цялата околност. Няма да оставят нищо на случайността. — Засмя се невесело. — Летящата катерица беше права. Слънчевите хора са воювали толкова дълго, че сега вече никой не може да им излезе насреща.
— Все ще измисля нещо. Това е още една загадка.
Обаче не можа да и предаде увереността си.
— А след като веднъж се озовем между тях, ще трябва да измислим как да останем живи. Ако имаме лошия късмет да се натъкнем на лагера на Храбър мъж, мислиш ли, че той ще ми даде възможност да Сънувам? — Изсумтя отвратено. — Едва ли! Ще посее семето си в утробата ми, преди още да ме е смъкнал на земята.
— Ще открием лагера, който ни трябва.
— Да кажем, че успеем. Дори и да ми дадат възможност да Сънувам, какво ще стане, ако не успея да устоя на притегателната му Сила? Ако не се върна, те ще те убият, Тиха вода. Ти дори не говориш езика им.
— Поне ще го направят бързо. По този начин ще те последвам отблизо. Трябва само да се оглеждаш за душата ми. Доколкото разбрах, тя ще бъде жълто-червена на цвят.
— Не се шегувай с мен. — Но все пак се почувства поуспокоена.
— Ще се върнеш. — Той потърка буза в косата и. — Обичам те прекалено много, за да… — Млъкна изведнъж.
Тя вдигна поглед към него. Изглежда пак се бе унесъл в мислите си.
— Какво искаше да кажеш?
Младият мъж се засмя тържествуващо:
— Силата никога няма да престане да ме удивлява.
— Престани да гледаш така самодоволно и ми кажи за какво става дума.
Грозноватото му лице сияеше.
— За любовта, разбира се.
— Какво?
Той обаче продължи да се взира в някаква невидима точка отвъд скалния заслон, докато тя не го сръга в ребрата, за да привлече вниманието му.
Тиха вода наклони глава.
— Всичко е толкова ясно. „Обичай Съногадателката“. Това ми каза Топъл огън точно преди да издъхне. Това е отговорът.
— Тиха вода, аз се безпокоя за оцеляването ни и за всичко, което трябва да извършим. Накъдето и да се обърна, виждам плаващи пясъци. Защо не ми обясниш… Но
Той се претърколи върху нея, взирайки се в очите и щастливо усмихнат.
— Искам да те обичам.
Тя го погледна сякаш се бе побъркал.
— Точно сега? Не, не сега, Тиха вода. Не и след…
— Още повече заради това.
— Тиха вода, не искам точно сега. Трябва да помисля. Твърде много неща се случиха. Твърде много… — Поклати глава. — Мислите ми непрекъснато се връщат към…
Той гризна ухото и и прошепна:
— Довери ми се. Съсредоточи се. Обичаш ли ме? Истински?
Въпросът му бе зададен толкова сериозно, че тя кимна веднага, усещайки как тялото му се пробужда отново от допира с нейното.
Обхвана с длан едната и гърда и започна да я гали нежно.
— Тогава прочисти съзнанието си. Използвай същия път, само че го промени. Сподели същността си с мен. Това е отговорът на загадката, не разбираш ли? Това е причината, поради която Съногадателите странят от другите хора. Ето защо напускат онези, които обичат.
Тя ахна:
—
Той кимна мъдро.
— Хайде сега да видим дали няма да можем да разширим малко онзи тесен ръб, по който вървиш. Обичай ме с цялото си тяло, Бяла пепел. Обичай ме с цялата си същност.
Тя го притегли към себе си и прошепна:
— С цялата си същност и още повече, Тиха вода.
Тлеещите въглени осветяваха с приглушена червена светлина скалните стени. Бяла пепел лежеше по гръб, а Тиха вода бе положил глава на гърдите и. Равномерното му дишане я изпълваше с неспокойно задоволство.
Тази нощ се бе получило. Крехкото равновесие бе възвърнато. Но колко дълго щеше да успее да го поддържа? Докога нежната душа на Тиха вода щеше да я предпазва от примамливото притегляне на Върховното цяло?
Тя прехвърляше отново и отново в ума си всички трудности, които им предстояха. Най-накрая хвърли поглед към вързопа на Тиха вода, чувствайки Силата на Вълчия Талисман. Тя протягаше призрачните си ръце към нея. Бяла пепел обаче се изплъзна, спомняйки си отново лицето на Пеещите камъни в онази последна нощ.
Горчив храст плачеше и засипваше с пясък малкото телце на Лупина. За нейна изненада Пелинов дух пренесе момиченцето до гроба и хвърли шепа пясък върху тялото, както бе обичаят на Земните хора. Когато го направи, по суровото му лице потече сълза.
