започнаха да се умножават, докато той се превърна в огромен червен паяк. Втурна се по дъгата и спря на върха и. Там паякът разпери крака и започна да разплита цветовете на дъгата по небето, образувайки паяжина, която свързваше блестящите като капчици роса звезди.
Бяла пепел вдигна ръце, но загуби равновесие. Извъртя се, опитвайки се да се задържи на крака, и падна върху нишките на огромната паяжина.
Паяжината се разпъна, образувайки нови видения: Храбър мъж вдигна Вълчия Талисман към Слънцето с една ръка, а в другата държи дълъг нож с обсидианово острие, блестящо на слънчевата светлина, по което пълзят тъмни капки и падат върху квадратен сив олтар, плисвайки алени петна по камъка.
Една сгърчена фигура се изтърколи от високия до кръста олтар и Бяла пепел видя безжизнените очи на Тиха вода. В гърдите му зееше грозна дупка и от мястото, където е било сърцето му, се стичаше кръв.
Бяла пепел се опита да изпищи, но задушаващата паяжина я издигна високо над тази сцена, за да види хората, които бягаха ужасени. Силата около нея започна да се променя. Сиянието на Спиралата помръкна и златистата светлина се обагри в кървавочервено.
Тя погледна уплашено назад към огромния паяк и на неговото място видя отново красивия млад мъж. Той старееше пред очите и, превръщайки се във Вълчия Съногадател. Кожата на бялата мечка заблестя и избухна в ослепителна светлина. Вълчият Съногадател посегна към Бяла пепел с умолителен жест; лицето му бе сгърчено от силно терзание. Обгърналото я страдание запулсира и се отдръпна. От север се надигна черна миазма, която запълзя на юг, покривайки живата повърхност на земята. Върховното цяло се измени, започна да се оттегля, да чезне.
Гниещото подуто тяло на Тиха вода лежеше на земята. Лешояди започнаха да кацат по гърдите и по хълбоците му, кълвейки проядените му от червеи вътрешности.
Тя изпищя. Паяжината се затегна около нея. Младата жена отчаяно се мъчеше да разхлаби полепналите по нея нишки, но само се оплиташе още повече, докато най-накрая не можеше вече да диша, не можеше да помръдне. Задушаваше се от ужас. Беше се сляла с мръсотията.
Давейки се, тя се събуди в прохладния утринен въздух. Тиха вода бе седнал в постелята, гледайки я разтревожено. Тя го увери, че вече е добре, и го прегърна, а той отново се унесе в сън.
Гарваните посрещнаха зората с грак; червеношийките също прибавяха своите песни към раждането на светлината. Застанали на един далечен хълм, няколко койота надаваха хорово последен вой, преди да се приберат в бърлогите.
Покриващата я завивка и действаше успокоително, вдъхвайки измамно чувство на закрила от света, който я очакваше.
Източният хоризонт порозовя, а все още скритото слънце обагри в червено и оранжево няколкото облака, надвиснали над тъмните очертания на земята.
Стомахът и се стегна. Тревоги. Човъркаха я цяла нощ и я оставиха изтощена на сутринта.
Тя затвори очи, напускайки за момент света на илюзията. Понесе се отново по пътя в душата си, вглъбявайки се в себе си, докато откри ефирното докосване на Върховното цяло. То беше там и я очакваше — последното убежище, ако само поискаше да потъне в него.
Тиха вода се протегна.
— Успали сме се. Слънцето вече е изгряло.
Сърцето на Бяла пепел заби учестено, сякаш бе от камък. Тя закри очите си с ръце:
Отпусна ръце и погледна с измъчени очи към Тиха вода. Видението отново изплува в съзнанието и… Храбър мъж застанал над безжизненото му тяло.
Тя се насили да седне в постелята.
Тиха вода извади последното им сушено месо от вързопа си и и подаде няколко от твърдите късчета. Тя задъвка, устата и се изпълни със слюнка и стомахът и отново се разбунтува.
„Не и тази сутрин. Не искам отново да ми става лошо. Това е признак на слабост. Как би могла една жена, която не може да преглътне закуската си, да победи един зъл Съногадател?“
С усилие на волята довърши месото, изправи се и облече дрехите си. Проклинайки гаденето в стомаха си, тя отиде до поточето и утоли жаждата си. Направи две крачки и изведнъж повърна всичко.
Тиха вода изтича към нея, прегърна я и я поведе обратно към лагера.
— Всяка сутрин. — Той поклати глава. — Дали е само от тревогите? Или има и нещо друго? Да не би да си омагьосана? Да не би Храбър мъж да ти е пратил някакво проклятие?
Тя овладя световъртежа си и поклати глава:
— Не, просто… не знам. Веднъж щом ми мине, се чувствам добре. Ако причината бе зла Сила, нямаше да е така. Или е от тревогите, или е възможно това да се случва с всички Съногадатели. Ако Пеещите камъни беше тук, можехме да го попитаме. — Веднага щом изрече тези думи, тя съжали, че ги е казала.
Усмивката не можеше да прикрие безпокойството му. Хвърляйки и поглед, пълен с разбиране, той извади две тънки резенчета сушено месо.
— Запазих ги за теб. Не трябва да губиш силите си.
Тя повъртя твърдите късчета между пръстите си.
— По-добре да ги изям, когато тръгнем.
Той кимна и отиде до потока да напълни кожения мях с вода.
Бяла пепел нави завивките и ги прикрепи към вързопа на Тиха вода. Ръцете и бяха изтръпнали от заплашителната Сила на Вълчия Талисман, която все още пулсираше в тях. Прииска и се да потръпне, но се овладя. Копринените нишки на Силата се опитваха да я притеглят. Тя се отдръпна.
— Не. Не още.
— Само се надявам да не си болна. — Тя не бе чула Тиха вода да се връща. Той вдигна ръка и я отпусна отсечено. — Не знам как се лекува болен Съногадател.
Той зачака отговор, наклонил леко глава.
— Това е от тревогите… и от Сънищата. Сънувах ужасни кошмари миналата нощ. Не… не ми се говори за тях. — Тя се усмихна слабо. — Достатъчно кошмари сме сънували и двамата.
Той кимна, мятайки непромокаемия мях на рамо и вдигна вързопа.
— Е, поне е лято. Можем да ядем много неща. Луличките изглеждат добре. Може би ще успеем да си направим копачи от кварцови късове и да изравяме корени с тях. Ако не можем, по склоновете расте иглика, а на юг покрай рекичката има папрат. Много бих искал да опека малко папратови корени на жар, когато спрем да лагеруваме довечера. Те са сладки и сочни — точно това ти трябва, за да се почувстваш по-добре. Ще се оправим.
Бяла пепел се изправи, усещайки умората в краката си. Твърде много Сънища. Те изцеждаха душата.
Тиха вода посочи:
— Точно там са планините Обли скали. Лагерът на Ларкспър е точно от другата им страна — ако все още е там, разбира се. — В очите му се появи тъга.
Тя положи ръка на рамото му.
— Може би при тях всичко е наред.
Той изхъмка неуверено и изведнъж се сепна.
— Странно… миналия път минах оттук с Лява ръка. Отивахме на север да търсим Съногадателката. Никога не съм виждал в Сънищата си, че ще се върна по същия път заедно с нея. Ще можеш ли да извървиш пътя дотам?
— Нищо ми няма. Ще стигнем още тази вечер, Тиха вода. — Видението на мъртвото му тяло отново закръжи пред очите и. В името на Върховното цяло, надявам се да успеем.
