Мъртъвците се засмяха подигравателно на мислите и.
12.
Тиха вода откри първо тялото на Ларкспър. Накацалите лешояди го отведоха до лобното и място между камънаците зад лагера на Облите скали. Като дете си бе играл често в тази малка падина. Ако бе извърнал глава, щеше да види дупката на змията, която го бе ухапала.
Той коленичи до останките на Ларкспър, забелязвайки, че черепът и е разбит. Хранещите се с мърша животни и птици не бяха оставили много от нея. Червеи се провираха между костите на старицата — те бяха оплескани с бели птичи курешки. Бръмбарите-гробари вече бяха започнали работата си. Тежката миризма на леш изпълваше въздуха, удавяйки сладкия аромат на пелиновите храсти.
Той се изправи и се озърна наоколо. Нямаше други тела. Може би останалите бяха оцелели? Бяха успели да избягат?
— Познаваш ли я? — запита Бяла пепел, застанала по-настрани от бръмчащите мухи и вонята на разложение.
— Ларкспър. — Той се изправи и вдигна лице към небесния купол. — Бабо, нека душата ти почива в мир и не се гневи от това, което са сторили с теб.
Усети болезнена празнота в душата си. Спря се до Бяла пепел и затвори очи, виждайки баба си такава, каквато бе някога: тираничната стара водачка на клана Обли скали.
— Би трябвало да я мразя заради всичко, което ми стори… но не мога. Тя просто е правела онова, което е считала за нужно.
Лицето на Бяла пепел се изопна, сякаш и тя едва сдържаше сълзите си.
Той я поведе по познатата пътека към пръстените колиби. На пръв поглед лагерът си беше същият, макар и сега да бе зловещо празен. Дъждовете, напоили твърдата почва, бяха заличили следите на обитателите, оставяйки само малки трапчинки. Входовете на колибите бяха внимателно преградени с големи пясъчникови плочи. Дупките за дима, както и процепите за проветряване, също бяха запушени.
Той изтърколи плочата настрани и се мушна в жилището на Горчив храст. То беше пусто. Той спря, оглеждайки пясъчниковите плочи на пода. Толкова много складови ями?
Бяла пепел го последва и закри светлината, струяща през входа.
— Не са оставили кой знае какво, а? — отбеляза тя.
— Нещо не е наред. — Той се наведе, изпъшка и повдигна една от тежките плочи. Отдолу се разкри яма за съхранение на хранителни припаси, пълна с изсушени грахови зърна.
— Това го нямаше тук. В пода са изкопани пет нови ями.
Той огледа колибата.
— Нападателите щяха да погледнат под плочите. Онова, което не могат да вземат, щяха да оставят на животните. Не мисля, че тези ями са изкопани от клана Обли скали.
Тя го изгледа продължително.
— Жилищата са били запечатани. Някой е мислел да се върне тук.
По гърба на Тиха вода пробягна ледена тръпка.
Бяла пепел огледа изсушените грахови зърна.
— Приготвени са умело. Онзи, който го е направил, е знаел как трябва да се остави една складова яма. Спомням си как сушах растения, когато бях малка. Цялата им влага трябва да се изпари, за да не мухлясат.
Той кимна. По стените на ямата се виждаха познатите червеникави следи от подготвителен огън.
— В ямата е бил запален огън, за да заякчи стените и да ги направи непробиваеми за гризачите. Дали Слънчевите хора са могли да направят това?
Тя поклати глава.
— Те знаят как да опушват месо и да съхраняват горски плодове в мазнина за зимата, но не и как да сушат растения.
Тиха вода намести отново плочата.
— Ако се върнат, не искам да разберат, че някой е бил тук.
Той излезе навън и примижа от ярката обедна светлина. Всичко му бе толкова познато и същевременно толкова променено. Огледа неспокойно лагера; изпълваше го някакво лошо предчувствие.
— Гледай.
Тя проследи посоката на пръста му. Тиха вода сочеше едно след друго местата, където нападателите бяха разпънали палатките си. Тук-там бе останало по някое колче, което бе придържало покривалото.
— Толкова много! — Той се намръщи и потърка лицето си. — Тук трябва да е имало десетки и десетки хора. Дори повече.
Бяла пепел беше пребледняла.
— Това не е било обикновено нападение. Оттук е минал цял клан. Затова са били изкопани и новите складови ями… за да поберат в тях зимните запаси.
— Строшените камъни? — Тиха вода се озърна нервно, разтревожен, че някой може би ги наблюдава точно сега.
— Че кой друг? — изръмжа Бяла пепел. — Пътят от земите на Вълчето племе дотук не е много дълъг. Знаеш ли за някой друг клан, който се придвижва насам?
— Хайде да се махаме оттук. Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той отново метна вързопа на рамо и двамата се отдалечиха с бърз ход. Непослушко ги следваше неспокойно, душейки тук и там по старите си места.
Тиха вода бе обзет от мрачно отчаяние. Не можеше да забрави тялото на Ларкспър, проснато в храстите. Колко ли време им оставаше, преди и през техните кости да се запровират червеи? Той хвърли поглед към Бяла пепел, молейки се тя да успее да надвие Храбър мъж.
— Питай я колко път има до следващия лагер. — Бягащ като вятъра бе седнал в задната част на жилището си, скрит от жарките слънчеви лъчи. Пелинов дух се обърна към жената от клана Маслодайно дърво, коленичила пред тях с наведена глава и нервно стиснала ръце в скута си. Тя бе облечена в рокля от кожа на елен, оцапана с петна от пот, която някога е била боядисана. Сега цветовете и заедно с надеждите на племето и бяха избледнели. Пелинов дух зададе въпроса на езика на Земните хора.
Трепетликата бе седнала отляво на Бягащ като вятъра, втренчила любопитен поглед в жената. До нея Гореща мазнина бе подпрял ръка на свитото си коляно, потънал в мисли. Черна луна седеше отдясно на Бягащ като вятъра, а зад него бяха Един мъж и Огнения заек.
Покривалата на палатката бяха навити нагоре, за да пропускат свеж въздух, но макар че следобедът клонеше към края си, вятърът бе твърде горещ.
Наоколо лагерът на клана Маслодайно дърво кипеше от трескава дейност. Няколко от пленените жени стриваха семена от райграс. Звуците от мелещите им камъни се носеха из въздуха. Друга жена пък ридаеше, оплаквайки своя загинал в боя мъж.
Гласовете ту се усилваха, ту отслабваха — Черните острия обсъждаха бъдещите си победи.
Пелинов дух изслуша отговора на жената.
— Казва, че лагерът на Червената пръст е на един ден път оттук в западна посока. Лагерът на Антилопата се намира на малко повече от ден и половина път на изток. Зад него се намира лагерът Мочурливи ливади. Още по-на юг се намират и други лагери — чак до реката, която наричат Сребърната змия. Има и други на запад, покрай реката на Дивата кокошка.
Черна луна изсумтя.
— Изглежда, няма да можем да превземем всички. — Подпря с длан брадичката си. — Имаме вече достатъчно жени — падат се по три на всеки воин. Започват да стават прекалено много. Това може да се окаже опасно.
— А и териториите, които трябва да покрием, се разширяват — добави Огненият заек. — Колко надалеч
