Вълчият талисман

Съновидението и бе недвусмислено. Никой от клановете на Слънчевите хора не строеше помещения за потене. Сред земните хора се потяха само Лечителите, хората, оплакващи покойник, или онези, които искаха да говорят с Духовете. Бяла пепел седеше в задушния мрак, оставяйки парата да я обгърне. Кожата и настръхваше от струйките, стичащи се по хлъзгавите извивки на тялото и.

Тя затвори очи, за да забрави за неприятните усещания, и започна да напява тихо същите думи, които бе използвал и Пеещите камъни в нощта, когато Силата го бе изпълнила.

„Намери онова място в себе си, което се вслушва в мълчанието“ — така я учеше Пеещите камъни. Тя се опитваше отново и отново да очисти съзнанието си от всякакви мисли: „Трябва да е тук някъде. — А после: — Не мисли, глупачке!“ Бореше се да намери начин да избяга от шумовете в съзнанието и.

Дробовете и жадуваха за глътка свеж въздух. С мрачна решителност Бяла пепел си наложи да не обръща внимание на неистовото желание на тялото и да напусне тази задушлива горещина.

Присъствието на Вълчия талисман се спотайваше около душата и, протегнало пипала над нея.

„Ние можем да ти помогнем. — Хилядите гласове на Вълчия Талисман се носеха около нея. — Отвори душата си за нас. Нека ти покажем пътя.“

Обзе я някаква замаяност; светът закръжи около нея. Тя се въртеше и пропадаше в това усещане. Златистата мъгла се завихряше около душата и, зовеше я.

„Сега си на прав път, Майко на народите. Но дали си достатъчно силна? Достатъчно издръжлива, за да продължиш?“

Гласовете заглъхнаха. Изведнъж тя усети, че я обгръща прохлада.

 — Бяла пепел? — долетя до нея гласът на Тиха вода от много далече.

Бавно дойде в съзнание. Премигна и откри, че лежи в ръцете на Тиха вода. Здравата му ръка бе поела тежестта и, а със сакатата я притискаше към гърдите си. Небето бе обсипано със звезди; само на юг те бяха затулени от тъмни облаци. Той я бе изнесъл от помещението за потене.

 — Какво? — Тя се сгърчи от ужасното главоболие, пулсиращо в слепоочията и.

 — Ти се свлвче на земята. Мисля, че не можа да издържиш на горещината. Не бива да поемаш толкова много още от първия път.

Младата жена простена и с мъка седна в изправено положение. Трепереше от хладния нощен въздух. Тиха вода я зави с едно наметало и я подпря с ръка, защото още и се виеше свят.

 — Съновидението ми каза истината — каза му тя. — За малко да успея отново. Чух гласовете на Талисмана. Почувствах сивата мъгла. Върховното цяло бе само на крачка от мен.

Той поклати глава:

 — Безпокоя се за теб.

Изпълни я приятно удовлетворение, сякаш се бе пречистила истински за пръв път, след като Трите бика я беше бил и изнасилил преди толкова време.

 — Вървя в правилна посока — каза му. — В правилна посока.

 — Добре — съгласи се неуверено Тиха вода. — Може пак да опитаме утре.

 — Не. Тази нощ. Трябва само да си почина малко.

Той клекна пред нея и тя видя тревогата му в топлите му кафяви очи.

 — Насилваш нещата — каза и меко. — Тази сутрин ти стана толкова лошо, че щеше да повърнеш. И така вече четири дни подред. Ти не навлизаш предпазливо, а се хвърляш с главата напред. Не можем ли да го постигаме постепенно?

Взе хладната му ръка и я допря до мократа си от пот буза.

 — Трябва да бъда готова, когато Силата ме призове. Трябва да бъда достатъчно силна. Това ще бъде единствената ни възможност.

Той се поколеба.

 — Понякога ме плашиш. Ами ако това те убие?

 — Тогава значи не съм била достатъчно издръжлива и по-добре да умра така, отколкото прободена от копие на Строшените камъни — или по-лошо. — Тя го погледна. — Кой те плаши повече? Аз или Храбър мъж?

Той се намръщи замислено.

 — Хайде да отложим следващото потене за утре сутрин. Ще ти приготвя голяма закуска и ще…

 — Тази нощ.

 — Тази нощ… — Наклони неохотно глава. — Добре. Ще отида да разпаля огъня и да нагорещя отново камъните. Но този път ще бъда близо до теб. Когато се строполи в колибата, се удари доста силно на земята. Ако не бяхме сложили кожи наоколо, щеше да си счупиш главата.

Тя се отпусна върху завивката, наслаждавайки се на полъха на нощния вятър върху пламналата си кожа: „На Пеещите камъни са му трябвали години, за да открие пътя към Върховното цяло. Преди това е използвал Силата си като Лечител сред клановете. Как да направя всичко за толкова кратко време?“

* * *

Храбър мъж бе застанал на върха на високия хребет, зареял поглед над обширната Ветровита долина, простираща се на юг. По небесния купол от изток се кълбяха буреносни облаци.

Планинските склонове пред него се спускаха полегато, преминавайки в тревисти предпланини, осеяни с пелинови храсталаци, които се простираха чак до изсъхналите от жегата равнини. В ниското се виждаха стада бизони, антилопи и една група женски лосове. По на юг се открояваха рязко очертанията на пустеещи земи и нагънатата повърхност на долината, пресечена от долчинки като коренова система.

 — Човеко с летяща душа?

Храбър мъж се извърна. Дебелият лос бе застанал между падналите под върха скални късове, засенчил лицето си с ръка. Следите му личаха по ливадата по-надолу, където бе утъпкал гъстата трева. Зеленият и килим бе изпъстрен с белите и жълти цветове на белия равнец и лютичето.

Храбър мъж бавно се спусна от скалистия връх, внимавайки за сакатия си крак. Със заздравяването на костта болката постепенно отслабваше. Само да можеше да се отърве по някакъв начин от главоболието. Понякога то така пулсираше в главата му, че зрението му се раздвояваше.

Обичаят на Търговията гласи, че трябва да дадеш нещо в замяна на това, което получаваш. За да получи Сила, трябваше да се отплати с болката си.

Той заобиколи една полегата скала и пристъпи по-уверено върху рохкавата почва под нея. Лицето на Дебелия лос грееше от предпазлива възбуда.

 — Научихте ли нещо? — запита Храбър мъж, отправяйки се схванато през тревистата ливада към гъстата гора от смърчове и ели.

 — Много неща — каза му Дебелият бобър, наблюдавайки го през полуспуснатите си клепачи. — Мъдро постъпи, че ни изпрати. Но новините, които ти нося, не са тези, които очакваш.

Храбър мъж навлезе между тъмнозелените гъсти клони на елите.

 — Очаквах Черните острия да навлязат в земите, които кланът Бяла глина се опита навремето да заеме.

 — Не Черните острия — Кухите флейти са там.

Храбър мъж спря и изгледа Дебелия лос, застанал сред прохладните сенки. Леката миризма на млади иглички се носеше из въздуха.

 — Кухите флейти? В долината на Дебелия бобър?

 — Да — отвърна Дебелият лос. — А кланът Снежна птица ловува в земите, където миналата зима се намираха Черните острия, а пък кланът на Осата… е, натъкнах се на техен лагер в същите територии, където презимувахме ние.

Храбър мъж се намръщи, загледан в потъмнелите иглички под краката си, въртейки между пръстите си странните камъни на огърлицата, която бе отнел от едноръкия. Една сиво-черна орешарка изпляска с криле и изграчи дрезгаво, подскачайки от клон на клон над главата му.

 — Тогава къде са Черните острия?

Дебелият лос разпери безпомощно ръце: