Буря се надига

останалото висеше чак до яката му. Мъжът едва не се задави с бирата.

— Нещо против да хвърля? — каза Мат на мъжете около масата.

— Ами… май няма да можем да ти платим залога — отвърна мъж с къса черна брада. — Милорд — добави закъсняло.

— Моето злато срещу вашето сребро — отвърна Мат безгрижно. — Не съм сядал да играя и аз не знам откога.

Талманес беше виждал Мат да прави това и преди — да залага златни монети и да печели сребърни. Късметът му компенсираше разликата и той винаги излизаше на печалба. Понякога дори като залагаше злато срещу медници. Не му носеше много. Продължаваше само докато включилите се или свършваха парите, или преставаха да плащат. А Мат оставаше с шепа сребърници и никой, с който да играе.

Това обаче нямаше да помогне. Войската имаше достатъчно пари. Трябваше й храна.

Неколцина мъже сложиха на масата сребърни монети. Мат разклати заровете в шепи и хвърли. За късмет, заровете спряха на една точка на единия и двойка на другия. Чиста загуба.

Талманес примига, а мъжете изгледаха Мат подозрително, притеснени, че трябва да залагат срещу благородник, който явно не очаква да загуби. Така човек лесно можеше да си навлече беля.

— Виж ти — каза Мат. — Май печелите. Ваша е. — И плъзна златната корона в центъра на масата, за да си я разделят мъжете, заложили срещу него.

— Какво ще кажете за още едно? — попита Мат и плесна на масата две златни корони. Този път имаше повече залагащи. Той отново хвърли и загуби, а Талманес едва не се задави от изненада. Мат беше губил хвърляния и преди — случваше се, дори на него. Но две поред?

Мат плъзна двете монети по масата и извади четири. Талманес сложи ръка на рамото му.

— Без да се засягаш, Мат, но може би трябва да спреш. Всеки си има слаба вечер. Дай да си допием пиенето и да идем да купим каквото можем, преди да се е стъмнило.

Мат само се усмихна и загледа залозите, които се трупаха срещу неговите четири жълтици. Наложи се да сложи пета, понеже всички искаха да влязат с повече. Хвърли и отново загуби. Талманес изстена, след това се пресегна и взе халба от момичето, което най-после дойде да изпълни поръчката им.

— Не гледай толкова мрачно — каза Мат тихо и посегна за своята халба. — Точно това исках.

Талманес вдигна вежда.

— Мога да губя, когато искам, ако е за добро — каза Мат.

— Как може да губиш за добро? — изуми се Талманес, докато гледаше как мъжете спорят за подялбата на златото на Мат.

— Почакай и ще видиш.

Мат отпи от ейла. Беше разреден, точно както се беше опасявал Талманес. След това се обърна към масата и отброи още монети.

Времето течеше, около масата се трупаха още и още хора. Мат се постара да спечели няколко хвърляния — не искаше да събуди никакво подозрение, че загубите му са нагласени. Но малко по малко монетите в кесиите му се озоваваха в ръцете на мъжете, играещи срещу него. Скоро цялата кръчма затихна, всички се бяха струпали около масата им и чакаха реда си да заложат срещу Мат. Синове и приятели бяха изтичали да вземат бащи и братовчеди и да ги довлекат до „Куцият кон“ — така се наричаше ханът.

В един момент — селяните деляха поредната печалба, а Мат чакаше да му донесат нова халба — Талманес го дръпна настрана.

— Не ми харесва това, Мат — заговори тихо жилавият мъж. Потта отдавна бе набраздила пудрата по бръснатото му чело и той я забърса. Кожата му лъсна.

— Казах ти. — Мат удари глътка. — Знам какво правя.

Мъжете до тях се развикаха весело, когато един изгълта една след друга три халби. Въздухът миришеше на пот, кал и разлята по дървения под бира.

— Нямам предвид това — рече Талманес и хвърли поглед към викащите мъже. — Можеш да си пилееш монетите, щом искаш, стига да хвърляш по някоя пара за пиене и за мен. Не това ме притеснява.

Мат се намръщи.

— А какво?

— Нещо с тия хора не е наред, Мат. — Талманес говореше съвсем тихо. — Докато ти играеше, говорих с някои. Не ги интересува светът. Преродения Дракон, сеанчанците — изобщо не им пука за тях.

— И какво толкова? Прости хорица.

— Простите хорица би трябвало да се тревожат още повече — каза Талманес. — Заклещени са тука между трупащи се армии. Но тия само свиват рамене, като говоря, и пият. Сякаш са… сякаш са прекалено съсредоточени във веселбата си. Сякаш нищо друго няма значение.

— Значи са идеални — каза Мат.

— Скоро ще се стъмни. — Талманес погледна към прозореца. — Може би трябва да…

В този момент вратата на гостилницата се отвори с трясък и плещестият кмет нахлу, придружен от хората си — бяха оставили брадвите обаче. Не изглеждаха зарадвани, че намират половината село в кръчмата да играе на комар с Мат.

— Мат… — почна отново Талманес.

Мат вдигна ръка и го спря.

— Точно това чаках.

— Нима?

Мат отново се обърна към масата и се усмихна. Беше опразнил повечето си кесии, но имаше достатъчно за още няколко хвърляния — без да се брои онова отвън, разбира се. Взе заровете, отброи няколко златни корони и тълпата започна да хвърля своите залози на масата — повечето бяха монетите, спечелени от Мат.

Той хвърли и загуби, което предизвика възбудения рев на зяпачите. Барлдън изглеждаше готов да го изхвърли — наистина ставаше късно и заник-слънце едва ли беше далече, — но се поколеба, като видя как Мат извади нова шепа злато. Алчността гложди всеки мъж и стриктните „правила“ може да се позаобиколят, ако шансът мине покрай теб и ти намигне достатъчно съблазнително.

Мат хвърли отново и отново загуби. Нови ревове. Кметът скръсти ръце.

Мат бръкна в кесията си и намери вътре само въздух. Мъжете около него оклюмаха, но един все пак извика към тезгяха да донесат пиене, та „горкият млад лорд да забрави лошия си късмет“.

„Да бе, лош“ — помисли Мат и прикри усмивката си. Стана и вдигна ръце.

— Става късно — каза на хората в помещението.

— Много късно — намеси се Барлдън и мина напред през вмирисаните селяни. — Трябва да си ходите вече, чужденецо. И да не си и помислил, че ще накараш тия хора да ти върнат парите — спечелиха си ги честно.

— Как така ще ми ги връщат? — отвърна Мат завалено. — Те са си техни. Харнан! Деларн! — ревна в следващия миг. — Донесете сандъка!

След миг двамата войници влязоха със сандъчето от товарния кон. Сложиха го на масата и кръчмата се смълча. Мат извади ключа, олюля се като пиян, после отключи сандъчето и вдигна капака.

Злато. Много злато. Всъщност всичкото, което му беше останало.

— Има време за още едно хвърляне — все така завалено каза Мат на стъписаната тълпа. — Има ли залагащи?

Мъжете започнаха да хвърлят монети и след миг купчината на масата събра повечето от онова, което бе изгубил. Изобщо не стигаше, за да изплати това в сандъка. Той го погледна и се потупа с пръст по брадичката.

— Няма да стигне, приятели. Ще приема лош залог, но щом имам само още едно хвърляне тази вечер, искам шанс да изляза оттук с нещо по-сериозно.

— Това е всичко, което имаме — отвърна един.

Мат въздъхна и затвори капака на сандъчето.

— Не. — Дори Барлдън гледаше отстрани с блясък в очите. — Освен ако… — Мат помълча многозначително. — Дойдох тук за провизии. Мисля, че бих приел в натура. Може да си задържите парите, които спечелихте, но ще заложа това сандъче за продукти. Храна за хората ми, няколко бурета ейл също. И