Буря се надига

Барлдън се поколеба, погледна го, после погледна заровете в шепата си, сякаш беше забравил за тях. Мъжете около него закимаха нервно, тъй че той вдигна ръка, разклати заровете и ги хвърли на земята. Те изтрополиха някак много силно, като кокали, изтракали един в друг.

Мат затаи дъх. Отдавна не беше имал повод да се притеснява при хвърляне на зарове. Наведе се и зяпна белите кубчета — още не бяха спрели. Как щеше да реагира късметът му на хвърлянето на някой друг?

Заровете спряха. Четворки. Твърда печалба. Мат въздъхна облекчено. По слепоочията му беше избила пот.

— Мат… — пак почна Талманес. Някои от селяните се развикаха ликуващо, докато приятелите им не им обясниха, че печелившото хвърляне на кмета означава, че Мат ще прибере печалбата. Тълпата настръхна.

— Вървете си — изръмжа плещестият кмет. — Взимайте си плячката и се махайте оттука. Да не съм ви видял повече.

— Добре де. — Мат въздъхна облекчено. — Е, много благодаря за хубавата игра. Ние…

— Махайте се! — изрева кметът. Погледна към последните лъчи светлина на хоризонта, изруга и замаха припряно на мъжете да влизат в „Куцият кон“. Някои се задържаха, поглеждайки стъписано или враждебно към Мат, но подканянията на кмета бързо ги вкараха в ниския хан. Кметът се вмъкна след тях и затръшна вратата.

Мат, Талманес и двамата войници останаха сами на улицата.

Изведнъж се възцари злокобна тишина. Нямаше и един селянин на улицата. Не трябваше ли поне от кръчмата да долита някакъв шум? Тракане на халби, ръмжене за изгубения залог?

— Е — рече Мат и гласът му отекна от стените на стихналите къщи. — Това беше, мисля. — Приближи се до Пипс да успокои коня, който бе започнал да се дърпа изнервено. — Видя ли, Талманес? Казах ти. Нямаше защо да се притесняваш толкова.

И тогава започнаха крясъците.

Глава 28Нощ в Хиндерстап

— Да те изгори дано, Мат! — извика Талманес и изтръгна острието на меча си от корема на гърчещия се селянин. Талманес никога не ругаеше. — Два пъти да те изгори и още един път отгоре!

— Мен ли? — сопна се Мат, докато пронизваше с ашандарей втория от двамата си нападатели с яркозелени елеци. — Мен ли? Не съм аз тоя, дето се опитва да те убие, Талманес! Обвинявай тях!

Талманес успя да се метне на коня си.

— Казаха ни да се махаме!

— Да де — отвърна Мат, стисна юздите на Пипс и го задърпа настрани от хана. — А сега се опитват да ни убият. Не може да виниш мен за негостоприемното им поведение!

Из селото се носеше вой, крясъци и ревове. Някои бяха изпълнени с гняв, други — с ужас и болка.

От кръчмата се изсипваха още и още мъже, всички ръмжаха и ревяха, всеки се опитваше да убие когото му падне. Някои налитаха срещу Мат, Талманес и двамата войници от Бандата, но повечето просто нападаха приятелите си. Биеха се с голи ръце, с дивашка страст и само малцина се сещаха да награбят камъни и тояги или летви за оръжия.

Беше нещо повече от обикновен кръчмарски бой. Тези хора се опитваха да се избият! На улицата вече имаше няколко трупа, а доколкото можеше да се види, боят в кръчмата бе не по-малко жесток.

Мат задърпа Пипс към натоварената с храна кола. Сандъчето със златото си стоеше насред улицата — биещите се не обръщаха внимание на парите и на храната.

Талманес, Харнан и Деларн заотстъпваха с него. Няколко побеснели мъже се нахвърлиха върху двамата селяни, които Мат беше пробол, и заблъскаха главите им в пръстта, докато не престанаха да мърдат. След това вдигнаха кръвожадни очи към Мат и хората му. Зверските им физиономии изглеждаха странно нелепо.

— Кръв и кървава пепел — измърмори Мат и се метна на седлото. — На конете!

Харнан и Деларн не чакаха подкана. Метнаха се на седлата и извадиха мечовете си. Селяните налетяха напред, но Мат и Талманес спряха атаката. Мат се опитваше да нанася само нараняващи удари, но селяните бяха опасно силни и бързи и той скоро се усети, че трябва да се бие сериозно, ако не иска да го смъкнат от седлото. Изръмжа и макар с неохота посече двама във вратовете. Пипс изрита и събори, още един с копито в главата. Харнан и Деларн също се включиха в битката.

Селяните не отстъпваха. Продължаваха да се бият настървено. Беше адски зловещо да гледаш обикновени селяци да нападат така! Като че ли не беше останала и трошица човещина у тях. От устата им не излизаха думи, а само пъшкане, съсък и крясъци, лицата им бяха изкривени от бяс и кръвожадност. Междувременно другите селяни — които не нападаха пряко Мат и хората му — започнаха да се събират на глутници и да избиват по-малките групи с голи ръце: млатеха ги, дращеха и хапеха. Отчайваща гледка.

Труп с прекършен врат изхвърча през прозореца на кръчмата и тупна на улицата. От прозореца се подаде Барлдън, с разкривено лице и нечовешки подивели очи. Изкрещя нещо, после видя Мат и — само за миг — сякаш го позна. После погледът му отново се размъти, кметът отново нададе рев, скочи през счупения прозорец и нападна двама свои съселяни, които бяха с гръб към него.

— Тръгвай! — извика Мат и дръпна рязко Пипс назад, понеже няколко селяци се обърнаха към тях.

— Златото! — викна Талманес.

— Да го гори златото! Можем да си спечелим злато, а храната в каруцата не си струва живота ни!

Талманес и войниците обърнаха конете и препуснаха по улицата. Мат срита Пипс да ги догони. Златото наистина не си струваше живота им — при възможност щеше да доведе войската на заранта да си го прибере. И каруцата с храната също. Но първо трябваше да оцелеят.

На ъгъла спря и погледна назад. Селяните бяха изостанали.

— Все пак ти си виновен! — каза задъхано Талманес.

— Мислех, че обичаш битките.

— Обичам някои битки. На бойното поле или хубав кръчмарски бой. Това… това е безумие!

Селяните зад тях се смъкнаха на четири крака и заподскачаха като животни. Талманес потрепери.

Едва виждаха в полумрака. По улицата имаше фенери, но май никой нямаше да ги запали.

— Мат, приближават се — извика Талманес, стиснал меча за бой.

— Това не е заради залога ни — каза Мат, заслушан в крясъците и виковете. Ехтяха от всички посоки. Две вкопчени едно в друго тела изхвърчаха от горния прозорец на близката къща. Жени. Биеха се и се дращеха с нокти, докато падаха, тупнаха тежко в пръстта и не мръднаха повече.

— Хайде — викна Мат и обърна Пипс. — Трябва да намерим Том и жените.

Свърнаха по страничната улица, която трябваше да пресича главната. Мъже и жени се млатеха в канавките. Някакъв дебелак с окървавено лице залитна на улицата и Мат го прегази, макар и с неохота — твърде много хора вилнееха отстрани, за да рискува да заобикаля нещастния глупак. Видя и деца да се бият: хапеха по-големите по краката и ритаха и тъпчеха връстниците си.

— Целият проклет градец се е побъркал — измърмори Мат, докато препускаха към хубавия хан. Щяха да вземат Айез Седай и след това да препуснат, на изток за Том — неговият хан беше най-далече.

На главната улица беше още по-зле. Вече се беше мръкнало съвсем. Всъщност тъмнината тук като че ли бе настъпила твърде бързо. Неестествено бързо. Улицата гъмжеше от гърчещи се фигури, биещи се, врещящи, боричкащи се в сгъстяващия се мрак хора. В тази тъмница някои от биещите се сякаш се сливаха в странни същества: страховити чудовища с десетки размахващи се крайници и крещящи в мрака усти.

Мат пришпори Пипс. Нищо не можеше да направи, освен да препусне право през врящото гъмжило.

— Светлина! — ревеше Талманес зад него, докато препускаха в бесен галоп към хана. — Светлина!