Буря се надига

кола да ги откара.

— Няма толкова време. — Барлдън хвърли поглед към помръкващите прозорци.

— Разбира се, че има — отвърна Мат и се наведе над масата. — Веднага след това хвърляне си тръгвам. Имате думата ми.

— Не нарушаваме правилата си — заяви кметът. — Цената е твърде висока.

Мат очакваше залагащите да се развикат, да възразят на кмета, да го помолят да направи изключение. Но всички мълчаха. Изведнъж го обзе страх. След всичкото това губене… ако просто го изритаха…

Отчаян, той отново отвори сандъчето и златните монети лъснаха.

— Имам достатъчно ейл — каза неочаквано гостилничарят. — Мардри, ти имаш кола и впряг, на съседната улица е.

— Хм — изсумтя Мардри, мъж с грубовато лице и с къса черна коса. — Добре. Ще я заложа.

Други се развикаха, че могат да предложат храна — зърно, картофи, ряпа. Мат погледна кмета.

— Още имаме половин час до мръкване, нали? Да видим какво могат да съберат? Кметството също ще получи част от златото, ако загубя. Малко повечко пари няма да ви дойдат зле след тази тежка зима, нали?

Барлдън се поколеба, след това кимна, без да откъсва очи от сандъчето. Неколцина мъже се развикаха възбудено и хукнаха да докарат колата и да дотъркалят буретата ейл.

— Разбирам какво правиш — каза кметът. Гледаше го сурово.

Мат пък го изгледа питащо.

— Няма да позволя да ни измамиш с чудодейна печалба в края на вечерта. — Барлдън скръсти ръце. — Ще използваш моите зарове. И ще ги хвърлиш чисто и бавно. Знам, че си изгубил много хвърляния, казаха ми, но подозирам, че ако те претърся, ще намеря поне няколко чифта зарове скрити по тебе.

— Ами претърси ме — подкани го Мат и вдигна ръце.

Барлдън се поколеба.

— Сигурно си ги хвърлил вече, разбира се. Много хитър план, да: обличаш се като лорд и подправяш заровете, така че да губиш, вместо да печелиш. Не бях чувал за такава дързост — някой да пилее толкова злато на фалшиви зарове.

— Като си толкова сигурен, че мамя, защо се захващаш с това? — попита Мат.

— Защото знам как да те спра — отвърна кметът. — Както казах, на това хвърляне ще използваш моите зарове. — Замълча, след това се усмихна криво и взе от масата заровете, с които беше играл Мат. Хвърли ги. Падна се едно и две. Хвърли ги отново — със същия резултат.

— Още по-добре. — Кметът се ухили злобно. — Ще използваш тези. Всъщност… Аз ще хвърля вместо тебе.

Талманес хвана Мат за рамото.

— Мисля, че трябва да си ходим.

Мат вдигна ръка. Щеше ли да проработи късметът му, ако друг хвърлеше вместо него? Понякога проработваше и го предпазваше да не го ранят в бой. Сигурен беше в това. Нали?

— Давай — каза на Барлдън.

Кметът се стъписа.

— Хвърляй — подкани го Мат. — Но се брои все едно, че аз съм хвърлил. Ако спечеля, си отивам с всичко. Ако загубя, си хващам пътя с коня и с хората си, а ти прибираш проклетото сандъче. Съгласен?

— Съгласен.

Мат протегна десница да си стиснат ръцете, но кметът се отдръпна, стиснал заровете в шепата си.

— А, не. Няма да ти дам шанс да смениш заровете. Дай да излезем навън и да изчакаме. И стой настрана от мен.

Излязоха от душната вмирисана на ейл кръчма. Войниците на Мат донесоха сандъчето и Барлдън настоя да остане отворено, за да не могат да го подменят. Един от катилите му бръкна вътре и захапа няколко монети да се увери, че наистина е пълно и че парите са истински. Мат зачака, подпрян на вратата. Колата дойде и няколко мъже натовариха буретата с ейл.

Слънцето беше мъгливо петно зад проклетите облаци. Мат забеляза, че кметът става все по-изнервен. Кръв и кървава пепел, нямаше да отстъпи от скапаните си правила! Е, Мат щеше да му покаже, на всички щеше да им покаже. Да, щеше да им покаже.

Какво да им покаже? Че не може да бъде надвит? Какво доказваше това? Докато товареха колата с още и още чували с храна и бурета, започна да изпитва някакво странно чувство на вина.

„Нищо нередно не правя — помисли си. — Трябва да си нахраня хората, нали? Тия хора залагат честно и аз залагам честно. Никакви фалшиви зарове. Никакво мамене.“

Освен късмета му. Какво пък, късметът си беше негов. Някои се раждат с дарба за музика и стават бардове и веселчуни. Кой може да ги укори, че печелят пари с това, което им е дал Създателят? Мат си имаше късмет и си го използваше. Нищо нередно нямаше в това.

Все пак, докато мъжете се събираха пред кръчмата, започна да вижда онова, което бе забелязал Талманес. Имаше някакво отчаяние в тях. Бяха ли твърде нетърпеливи да влязат в играта? Бяха ли твърде безразсъдни в залаганията? Какво все пак беше онзи поглед в очите им, поглед, който май погрешно бе взел за умора? Бяха ли пили, за да отпразнуват края на деня, или бяха пили, за да се отърсят от отчаянието, което се таеше в очите им?

— Май беше прав — промълви Мат на Талманес, който поглеждаше слънцето почти толкова изнервено като кмета. Последната светлина забърсваше плочите на островърхите покриви с тъмнооранжев блясък.

— Можем да си тръгнем значи? — попита Талманес.

— Не. Оставаме.

А заровете спряха да тракат в главата му. Тишината бе толкова внезапна, че той замръзна. Беше достатъчно, за да го накара да помисли, че е взел грешно решение.

— Да ме изгори дано, оставаме — повтори той. — Никога не съм се отказвал от залог и не смятам да го направя сега.

Върнаха се няколко ездачи с чували зърно на конете. Удивително колко мотивиращо действат парите. Дойдоха и още. Едно момче притича от улицата.

— Кмете — каза задъхано и задърпа синия елек на Барлдън. — Мама казва, че чуждоземките не са приключили с банята. Мъчи се да ги накара да побързат, но…

Кметът се стегна и погледна сърдито Мат.

Мат изсумтя.

— Не си мисли, че мога тях да разбързам. Ако ида да ги пришпоря, сигурно ще се заинатят като мулета и ще се бавим два пъти повече. Хайде тоя път някой друг да се разправя с тях.

Талманес — продължаваше да се озърта плахо към издължаващите се сенки по пътя — измърмори:

— Да ме изгори дано… Ако ония призраци почнат пак да се появяват, Мат…

— Това е друго — отвърна му Мат, докато селяните трупаха чувалите жито на колата. — Усещането е друго.

Колата вече бе натоварена. Добра покупка като за толкова голямо село. Точно каквото й трябваше на Бандата. Достатъчно, за да подкара хората си напред и да ги изхрани до следващото градче. Храната не струваше колкото златото в сандъчето, разбира се, но беше почти равна на загубеното от него на зарове вътре, особено като добавиш колата и конския впряг. Бяха добри животни, здрави и добре гледани, ако се съдеше по козината и копитата.

Мат отвори уста, за да каже, че е достатъчно, но се поколеба, щом забеляза, че кметът си говори тихо с група мъже. Бяха шестима, с овехтели опърпани елеци и рошави тъмни коси. Един сочеше Мат и държеше някакъв лист. Барлдън поклати глава, но мъжът с листа замаха още по-настоятелно.

— Гледай ги тия — измърмори Мат. — Това пък какво е?

— Мат, слънцето… — почна Талманес.

Кметът рязко махна с ръка и дрипавата тълпа около него се отдръпна. Мъжете, които бяха донесли храната, се скупчиха по средата на помръкващата улица. Поглеждаха нервно към хоризонта.

— Кмете — подвикна Мат. — Стига вече. Хайде, хвърляй!