Буря се надига

— Ей сега ще се върнем.

Стиснал здраво ашандарей, Мат изтича при Талманес и Том и тримата нахлуха в хана.

Вратата водеше към кухните. Мат огледа полутъмното помещение. На тънката резка светлина от фенера видяха две кухненски ратайчета, едва десетгодишни. Лежаха мъртви, с извити вратове. Мат извърна очи, стегна се и запристъпва навътре. Светлина! Деца още, а вече мъртви от това безумие.

Запромъкваха се бавно напред. В коридора намериха готвача: пъшкаше и млатеше някого по главата — гостилничаря навярно, облечен в бяла престилка. Горкият вече бе мъртъв. Дебелият готвач се обърна към Мат и Талманес в мига, в който влязоха, с убийствен бяс в очите. Мат го фрасна по главата, преди да е успял да се развика и да дойдат още луди.

— Отпред се бият — каза Талманес.

— Трябва да има и задно стълбище — отбеляза Том. — За слугините.

Минаха по два къси коридора и стигнаха до тясно паянтово стълбище, водещо нагоре в тъмното. Мат си пое дълбоко дъх и се заизкачва, стиснал ашандарей. Ханът имаше само два етажа и блясъците бяха идвали от втория, точно над входа.

Стигнаха горния кат, отвориха вратата и ги лъхна лютивата миризма на горяла плът. Мат надникна през открехнатата врата. Коридорът беше боядисан в бяло. Подът беше застлан с тъмнокафява пътека. Мат даде знак на Талманес и Том и — стиснали оръжията си — тримата нахлуха в коридора.

Към тях изфуча огнено кълбо. Мат изруга, хвърли се назад и се блъсна в Талманес. Том залегна с ловкостта на веселчун, а Мат и Талманес едва не се изтърколиха надолу по стъпалата.

— Кръв и пепел! — ревна Мат. — Какво правиш ма?

Последва мълчание.

— Каутон? — чу се след миг гласът на Джолайн.

— Че кой друг, по дяволите! — викна той.

— Не знам! Толкова бързо се появихте, с оръжия. Смъртта ли си търсите?

— Опитваме се да ви спасим! — ревна й Мат.

— Случайно да изглежда, че трябва да ни спасяват?

— Ами заклещени сте тук, нали?

Пак последва мълчание.

— О, в името на Светлината! — извика най-сетне Джолайн. — Ще дойдете ли тук все пак?

— Няма да хвърлиш още една огнена топка по мен, нали? — измърмори Мат и пристъпи в коридора, докато Том се изправяше.

Трите Айез Седай стояха до широкото стълбище в другия край на коридора. Теслин и Едесина продължаваха да мятат огнени кълба по невидимите селяни долу. Косите им бяха мокри, а роклите раздърпани, сякаш ги бяха навлекли припряно. Джолайн беше загърната само с широка роба. Хубавото й лице беше спокойно, тъмната й коса — мокра и увиснала пред дясното рамо. Робата беше леко разтворена и загатваше за онова, което се криеше вътре. Талманес тихо подсвирна.

— Тя не е жена, Талманес — прошепна му Мат предупредително. — Тя е Айез Седай. Не мисли за нея като за жена.

— Опитвам се, Мат. Но е трудно. Да ме изгори дано.

— Внимавай, че ще го направи тя — измърмори Мат и дръпна леко шапката си над очите. — Всъщност за малко щеше да го направи одеве.

Талманес въздъхна и тримата тръгнаха към жените. Двамата Стражници на Джолайн стояха с извадени оръжия зад прага на къпалнята. В ъгъла бяха вързани десетина слуги и две млади момичета — сигурно прислужвали в къпането. Роклята на Джолайн явно беше накъсана на ивици за връзки. Мат изхъмка одобрително: коприната вършеше по-добра работа от пухкавите кърпи. На стълбището, точно под Айез Седай, зърна куп трупове, свалени от мечове, а не от огън.

Джолайн го изгледа — поглед, който намекваше, че неясно защо смята точно него виновен за всичко това. Скръсти ръце и прибра горницата на робата си. Мат така и не разбра дали беше заради зяпналия Талманес, или чисто съвпадение.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Цялото село се е побъркало.

— Не можем — заяви Джолайн. — Не можем да оставим тези слуги на тълпата. Освен това трябва да намерим господин Тобрад и да се уверим, че е в безопасност.

— Господин Тобрад е ханджията, нали? — Ново кълбо огън профуча надолу по стълбището.

— Да.

— Е, ние го намерихме. Мозъкът му краси стените долу. Виж, казах ти, тук всички са се побъркали. Ония слуги, вързаните, се опитаха да ви убият, нали?

Джолайн се поколеба.

— Да.

— Да вървим — каза Мат. — Нищо не можем да направим за тях.

— Но ако изчакаме до разсъмване…

— И какво? Да изгорите на пепел всеки, който се опита да се качи по тия стъпала ли? С тая суматоха тук само привличате още и още хора. Ще трябва да ги избиете всички, за да ги спрете.

Джолайн мълчеше.

— Виж — продължи Мат. — Долу имам ранена Червена ръка и смятам да го измъкна жив. Нищо добро не можете да направите за тези хора тук. Подозирам, че Стражниците ти е трябвало да избият ония на стълбището, преди да се почувствате достатъчно застрашени, за да използвате Силата. Виждате колко са настървени.

— Добре — отвърна Джолайн. — Ще дойдем, но ще вземем двете момичета. Блерик и Фен ще ги носят.

Мат въздъхна. Би предпочел ръцете на Стражниците да са свободни, за да помогнат при нужда с мечовете. Но си замълча. Кимна на Талманес и Том и зачака нетърпеливо, докато Стражниците вдигнат двете вързани слугинчета и ги метнат на раменете си. След това цялата група заслиза по слугинското стълбище, с Талманес начело и Мат в тила. Чуха крясъци зад себе си, колкото гневни, толкова и радостни, след като селяните долу при стълбището разбраха, че отгоре вече не пада огън. Последва трополене и викове, след тях тръшкане на врати и Мат потрепери, щом си представи другите слуги — вързаните в къпалнята, — нападнати от озверялата тълпа.

Изскочи след другите в задния двор на хана и видя Деларн на земята до Пипс. Харнан беше на колене до него. Брадатият войник вдигна очи притеснено.

— Мат! Падна от седлото. Аз…

Едесина притича и коленичи до Деларн. Затвори очи и Мат усети как медальонът на гърдите му изстина. Потръпна при мисълта как Единствената сила изтича от нея и влиза в Деларн. Беше почти толкова зле, колкото да умреш, кръв и пепел! Стисна медальона под ризата си.

Деларн се вцепени, но след това изохка и очите му се отвориха.

— Готово — каза Едесина и се изправи. — Ще е слаб от Цяра, но успях навреме.

Харнан беше успял да оседлае конете. Светлината да го благослови. Свестен боец.

— Сякаш самата тъмнина ги е опиянила — рече Том, докато Мат помагаше на Деларн да се качи на седлото. — Сякаш самата Светлина ги е изоставила в ръцете на Сянката…

— Нищо не можем да направим — измърмори Мат и се намести зад Деларн: той беше много слаб, за да язди сам след Цяра, и погледна накриво двете слугинчета, които Стражниците бяха метнали отпред на конете си. Бореха се да се измъкнат от връзките, а в очите им блестеше омраза.

— Тръгваме — каза Мат и смуши Пипс.

Групата потегли зад него.

— Казах аз, че трябваше да си тръгнем — подхвърли Талманес и погледна назад през рамо. — Ама не: ти трябваше да останеш за още едно хвърляне.

Мат не се обърна назад.

— Не беше по моя вина, Талманес. Как можех да знам, че след залез полудяват?

— Тъй ли? Че те всички полудяват, когато седнеш да играеш зарове след залез.

Мат завъртя очи. Хич не му беше до шегички.