Буря се надига

— Какво стана? — попита Мат.

— Аз… — Тъмнокосият Стражник изглеждаше объркан. — Представа нямам. Тук бяха само допреди миг!

— Задрямал ли беше? — попита ядосано Мат.

— Фен? Никога — каза спокойно Джолайн, надигнала се от постелята си. Още беше облечена с онази роба.

— Момче — рече Том. — Двамата с теб видяхме момичетата няма и преди минута.

Талманес изруга и събуди двамата Червени ръце. Деларн изглеждаше много по-добре, умората след Цяра почти не го притесни, докато се изправяше. Стражниците предложиха да претърсят, но Мат просто посочи към селото и каза:

— Отговорите са там. Том, ти с мен. Талманес, пази жените.

— Едва ли имаме нужда от „пазене“, Матрим — възрази Джолайн.

— Добре де! — сопна се той. — Том, ти с мен. Джолайн, ти пази войниците. Тъй или иначе, оставате тук. Точно сега не мога да се грижа за всички ви.

Не им даде възможност да спорят повече. След минута с Том бяха на конете и слизаха по пътеката към Хиндерстап.

— Момко, какво очакваш да откриеш? — попита Том.

— Не знам — отвърна Мат. — Ако знаех, нямаше да бързам толкова да видя.

— Така си е — измърмори Том.

Мат забеляза странностите почти моментално. Онези кози по пасището на запад… Не можеше да е сигурен в утринния полумрак, но като че ли имаше някой при тях. И всички тези светлини, които примигваха в селото? През цялата нощ не беше имало и една! Подкара Пипс по-бързо.

Отне им почти час, докато стигнат — Мат не беше искал да рискува със спиране на бивак твърде близо, въпреки че не беше склонен и да се лута в тъмното чак до войската. Беше съвсем светло, макар и все още много рано, когато отново влязоха в двора на хана. Двама мъже с бозави палта поправяха задната врата, която явно беше изкъртена, след като Мат и останалите бяха напуснали. Вдигнаха глави към тях, щом влязоха, и единият притеснен смъкна капата си. Никой от двамата не направи заплашително движение.

Мат дръпна юздите на Пипс. Единият мъж прошепна нещо на другия и той изтича вътре. След малко на прага се показа плешив мъж с бяла престилка и Мат пребледня.

— Ханджията! Да те изгори дано, видях те умрял!

— Тичай да доведеш кмета, синко — рече ханджията на единия от ратаите. — Бързо!

— Какво става тук бе? — попита ядосано Мат. — Някакво смахнато представление ли беше всичко това? Ти…

От вратата на хана се показа глава и надникна над рамото на ханджията. Дебело лице, къдрава руса коса. Готвачът. Същият, когото Мат беше изкормил и му беше прерязал гърлото.

— Ти! — викна той и го посочи. — Тебе те убих!

— Хайде, успокой се, синко — рече ханджията. — Влезте вътре, ще пийнете чай и…

— Никъде няма да ходя с теб. Ти си призрак!

Веселчунът се почеса по брадичката.

— Може би трябва да изслушаме човека, Мат.

— Призраци и духове — измърмори Мат и обърна Пипс. — Хайде.

Подкара Пипс и заобиколи към предния вход на хана. Няколко работници носеха бурета с бяла боя. Да оправят опърленото от огъня на Айез Седай сигурно.

Том спря до Мат.

— Никога не съм виждал такова нещо, Мат. Защо духове трябва да боядисват стени и да поправят врати?

Мат поклати глава и смуши Пипс към мястото, където се бе върнал, за да спаси Деларн. Том го настигна и щом Мат спря, попита:

— Какво има?

Мат посочи. По земята и по няколко камъка край улицата имаше петна кръв.

— Тук намушкаха Деларн.

— Аха.

Около тях минаваха мъже и извръщаха очи настрана. Заобикаляха ги отдалече.

„Кръв и кървава пепел — помисли Мат. — Пак се оставих да ни обкръжат. Ами ако ни нападнат? Проклет глупак!“

— И какво? — продължи Том. — Какво искаш да кажеш?

— Къде е останалата кръв, Том? — изръмжа Мат. — Поне десет души избих тук и видях, че пуснаха кръв. Ти свали трима с ножовете си. Къде е кръвта?

— Изчезва — отвърна му нечий глас.

Мат рязко обърна Пипс и видя едрия кмет с косматите ръце. Стоеше почти до тях. Трябваше да е бил наблизо — нямаше начин ратаят да го е довел толкова бързо. Но пък както ставаха работите в това село, кой можеше да каже със сигурност? Барлдън беше със същите дрехи, с няколко нови съдрани места по тях.

— Кръвта изчезва — продължи той уморено. — Никой от нас не я е виждал. Просто се събуждаме и я няма.

Мат замълча и се огледа. От къщите надничаха жени с деца на ръце. Мъже тръгваха за нивите, понесли гребла и мотики. Ако не беше напрежението около двамата с Том, човек така и нямаше да разбере, че в селото е станало нещо сбъркано.

— Няма да ви посегнем — каза кметът и сведе очи. — Няма защо да се притеснявате толкова. Поне докато не залезе слънцето. Ще ви обясня, ако искате. Или елате вкъщи и ме изслушайте, или си вървете. Всъщност ми е все едно, стига да спрете да ни притеснявате. Работа ни чака. Повече от обикновено, благодарение на вас.

Мат погледна Том и той сви рамене и каза:

— Никога не вреди да изслуша човек.

— Не знам. — Мат погледна накриво Барлдън. — Нещо не ми се слушат такива истории.

— Значи си тръгваме?

Мат бавно поклати глава.

— Не. Да ме изгори дано, златото ми още е у тях. Хайде да видим какво има да ни каже господин кметът.

— Започна преди няколко месеца — рече кметът, беше застанал до прозореца. Бяха в спретнатата — макар и скромна — дневна в къщата му. Завесите и килимът бяха в мек светлозелен цвят, почти като листа на маргаритка, дървената ламперия бе светлокафява. Жената на кмета им донесе чай от сушени диви ягоди. Мат отказа и за всеки случай остана прав, опрял гръб на стената близо до вратата към улицата. Копието му бе подпряно до него.

Жената на Барлдън беше ниска, с кафява коса и леко пълничка, с добродушно майчинско излъчване. Върна се от кухнята с купичка мед за чая и се поколеба, щом видя подпрелия се на стената Мат. Изгледа накриво копието, после сложи купичката на масата и излезе.

— Какво се случи? — попита Мат и погледна Том, който също бе отказал да седне. Старият веселчун стоеше скръстил ръце до вратата за кухнята. Кимна на Мат. Жената не подслушваше.

— Не сме сигурни дали беше нещо, което ние направихме, или просто някое жестоко проклятие от Тъмния — заговори кметът. — Беше обикновен ден, в началото на тази година, точно преди празника на Абрам. Нищо особено нямаше, доколкото помня. Времето вече се бе развалило, макар че снегът още не бе дошъл. Много от нас излязоха на другата сутрин да си вършат обичайната работа, без да го вземат много на сериозно.

— Странностите бяха дребни, виждате ли. Строшена врата тук, съдрано на нечии дрехи, за което човекът нямаше спомен. — Той въздъхна. — И кошмарите. Всички ги имахме — кошмари за смърт и убийства. И повечето хора не помнеха как са си легнали предната вечер. Можеха да си спомнят как са се събудили в топлите си легла, но много малко помнеха как са си легнали. Тези, които помнеха,