Буря се надига

Мат седеше на един камък на тъмния склон и гледаше към Хиндерстап. Селото беше тъмно. Невъзможно бе да се разбере какво става там, но все пак той гледаше. Как можеше да заспи човек след всичко, което ги бе сполетяло?

Е, войниците спяха. Не можеше да вини Деларн. Цярът на Айез Седай можеше да изцеди човек. Самият Мат бе изпитал веднъж ледения му мраз и нямаше намерение да го повтаря. Талманес и Харнан не можеха да се оправдаят с Цяра, но пък те бяха войници, а войниците се научават да спят, когато могат. Пък и нощната преживелица изобщо не беше ги притеснила толкова, колкото Мат. О, притеснили се бяха доста в самия й разгар, но за тях това вече бе само поредната отминала битка. Поредната преживяна битка. За която якият Харнан ръсеше шеги и се усмихваше, докато лягаха.

Не и Мат обаче. За него в цялата тази преживелица имаше нещо ужасно нередно. Дали вечерният час не беше, за да я предотврати по някакъв начин? Дали неговото оставане бе причинило толкова много смърт? Кръв и кървава пепел. Едно нормално място ли не беше останало на този свят?

— Мат, момко — продума Том, беше се доближил до него с познатото леко накуцване. В битката си беше счупил и ръката, но Едесина го бе Изцерила. — Трябва да поспиш.

Луната вече бе изгряла — макар и скрита зад облаците — и беше достатъчно светло, за да се види загрижеността на лицето му.

Бяха спрели в малка падина над пътя. Предлагаше добра гледка към селото и — по-важното — беше с изглед към пътя, по който се бяха измъкнали. Намираше се на стръмен склон и единственият достъп бе отдолу. Само един човек можеше да държи под око всеки, който се опиташе да се промъкне към бивака им.

Айез Седай си бяха постлали в падината, но Мат не смяташе, че наистина спят. Стражниците на Джолайн се бяха сетили да вземат походни постели, просто за всеки случай. Стражниците си бяха такива. Хората на Мат разполагаха само с наметалата си, но това не им попречи да заспят. Талманес дори похъркваше. Въпреки пролетния хлад Мат беше забранил паленето на огън. Не беше толкова студено, че да не могат да минат без огън, а и той щеше да даде знак на всеки, който тръгнеше да ги търси.

— Нищо ми няма, Том — отвърна Мат и му направи място на камъка. — Ти трябва да поспиш.

Том поклати глава.

— Едно от хубавите неща на остаряването е, че тялото ти като че ли вече няма толкова нужда от сън. Умирането не отнема толкова енергия, колкото растенето, предполагам.

— Хайде не почвай пак с това. Трябва ли да ти напомням как ми измъкна мършавия задник от оня ужас там долу? Какво се притесняваше преди? Дали си ми трябвал? Ако не беше с мен днес, ако не беше дошъл да ме потърсиш, щях да съм умрял в това село. Деларн също.

Том се ухили и очите му светнаха на лунната светлина.

— Добре, Мат. Няма повече, обещавам.

Мат кимна. Седяха си на камъка, загледани към селището.

— Няма да ме остави на мира, Том — отрони най-сетне Мат.

— Кое?

— Всичко това — каза Мат уморено. — Проклетият Тъмен и изчадията му. Гонят ме от онази нощ в Две реки и нищо не ги спря.

— Смяташ ли, че това беше той?

— Кой друг може да е? Кротки селски хорица, а се превърнаха в освирепели луди. Това си е работа на Тъмния и ти го знаеш.

Том помълча, после въздъхна:

— Да. Май е точно така.

— И продължават да ме гонят — каза Мат сърдито. — Оня проклет голам ме дебне, знам го, но де да беше само това. Мърдраали и Мраколюбци, чудовища и призраци. Дебнат ме и ме гонят. Налитам от една беля на друга, едва-едва успявам да оцелея, откакто почна това. Все си мисля, че трябва да си намеря една дупчица, да се свра там и да си хвърлям заровете и да си пия, но това няма да го спре. Нищо няма да го спре.

— Ти си тавирен, момко.

— Не съм го искал. Да ме изгори дано, ще ми се всички те да притесняваха само Ранд. На него си му харесва. — Тръсна глава, за да прогони образа, който се оформи пред очите му: Ранд спи, Мин се е сгушила до него.

— Наистина ли го мислиш това? — попита Том.

Мат се поколеба.

— Ще ми се — призна накрая. — Така щеше да е по-лесно.

— Лъжите не правят нещата по-лесни в дългосрочен план. Освен ако не са насочени към точно определена личност — обикновено жена — и в точния, подходящ момент. Когато ги казваш на себе си, само си създаваш повече неприятности.

— Донесох неприятност на ония хора. В селото. — Мат се озърна към другия край на бивака, където двамата Стражници пазеха вързаните все още слугинчета. Те продължаваха да се борят. Светлина! Откъде намираха сила? Беше нечовешко.

— Не смятам, че беше ти, Мат — рече Том замислено. — О, не споря, че бедата те гони — самият Тъмен като че ли те гони наистина. Но Хиндерстап… хм, докато пеех в онази гостилница, подочух това-онова. Не го взех на сериозно. Но сега като си помисля, май хората там очакваха това. Или нещо подобно.

— Но как? Ако това се е случвало преди, всички щяха да са мъртви.

— Не знам — промълви Том умислено. После сякаш се сети нещо и бръкна под наметалото си. — О, забравих. Може би все пак има връзка между теб и случилото се. Взех това от един мъж, беше се напил порядъчно. — Извади сгънат лист и го подаде на Мат.

Мат се намръщи, взе листа и го разгъна. Примижа на смътната лунна светлина, наведе се и изпъшка, щом видя какво има на него — много точна рисунка на собственото му лице, с шапката на главата. Нарисуван беше чак и медальонът с лисичата глава на врата му. Кръв и пепел.

Успя да сдържи яда си.

— Красив тип. Хубав нос, прави зъби, страхотна шапка.

Том изсумтя.

— Видях едни да показват лист на кмета — каза Мат, като сгъна рисунката. — Не видях какво имаше на него, но се обзалагам, че е било същото като това. Какво ти каза мъжът, от когото го взе?

— Някаква другоземка в едно село на север оттук ги раздавала и предлагала награда на всеки, който те е виждал. Мъжът взел листа от приятел, тъй че не можа да ми я опише, нито да ми каже името на селото. Или приятелят му го е оставил в неведение, за да прибере сам наградата, или просто беше прекалено пиян, за да помни.

Мат напъха листа в джоба си. Предутринната светлина започна да се усилва. Беше седял буден цялата нощ, но не се чувстваше уморен. Просто… изцеден.

— Връщам се — каза той.

— В Хиндерстап?

Мат кимна и стана.

— Веднага щом се развидели. Трябва да…

Прекъсна го тиха ругатня и той се завъртя мигновено, стиснал ашандарей. За едно мигване на окото в ръцете на Том се появиха два ножа. Изругалият се оказа Фен, салдейският Стражник на Джолайн. Стоеше прав, с ръка на меча, и се оглеждаше. Блерик бе застанал до Айез Седай с изваден меч и готов за бой.

— Какво има? — сопна се Мат.

— Пленничките — отвърна Фен.

Мат зяпна, чак сега забелязал, че двете момичета ги няма. Втурна се натам с ругатни. Хъркането на Талманес секна и той се надигна, стреснат от шума.

Връзките от ивиците коприна, направени от роклята на Джолайн, лежаха разхвърляни по земята, но момичетата ги нямаше.