Мат изсумтя и отвори капака на сандъчето да види златото си. Беше си там, точно както го бе уверил кметът.
— Не знам. Може да сложат предупредителна табела или нещо такова. Здрасти. Добре дошли в Хиндерстап. Ако останете след залез-слънце, през нощта ще ви убием и ще ви изядем на закуска. Опитайте баничките с кайма на Мартна Бейли. Винаги пресни!
Том не се изкиска.
— Не е смешно, момко. Твърде много трагедия има в това градче за такава вятърничавост.
— Странно — отрони Мат, докато отброяваше толкова злато, колкото смяташе, че ще е добра цена за храната и каруцата. После, след малко размисъл, добави още няколко сребърни корони. Остави монетите на купчинка на прага на кметската къща и затвори сандъчето. — Колкото по-трагични стават нещата, толкова повече ме напушва смях.
— Наистина ли ще я вземем тази каруца?
— Храната ни трябва — отвърна Мат и натика сандъчето по-навътре. Няколко големи пити сирене и шест овчи бута лежаха до буретата с ейл. Храната миришеше вкусно и стомахът му изръмжа. — Спечелих си я честно.
Погледна селяните по улицата. Когато ги бе видял предния ден, си беше помислил, че мудният им вървеж е заради мързеливия нрав на планинците. Вече знаеше, че причината е съвсем друга.
— И изобщо не се чувствам гузен, че им взимам каруцата и конете. Съмнявам се, че тия хорица ще пътуват много в бъдеще…
Глава 29
В Бандар Еваан
„Моарейн Дамодред, която умря заради моята слабост.“
Докато преминаваше през внушителния портал към Бандар Еваан, Ранд забави Тай’дайшар. Свитата му бе след него, а отпред бяха айилците. За портите казваха, че градският печат бил врязан в тях, но както бяха широко разтворени, Ранд не можа да го види.
„Безименната Мраколюбка, която обезглавих в онези хълмове в Муранди. Забравил съм как изглеждаха другите с нея, но нейното лице никога не ще забравя.“
Списъкът течеше в ума му. Превърнало се беше вече в почти ежедневен ритуал, с името на всяка жена, загинала от ръката му или заради действията му. Улицата беше от отъпкана пръст, прорязана с бразди по кръстовищата. Пръстта тук бе по-светла, отколкото бе свикнал.
„Колавер Сайган, която умря, защото я направих несретница.“
Яздеше през шпалир от доманци, жени в прозирни рокли и мъже е тънки мустаци и пъстроцветни палта. Покрай улиците имаше дървени пътеки и по тях се трупаха хора и гледаха. Пряпорци и знамена плющяха на вятъра.
Списъкът винаги започваше с Моарейн. Това име най-много го нараняваше, защото можеше да я е спасил. Трябваше да я е спасил. Мразеше се, че бе позволил да се пожертва заради него.
Едно дете понечи да изтича на улицата, но баща му го хвана за ръката и го дръпна назад в човешкото гъмжило. Някои покашляха и измърморваха, но повечето мълчаха. Стъпките на бойците на Ранд по отъпканата пръст бе като гръм в сравнение с притихналата тълпа.
Жива ли беше отново Ланфеар? Щом Ишамаел бе могъл да се върне, с нея какво? В такъв случай смъртта на Моарейн щеше да е за нищо, а неговата страхливост — още по-унизителна. Никога повече. Списъкът щеше да остане, но той никога повече нямаше да е толкова слаб, че да не направи каквото трябва.
Хората по дъсчените пътеки не надаваха радостни възгласи. Какво пък, той не беше дошъл да освобождава. Дошъл бе, за да направи каквото трябва. Навярно щеше да намери Грендал тук. Ашмодеан бе казал, че е в тази страна, но това бе толкова отдавна. Ако я намереше, това може би щеше да успокои съвестта му, че е нахлул като нашественик.
Останала ли му беше все още съвест? Не можеше да реши.
„Лия, от Косайда Чарийн, която убих, като си казах, че е за нейно добро.“ Странно, Луз Терин също започна да мълви с него, да реди имената в чудат, отекващ напев в главата му.
Голяма група айилци беше спряла да го изчака на градския площад, украсен с бронзов фонтан във формата на коне, скачащи от разпенена вода. Пред фонтана чакаше мъж на кон с почетна гвардия около него. Беше едър мъж със скулесто, набраздено от бръчки лице. Челото му беше обръснато и напудрено по обичая на кайриенските войници. Добрайн беше благонадежден, поне доколкото можеше да е благонадежден един кайриенец.
„Сендара от Желязна планина Таардад, Ламел от Пушлива вода Миагома, Анадилин от Червената сол Гошиен.“
„Илиена Терин Морел“, каза Луз Терин, вмъкна името между две други. Ранд го остави. Лудият поне не крещеше.
— Лорд Дракон — заговори Добрайн и се поклони, щом Ранд се приближи. — Предоставям ви град Бандар Еваан. Редът беше възстановен, както заповядахте.
— Помолих да възстановиш реда в цялата страна, Добрайн — каза тихо Ранд. — Не само в града.
Благородникът леко повехна.
— Намери ли ми някой от Търговския съвет? — попита Ранд.
— Да. Милисаир Чадмар, последната избягала от градския хаос.
Очите му гледаха жадно. Винаги се беше държал предано, но дали това не беше хитрина? Ранд трудно можеше да се довери на когото и да било напоследък. Тези, които изглеждаха най-благонадеждни, все се оказваха хора, от които най трябваше да се пази. А Добрайн беше кайриенец. Смееше ли Ранд да се довери на един кайриенец, с техните игри?
„Моарейн беше кайриенка. На нея се доверявах. В повечето случаи.“
Може би Добрайн се надяваше, че Ранд ще го сложи за крал на Арад Доман. Беше бивш стюард на Кайриен, но — като повечето други — знаеше, че Ранд пази Слънчевия трон за Елейн.
Какво пък, можеше да даде кралството на Добрайн. Беше един от най-добрите. Ранд му кимна да поведе и той се обърна с групата айилци, и пое по широката странична улица. Ранд продължи след тях, списъкът още се въртеше в главата му.
Сградите тук бяха високи и четвъртити, като кутии, струпани една върху друга. Много бяха с балкони, пълни с хора като дъсчените пътеки долу.
Всяко име в списъка носеше болка, но тази болка вече бе някак странна и далечна. Чувствата му се… бяха се променили след деня, в който уби Семирага. Тя го бе научила как да погребе чувството си за вина и скръб. Поискала беше да го окове, но вместо това му даде сила.
Добави името й и това на Елза към списъка. Нямаха никакво право да са там. Семирага беше по-малко жена и повече чудовище. Елза го беше предала, бе приела да служи на Сянката. Но Ранд добави имената. Имаха право да го корят, че ги беше убил, като всички други. Повече дори. Не беше поискал да убие Ланфеар, за да спаси Моарейн, но беше прибягнал до белфир, за да изгори Семирага завинаги, вместо да позволи отново да бъде пленен.
Опипа малката гладка статуетка, която носеше в кесия на седлото си. Не беше казал на Кацуан, че слугите му са я намерили в стаята й. След като Кацуан беше прогонена от очите му, никога нямаше да й каже. Знаеше, че тя все още се тътри със свитата му, че насилва до крайност границите на заповедта му да не вижда повече лицето й. Но я спазваше и той я беше оставил на мира. Нямаше да й говори и тя нямаше да му говори.
Кацуан беше инструмент и този инструмент се бе оказал неефикасен. Не съжаляваше, че я беше отхвърлил.
„Джендилин, Дева от Студения връх Миагома“, помисли си Ранд, а Луз Терин измърмори с него. Списъкът бе толкова дълъг. Щеше да расте до смъртта му.
Смъртта вече не го безпокоеше. Най-сетне бе разбрал воплите на Луз Терин всичко да свърши. Ранд заслужаваше да умре. Имаше ли толкова силна смърт, че човек изобщо да не се прероди?
Най-сетне стигна до края на списъка. Някога си го повтаряше, за да не забрави имената. Това вече бе невъзможно. Не можеше да ги забрави, дори да поиска. Повтаряше ги като напомняне какво е самият
