Буря се надига

го подразнеше прекалено, трябваше просто да го угаси, като свещ.

Опасна мисъл. Негова ли беше? Или на Луз Терин? Или… не му ли се стори, че идва от… другаде?

— Все пак беше прекалено суров.

— Прекалено суров? Разбираш ли грешката й, Мерайз? Помисли ли какво можеше да се случи? Какво щеше да се случи?

— Аз…

— Краят на всичко, Мерайз — прошепна той. — Тъмния с власт над Преродения Дракон. Двамата воюваме на една и съща страна.

— Да. Но грешките… ти самият си ги правил. Можеше да свършат също тъй бедствено.

— Аз плащам за грешките си — рече той и извърна глава. — Плащам за тях всеки ден. Всеки час. Всеки дъх.

— Аз…

— Стига.

Не го извика. Изрече го твърдо, но тихо. Накара я да почувства цялата сила на неприязънта му. Впил очи в нейните. А тя изведнъж се стресна и го зяпна.

Чу се силен пукот, последван от оглушителен трясък. Разнесоха се писъци. Ранд се обърна натам. Един балкон, пълен с хора, се беше откъснал от подпорите си и бе паднал на улицата. Стенеха ранени, крещяха за помощ. Но… трясъците бяха два, от двете страни на улицата. Ранд се намръщи и се обърна. Втори балкон — точно срещу първия — също беше рухнал.

Мерайз пребледня, обърна припряно коня си и тръгна да помогне на ранените. Други Айез Седай вече бързаха натам, за да Изцерят падналите.

Ранд смуши Тай’дайшар и продължи напред. Това не бе предизвикано от Силата, а от същността му на тавирен, същност, променяща вероятностите. Където и да отидеше, възникваха знаменателни и произволни събития. Много раждания, много смърти, сватби и злополуки. Беше се научил да ги пренебрегва.

Рядко беше виждал толкова… бурно събитие обаче. Можеше ли да е сигурен, че не се дължи на някакво взаимодействие с новата сила? С онзи невидим и въпреки това изкусителен кладенец на мощ, от която бе извлякъл, която бе използвал и на която се бе насладил? Луз Терин смяташе, че случилото се е невъзможно.

Първоначалната причина човечеството да пробие затвора на Тъмния беше сила. Нов източник на енергия за преливане, като Единствената сила, но различна. Непозната и странна, и потенциално безгранична. Този източник на сила се бе оказал самият Тъмен.

Луз Терин проплака.

Ранд не току-така носеше ключа за достъп. Той го свързваше с най-могъщия ша-ангреал на света. С тази сила и с помощта на Нинив беше прочистил сайдин. Ключът за достъп му даваше възможност да извлича невъобразима река, порой, огромен като океан. Беше най-великото усещане, което бе изпитвал.

До мига, в който се домогна до неназованата сила.

Тази друга сила го зовеше, пееше му, изкушаваше го. Толкова мощ, толкова божествена възхита. Но и го ужасяваше. Не смееше да я докосне повече.

Затова носеше ключа. Не беше сигурен кой от двата източника на енергия е по-опасен, но докато го зовяха и двата, можеше да се съпротивлява и на двата. Като двама души, които реват, за да привлекат вниманието му, но се заглушават един друг. Засега.

Освен това нямаше да се остави да го оковат пак. Ключът за достъп не можеше да му помогне срещу Семирага — никакво количество от Единствената сила нямаше да помогне на мъж, ако го хванат с изненада, — но може би щеше да помогне в бъдеще. Преди не смееше да го носи от страх от това, което предлагаше. Вече не можеше да си позволи такава слабост.

Крайната им цел вече се виждаше. Около петстотин кайриенци бяха вдигнали лагер в двора на просторно, внушително градско имение. Айилците също имаха шатри на терена, но бяха заели и околните сгради, както и няколко близки покрива. За айилците лагеруването и пазенето на мястото за лагер бе едно и също — един отдъхващ айилец бе два пъти по-нащрек от редовен войник на патрул. Ранд беше оставил ядрото на войската си извън града. Щеше да остави на Добрайн и стюардите му грижата по разквартируване на хората му отсам градските стени.

Спря Тай’дайшар и огледа новия си дом.

„Нямаме си дом — прошепна Луз Терин. — Унищожихме го. Изгорихме го, стопихме го на шлака, като пясък в огън.“

Имението определено беше по-внушително от изградения почти изцяло от дърво чифлик. В просторния двор се влизаше през желязна порта. Цветните лехи бяха още черни — тази пролет цветята не бързаха да разцъфнат, — но моравата беше по-зелена от повечето, които бе видял досега. О, беше предимно жълта и кафява, но имаше тук-там и зелени петна. Градинарите се стараеха много и усилията им личаха в редиците аритски тисове покрай моравата, подрязани във фигурите на приказни животни.

Самото имение беше почти като палат. Имаше един такъв в града, разбира се, собственост на краля. Но казваха, че той отстъпвал на домовете на Съвета на търговците. Знамето, което плющеше високо на върха на имението, беше златно и черно и огласяваше, че тук е седалището на Дома Чадмар. Навярно тази Милисаир бе видяла в заминаването на другите удобна възможност. Ако беше така, то единствената реална възможност, която бе спечелила, бе шансът да я плени Ранд.

Портите бяха отворени и айилците от свитата вече нахлуваха през тях на малки групи по общества и кланове. Беше дразнещо, че рядко изчакваха заповедите му, но пък айилците си бяха айилци. Всеки намек, че е редно да изчакат, просто се посрещаше със смях, сякаш е казал някаква голяма шега. Сигурно щеше да е по-лесно човек да обуздае вятъра, отколкото да ги накара да се държат като влагоземци.

Това му напомни за Авиенда. Тя къде бе отишла, така внезапно? Усещаше я през връзката, но смътно — беше много далече. На изток. Каква работа можеше да има за нея там, в Пустинята?

Поклати глава. Всички жени бяха трудни за разбиране, а айилките бяха десет пъти по-непонятни. Беше се надявал, че ще може да прекара малко време с нея, но тя го беше избягвала преднамерено. Е, може би я възпираше присъствието на Мин. Може би щеше да успее да се въздържи да я нарани, преди да дойде смъртта. По-добре беше Авиенда да избяга. Враговете му все още не знаеха за нея.

Подкара Тай’дайшар през портите и по алеята. Слезе, извади статуетката и я пъхна в големия джоб на палтото си, ушит специално за да я побира. Подаде юздите на един коняр — от прислугата на самото имение, облечен със зелено палто и чиста бяла риза, с бухнали яка и ръкави. Слугите на имението вече бяха предупредени, че Ранд ще използва имението като свое, след като бившата му обитателка беше… прибрана под закрилата му.

Докато се изкачваше по стъпалата, Добрайн се присъедини към него. Сградата беше боядисана в бяло, с дървени пилони от двете страни на входното стълбище. Той влезе през двукрилата врата. Беше живял вече в доста имения, но все пак бе впечатлен. И отвратен. Луксът, който го посрещна зад входната врата, с нищо не показваше, че хората в града гладуват. В дъното на преддверието стояха изнервени слуги. Ранд можеше да усети страха им. Не всеки ден нечие жилище бива присвоено от самия Прероден Дракон.

Пъхна длан под мишницата си, смъкна ръкавицата си за езда и я затъкна в колана.

— Къде е? — обърна се към две Деви — Беларна и Риалин, — които държаха слугите под око.

— На втория етаж — отвърна едната Дева. — Пие чай и ръката й толкова трепери, че ще счупи порцелана.

— Непрекъснато й повтаряме, че не е пленничка — добави другата. — Просто че не може да напусне.

Двете го намираха за забавно. Ранд се обърна към Руарк, който влезе след него. Високият русокос вожд на клан огледа помещението, прецени пищно украсените вази. Ранд знаеше какво си мисли.

— Можете да вземете петината — каза му. — Но само от богатите, които живеят в този квартал.

Не се правеше така. На айилците трябваше да се позволи да приберат петината от всекиго. Но Руарк не възрази. Стореното от айилците със завземането на Бандар Еваан всъщност не беше истинско завоевание, макар да се бяха били с банди улични разбойници. Може би не трябваше да им дава нищо. Но предвид именията като това тук, имаше предостатъчно богатство и за тях.