Буря се надига

Девите кимнаха, сякаш го бяха очаквали, и изскочиха навън, сигурно за да си изберат своя дял. Добрайн ги изгледа втрещено. Кайриен беше понесъл айилската петина по няколко повода.

— Така и не мога да разбера защо им позволяваш да плячкосват като разбойници, намерили охраната на кервана заспала — каза Кореле, щом влезе забързана и усмихната в преддверието. Повдигна вежда, изненадана от пищната украса. — И то такова хубаво място. Все едно да позволиш на войници да стъпчат леха с цветя.

Нея ли бяха пратили сега да се разправя с него, след като бе разстроил Мерайз? Погледна го с неизменната си шеговита любезност, но Ранд задържа погледа й, докато тя не отстъпи и не го отклони. Помнеше време, когато това изобщо не действаше с Айез Седай.

Обърна се към Добрайн.

— Добре си се справил. Въпреки че не си наложил реда толкова, колкото ми се искаше. Събери войниците си. Наредих на Наришма да ви осигури портал до Тийр.

— Тийр ли, милорд? — попита изненадано Добрайн.

— Да. Кажи на Дарлин да престане да ми досажда с пратеници. Да продължава да събира силите си. Ще го прехвърля в Арад Доман, когато реша, че е дошло време. — Щеше да е след срещата му с Щерката на Деветте луни: среща, която щеше да реши много.

Добрайн изглеждаше изненадан. Разочарован. Или това бе просто тълкуване на Ранд? Изражението на Добрайн рядко се променяше. Дали си мислеше, че надеждите му за това кралство повяхват? Дали заговорничеше срещу Ранд?

— Да, милорд. Незабавно ли трябва да тръгна?

„Добрайн никога не е давал повод да се съмнявам в него. Той дори събра поддръжка, та Елейн да вземе Слънчевия трон!“

Много дълго беше стоял далече от него. Твърде дълго, за да може да му се довери. Но засега беше най-добре да го отпрати. Имал беше твърде много време да укрепи позициите си тук, а не можеше да се разчита на кайриенец, че ще избегне политическите игри.

— Да, тръгваш след час — отвърна Ранд, обърна се и се заизкачва бавно по изящното бяло стълбище.

Добрайн отдаде чест, сдържан както винаги, и излезе през парадния вход. Подчини се моментално. Нито дума за възражение. Наистина беше добър мъж. Ранд го знаеше.

„Светлина, какво става с мен? Все пак трябва да вярвам поне на някои хора. Нали?“

„Доверие…? — прошепна Луз Терин. — Да, навярно можем да му се доверим. Той не може да прелива. Светлина, единствените, на които изобщо не можем да се доверим, сме самите ние…“

Ранд стисна зъби. Щеше да възнагради Добрайн с кралството, ако не успееха да намерят Алсалам.

Стъпалата водеха до площадка, на която се раздвояваха и извиваха нагоре до втория етаж.

— Трябва ми зала за аудиенции — каза Ранд на слугите долу. — И трон. Бързо.

След по-малко от десет минути седеше в изящно обзаведена дневна на втория етаж и чакаше да му доведат търговката Милисаир Чадмар. Пищно резбованият му дървен стол не беше съвсем трон, но вършеше работа. Навярно самата Милисаир го беше използвала за аудиенции. Помещението наистина изглеждаше устроено като за тронна зала, с нисък подиум, на който да седи. Подиумът, както и подът, бяха застлани с килим на изящни зелени и червени шарки, като порцелана на Морския народ на пиедесталите в ъгъла. Четири високи прозореца зад него пропускаха в стаята разсеяна слънчева светлина — падаше откъм гърба му, докато той седеше, наведен напред, с едната ръка, отпусната на коленете. Статуетката беше на пода точно пред него.

Милисаир Чадмар се появи на прага между двама айилски стражи. Беше облякла една от прословутите домански рокли: покриваше я от шията до пръстите на краката, но беше почти прозрачна и се впиваше във всяка извивка — а извивки тя имаше предостатъчно. Беше тъмнозелена. На шията си Милисаир носеше перли. Тъмните й плитки висяха пред раменете й, беше оставила няколко кичура да подчертаят лицето й. Не беше очаквал, че ще е толкова млада — едва трийсет и няколко годишна.

Щеше да е позор да я екзекутира.

„Само един ден — помисли си — и вече мисля за екзекуцията на жена, защото не се съгласява да ме следва. Някога едва понасях екзекуциите на заслужили престъпници.“ Но щеше да направи каквото трябва.

Дълбокият реверанс на Милисаир като че ли намекваше, че приема властта му. Или може би просто беше начин да му позволи да види по-добре онова, което подчертаваше роклята. Съвсем обичайно за доманка. Е, той си беше имал предостатъчно работа с жени, за да знае как да се справи.

— Милорд Дракон — каза Милисаир. — Как ще заповядате да съм на вашите услуги?

— Кога за последен път получихте съобщение от крал Алсалам? — попита Ранд. Съзнателно не я покани да седне.

— Кралят ли? — попита тя изненадано. — Ами… преди няколко недели.

— Ще трябва да говоря с пратеника, който е донесъл последното съобщение.

— Не знам дали може да бъде намерен. — Каза го смутено. — Не следя пристиганията и заминаванията на всеки пратеник в града, милорд.

Ранд се наведе напред и попита кротко:

— Лъжеш ли ме?

Тя зяпна, стъписана от прямотата му. Доманците не бяха кайриенци — на тях политическото лукавство като че ли им беше вродено, — но все пак бяха коварни. Особено жените.

Ранд не беше нито коварен, нито лукав. Беше овчарче, превърнало се в завоевател, и сърцето му беше на мъж от Две реки, макар да имаше айилска кръв. Каквото и политиканство да му въртеше, Милисаир нямаше да мине пред него. Не, той нямаше да търпи игрички.

— Аз… — започна Милисаир. — Милорд Дракон…

Какво криеше?

— Какво направи с него? — попита Ранд напосоки. — С пратеника?

— Той не знаеше нищо за местонахождението на краля — заговори бързо Милисаир, думите сякаш се заизливаха от устата й. — Разпитвачите ми бяха много усърдни.

— Мъртъв ли е?

— Аз никога… Не, милорд Дракон.

— Значи кажи да ми го доведат.

Тя пребледня още повече и се озърна настрани, може би инстинктивно търсеше изход.

— Милорд Дракон — заговори колебливо и погледът й се върна върху него. — След като вие вече сте тук, може би кралят ще остане… скрит. Може би не е нужно да бъде търсен повече.

„Тя също смята, че е мъртъв — помисли си Ранд. — Това я е накарало да поеме рискове.“

— Нужно е да намеря Алсалам — заяви Ранд. — Или поне да разбера какво е станало с него. Трябва да знаем каква е съдбата му, за да можете да изберете нов крал. Така става тук, нали?

— Сигурна съм, че може да бъдете коронован бързо, милорд Дракон — отвърна тя уверено.

— Няма да бъда крал тук. Доведи ми пратеника, Милисаир, и може би ще доживееш да видиш короноването на нов крал. Свободна си.

Тя се поколеба, после отново приклекна в реверанс и се оттегли. Докато напускаше, Ранд зърна за миг Мин, застанала отвън с айилците. Изглеждаше притеснена. Дали бе имала видения за Милисаир? Понечи да я повика, но тя изчезна — отдалечи се с бързи стъпки от входа. Аливия я изгледа с любопитство. Бившата дамане напоследък се държеше сдържано и отчуждено, сякаш чакаше времето си, за да може да изпълни предопределеното й — да помогне на Ранд да умре.

Усети се, че е станал. Онзи поглед в очите на Мин… Сърдита ли му беше? Дали помнеше ръката му на шията си, коляното му, притискащо я на пода?

Седна отново. Мин можеше да почака.

— Добре — обърна се той към айилците. — Доведете писари и стюарди, а също и Руарк, Бейл и колкото градски първенци намерите. Трябва да съставим планове за разпределение на зърното.

После се отпусна в стола. Щеше да се погрижи хората да бъдат нахранени, редът да се възстанови и Съветът на търговците да се събере. Щеше да се погрижи дори да бъде избран нов крал.