той.
Но Луз Терин имаше да добави още едно име. „Елминдреда Фаршоу“, прошепна в ума му.
Ранд дръпна рязко юздите на Тай’дайшар и спря колоната айилци и салдейската конница. Добрайн се извърна на белия си жребец и го погледна питащо.
„Аз не я убих! — помисли Ранд. — Луз Терин, тя е жива. Ние не я убихме! Във всеки случай виновната бе Семирага.“
Мълчание. Все още усещаше пръстите си върху плътта й, как стискат безсилни и в същото време невероятно силни. Дори зад тези действия да стоеше Семирага, Ранд бе този, който се бе оказал толкова слаб, че не можа да отпрати Мин далече от себе си и да я защити.
Не я беше отпратил. Не защото бе твърде слаб, а защото нещо в него бе станало безразлично. Не към нея — обичаше я страстно, както винаги. Но знаеше, че смъртта, болката и разрухата идват след него, че ги влачи зад себе си като наметало. Мин можеше да умре тук, но ако я отпратеше, щеше да е също толкова застрашена. Враговете му вероятно подозираха, че я обича.
Нямаше спасение. Ако тя умреше, щеше да я добави в списъка и да страда.
Отново подкара, преди да са започнали да задават въпроси какво прави. Копитата на Тай’дайшар заудряха в размекнатата от влагата пръст. Тук често валеше. Бандар Еваан беше главният пристанищен град на северозапад. Макар и да не беше голям като тези на юг, беше впечатляващ. Ред след ред четвъртити къщи, построени от дърво, с издадени втори и трети етажи. Приличаха на детски кубчета, натрупани едно върху друго, толкова съвършено квадратни с разделените етажи. Изпълваха целия град, който се спускаше по лекия наклон към огромното пристанище.
Градът беше най-широк при пристанището, което му придаваше вид на човешка глава с широко отворена уста, която сякаш пиеше самия океан. Кейовете бяха почти празни. Единствените привързани кораби бяха няколко тримачтови съда на Морския народ и няколко рибарски гемии. Големината на пристанището само го правеше още по-пусто.
Това бе първият признак, че нищо не е добре в Бандар Еваан.
Освен буквално празните кейове най-отличителната черта на града бяха знамената. Вееха се над — или висяха от — всяка сграда, колкото и да беше скромна. Много от тях възвестяваха занаята, практикуван в дадена сграда — също както една проста дървена табела го правеше в Кемлин. Бяха екстравагантни, яркоцветни, пърхащи на вятъра. Подобни знамена, изпънати на стените на сградите, известяваха с ярки букви имената на собственика, майстора или търговеца. Дори домовете имаха знамена с имената на живеещите в тях фамилии.
Смуглите тъмнокоси доманци обичаха ярките цветове. Доманските жени бяха прословути с облеклото си, толкова прозрачно, че чак скандално. Казваха, че още съвсем малките домански момичета се упражнявали в манипулирането на мъже, за да са готови за деня, в който пораснат.
Пъстроцветната тълпа, наблюдаваща шествието, бе достатъчно пищна, за да разсее Ранд от тежките мисли. Може би преди година щеше да зяпне, но сега едва ги поглеждаше. Всъщност му хрумна, че доманците съвсем не са толкова изумителни, когато са събрани така наедно. Самотно цвете сред полето винаги е прекрасна гледка, но ако минаваш всеки ден покрай поддържани цветни лехи, никое отделно цвете няма да привлече вниманието ти.
Колкото и разсеян да беше, все пак успя да различи признаците на гладуване. С нищо не можеше да се сбърка тази измъченост у децата, унилите погледи и измършавелите лица на възрастните. Този град беше в хаос само допреди няколко недели, макар Добрайн и айилците да бяха възстановили закона. Някои от сградите бяха с лошо оправени прозорци, някои от знамената явно бяха набързо закърпени. Законът беше възстановен, но липсата му все още беше пресен спомен.
Стигнаха до централното кръстовище, наречено според големите плющящи знамена площад „Аранди“, и Добрайн поведе процесията на изток. Много от айилците и кайриенците носеха червени превръзки на главите — знак, че са сисвай’аман, Копия на Дракона. Руарк беше събрал двайсет хиляди айилци, вдигнали стан около града и в околните села. Но сега доманците щяха да знаят, че тези айилци следват Преродения Дракон.
Ранд се зарадва, като разбра, че корабите на Морския народ са пристигнали — най-сетне — със зърно от юг. Надяваше се да помогнат за възстановяването на реда толкова, колкото Добрайн и айилците.
Процесията зави към богатия район на града. Знаеше къде щяха да намерят богаташите още преди домовете да започнат да изглеждат по-заможни. Колкото може по-далече от кейовете, но в същото време удобно близо до крепостните стени. Щеше да ги намери и без да гледа карта. Самият план на града сякаш налагаше местоположението им.
Вляво от него затропаха конски копита. В първия миг Ранд предположи, че е Мин — но не, тя яздеше отзад с Мъдрите. Гледаше ли вече по друг начин на него, или той само си въобразяваше? Спомняше ли си пръстите му на гърлото си всеки път, щом видеше лицето му?
До него се приближи Мерайз, яхнала кротка сиво-кафява кобила. Айез Седай бяха разгневени от изгонването на Кацуан. Нищо чудно. Айез Седай обичаха да поддържат спокойна и невъзмутима външност, но Мерайз и другите се бяха слагали на Кацуан като селска гостилничарка, умилкваща се пред гостуващ крал.
Днес тарабонката бе решила да носи шала си, за да изтъкне принадлежността си към Зелената Аджа. И навярно в опит да подсили авторитета си. Ранд въздъхна. Очакваше сблъсък, но се надяваше, че ще е по- късно, когато страстите се успокоят. Уважаваше Кацуан донякъде, но никога не бе разчитал на нея. Трябваше да има последствия заради провала й. Наистина изпитваше облекчение, че се е справил с тази жена. Нямаше да го оплита повече с нишките си.
Или поне щяха да са по-малко.
— Това изгнание. Глупаво е, Ранд ал-Тор — подхвърли презрително Мерайз. Нарочно ли се опитваше да го подразни? Може би за да го притисне по-лесно след това? След месеците разправии с Кацуан бледото подражание на тази жена беше почти забавно.
— Трябва да я помолиш за прошка — продължи Мерайз. — Тя се съгласи да продължи с нас, макар нелепата ти забрана да я принуждава да носи наметало със спусната качулка, въпреки топлината. Трябва да се засрамиш.
Пак Кацуан. Не биваше да й оставя никакво място за увъртане покрай забраната му.
— Е? — попита Мерайз.
Ранд се извърна и я погледна в очите. През последните няколко часа бе открил нещо изненадващо. След като бе потиснал кипящия гняв в себе си — след като се беше превърнал в куендияр, — беше разбрал нещо, което дълго време му бе убягвало.
Хората не реагираха на гнева му. Не реагираха на настояванията му. Мълчание и въпроси — те бяха много по-ефикасни. И наистина: Мерайз, обиграната Айез Седай, клюмна пред този поглед.
А той не бе вложил в него никакво чувство. Гневът, яростта, страстта — те още си бяха тук, заровени дълбоко. Но ги беше обкръжил с лед, студен и парализиращ. Ледът на мястото, до което го бе научила да стига Семирага, мястото, което бе като Пустошта, само че много по-опасно.
Може би Мерайз усещаше замръзналия гняв в него. Или навярно усещаше другото, това, че бе използвал онази… сила. Луз Терин проплака глухо. Правеше го винаги, щом Ранд си помислеше какво бе направил, за да се освободи от нашийника на Семирага.
— Това, което направи, беше глупав ход — продължи Мерайз. — Трябва да…
— За глупак ли ме смяташ? — попита кротко Ранд.
Реагираш на искания с мълчание, на предизвикателства — с въпроси. Удивително, но действаше много добре. Мерайз замълча и видимо потрепери. Погледна кесията на седлото му, където беше статуетката на мъжа, вдигнал сферата. Ранд я опипа с пръсти, хванал хлабаво юздите си другата си ръка.
Не я показваше. Само я носеше, но Мерайз и повечето останали знаеха за почти неограничената сила, която можеше да извлече, ако пожелае. Беше по-могъщо оръжие от всичко познато. С нея сигурно щеше да може да унищожи самия свят. А си кротуваше в кесията на седлото му. Това въздействаше на някои хора.
— Не — призна тя. — Не винаги.
— Смяташ ли, че провалите трябва да остават ненаказани? — попита Ранд, отново много спокойно. Защо беше изгубил самообладанието си? Тези малки ядове не заслужаваха страстта му, гнева му. Ако някой
