Буря се надига

Високият айилец се оттегли, няколко от бойците му го последваха. Ранд си пое дъх и отново седна на помпозния трон. Беше отдал на Руарк почитта, която заслужаваше. Другите… Те също щяха да получат онова, което заслужаваха.

Наведе се напред, махна на Милисаир да се приближи и една от Девите я подбутна напред.

— Е? — попита Ранд, щом Милисаир застана пред трона.

— Милорд Дракон… — Тя се заозърта към доманските слуги и придворни, сякаш търсеше помощ от тях. Никой не я удостои с вниманието си. Дори лорд Рамшалан извърна очи от нея.

— Говори — настоя Ранд.

— Пратеникът, за когото попитахте. Мъртъв е.

Ранд си пое дъх.

— И как стана това?

— Хората, на които възложих да го пазят… — заговори тя бързо. — Не знаех колко зле се отнасят с него! Не бяха му давали вода дни наред и треската го поразила…

— С други думи, не си успяла да изтръгнеш сведения от него, затова си го оставила да изгние в тъмницата и си се сетила за него чак когато поисках да бъде доведен при мен.

— Кар-а-карн — каза една от Девите, съвсем младата Джалани, и пристъпи напред. — Намерихме я да стяга вещите си, сякаш се готвеше да избяга от града.

Милисаир пребледня.

— Лорд Дракон. Беше в момент на слабост! Аз…

Ранд й махна с ръка да замълчи.

— Какво да правя с тебе сега?

— Трябва да я екзекутирате, милорд! — извика Рамшалан и припряно пристъпи напред.

Ранд го изгледа намръщено. Не беше питал за отговор. Източеният като върлина Рамшалан имаше изгърбен нос, който може би издаваше салдейско потекло. Носеше ужасно палто в крещящо синьо, оранжево и жълто, надиплените маншети на ризата му се показваха от ръкавите. Тези неща явно минаваха за модни сред някои среди от висшата класа на доманците. Обеците му носеха знака на Дома му. Украшение с форма на птица в полет бе закрепено на едната му буза.

Ранд познаваше много като него — придворни с твърде малко мозък, но с твърде много фамилни връзки. Благородническият живот като че ли развъждаше породата им така, както в Две реки развъждаха овце. Рамшалан беше особено дразнещ заради носовия си глас и припряната си готовност да предава другите в желанието си да спечели благоволението на Ранд.

Все пак от хора като него имаше полза. Понякога.

— Ти как мислиш, Милисаир? Трябва ли да те екзекутирам за измяна, както предлага той?

Тя не заплака, но явно беше уплашена. Гледаше го, без да мига, ококорена.

— Не бой се, няма — въздъхна Ранд. — Трябваш ми, за да помогнеш в избора на нов крал. Каква полза да търся из провинцията още, ако започна да екзекутирам тези, които вече съм намерил?

Тя въздъхна облекчено и раменете й се отпуснаха.

— Заключете я в същата килия, където е държала кралския пратеник — обърна се Ранд към Девите. — Погрижете се да няма същата съдба, поне докато не приключа с нея.

Милисаир проплака отчаяно, докато айилските Деви я извличаха навън, но Ранд вече я беше изключил от ума си. Рамшалан я изгледа в гърба със задоволство. Явно го беше оскърбявала публично. Една точка в нейна полза.

— Останалите членове на Съвета — обърна се той към служителите. — Някой от тях имал ли е връзка с краля?

— Никой през последните три-четири месеца — отвърна ниският дебел доманец Нореладин. — Макар че не знаем за Аламиндра, тъй като беше наскоро… открита.

Може би тя щеше да има вест, макар че едва ли щеше да разполага с по-добра податка от пратеник, заявил, че е дошъл от самия Алсалам. Да я изгори дано Милисаир, че беше допуснала да умре!

„Ако го е пратила Грендал, изобщо не бих могъл да го прекърша — каза внезапно Луз Терин. — Много е добра с Принудата. Коварна е, много коварна.“

Ранд се поколеба. Лудият беше прав. Ако пратеникът наистина бе жертва на Принудата на Грендал, едва ли щеше да издаде местонахождението й. Не и ако Принудата не се вдигнеше, а дарбата на Ранд в Цяра нямаше да стигне за това. Грендал винаги прикриваше следите си добре.

Но той не беше сигурен, че е в страната. Ако успееше да намери пратеник и Принудата бе налице, щеше да разполага с достатъчно доказателство.

— Трябва да говоря с всеки, който твърди, че има съобщение от краля — заяви той. — С всички в града, които може да са имали връзка.

— Ще бъдат намерени, лорд Дракон — заяви надутият Рамшалан.

Ранд кимна разсеяно. Ако Неф уговореше срещата със сеанчанците, както се надяваше, скоро щеше да може да напусне Арад Доман. Надяваше се да остави тук крал, надяваше се да намери и Грендал и да я убие. Но щеше да се задоволи с мир със Сеанчан и храна за тези хора. Не можеше да реши проблемите на всички. Можеше само да ги принуди да се подчиняват достатъчно дълго, докато загине при Шайол Гул.

И да остави света отново да рухне, след като си отиде. Стисна зъби. Твърде много време беше изгубил в грижи за неща, които не можеше да поправи.

„Затова ли се съпротивлявам да назнача домански крал? След като умра, този човек ще загуби авторитет и Арад Доман отново ще се върне там, откъдето започна. Ако не оставя крал, който има подкрепата на търговците, тогава по същество предлагам кралството на сеанчанците в момента, в който умра.“

Толкова много неща на везните. Толкова много проблеми. Не можеше да ги оправи всички. Не можеше.

— Не одобрявам това, Ранд — каза Нинив, беше скръстила упорито ръце пред гърдите си. — И не приключихме разговора си за Лан освен това.

Ранд махна пренебрежително.

— Той е твой приятел, Ранд. Светлина! А Перин и Мат? Знаеш ли те къде са? Какво е станало с тях?

Цветовете се завихриха пред очите му. Перин стоеше до една палатка с Галад. Защо точно с Галад? И кога се беше присъединил полубратът на Елейн към Белите плащове? Цветовете отново се завъртяха. Мат яздеше по улиците на познат град. Кемлин? Том беше с него.

Ранд се намръщи. Усещаше притегляне от Перин и Мат, и от себе си към тях също. Те бяха тавирен. И двамата трябваше да са с него за Последната битка.

— Ранд? — попита Нинив. — Ще ми отговориш ли?

— За Перин и Мат ли? Живи са.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Въздъхна и поклати глава. — И да гледат да останат живи. Ще ми трябват и двамата, преди да свърши всичко.

— Ранд! Те са твои приятели!

— Те са нишки в Шарката, Нинив — каза той и стана. — Вече почти не ги познавам. Подозирам, че и те биха казали същото за мен.

— Не са ли ти грижа?

— Грижа? — Ранд заслиза по стъпалата на подиума. — Това, за което ме е грижа, е Последната битка. Това, за което ме е грижа, е да сключа мир с проклетите от Светлината сеанчанци, за да мога да спра да се притеснявам от дребните им боричкания и да се заема със същинската битка. Пред тези грижи две момченца от едно затънтено село не значат нищо.

Изгледа я предизвикателно. Рамшалан и останалите придворни се заотдръпваха, за да не попаднат между погледите им.

На лицето й се беше изписала дълбока тъга.

— О, Ранд. Не можеш да продължиш така. Тази твърдост в тебе… тя ще те прекърши.

— Правя каквото трябва — каза той и пак потисна гнева си. Щяха ли да свършат някога тези вопли против избора му?