Буря се надига

Мерайз не каза нищо. Кореле се усмихна и сви рамене, след това погледна към Деймир Флин, който се беше подпрял на стената зад тях, скръстил ръце. Небрежната стойка на стария мъж със сбръчканото лице подсказваше, че не вижда в призрачната процесия нищо особено. И може би беше прав.

Нинив отново погледна шествието на духовете, които вървяха в дъга около градската стена. Другите Айез Седай подновиха разговора си. Мерайз и Кореле отново се възползваха от повода да изразят недоволството си от Ранд, всяка по своя начин — едната кисело, другата — добронамерено.

Прииска й се да го защити. Макар да беше станал труден и непредвидлив напоследък, все пак имаше да свърши важна работа в Арад Доман. Срещата със сеанчанците във Фалме предстоеше съвсем скоро. Освен това Ранд с право се безпокоеше за запълването на доманския трон. А и ако Грендал наистина бе тук? Другите можеше и да смятат, че трябва да е сбъркал за Отстъпницата, но Ранд беше открил Отстъпник почти във всяко друго кралство. Защо не и в Арад Доман? Липсващ крал, страна, раздрана от хаос, глад и междуособици? Тези неща звучаха точно като неприятностите, които човек можеше да намери близо до някой Отстъпник.

Понечи да си тръгне, но забеляза, че Кацуан я гледа. Поколеба се, след което се обърна към загърнатата в наметалото жена. Лицето на Кацуан едва се виждаше, но Нинив долови гримаса в сенките, сякаш Кацуан бе недоволна от мърморенето на Мерайз и Кореле. Двете се спогледаха за миг, след това Кацуан й кимна сдържано, обърна се и си тръгна.

Другите две Айез Седай се разбързаха да я догонят. Какво трябваше да означава този поглед? Кацуан имаше навика да се държи с другите Айез Седай все едно изобщо не заслужават уважение. Все едно всички останали са просто дечица в очите й.

Но пък предвид поведението на много Айез Седай напоследък…

Намръщена, Нинив тръгна в другата посока, кимаше на стражите по стената. Хм, кимването на Кацуан не можеше да е просто за довиждане. Знак на уважение ли беше? Едва ли. Кацуан беше прекалено самодоволна и арогантна, за да покаже уважение.

Но какво да прави с Ранд? Той не искаше помощта й — не искаше ничия помощ всъщност, — но в това нямаше нищо ново. Беше си инат още в Две реки, а и баща му беше същият. Това обаче изобщо не беше спирало Нинив Премъдрата, тъй че определено нямаше да спре и Нинив Айез Седай. Беше хокала Коплинови и Конгарови. Можеше да го направи и с някакъв си Ранд ал-Тор. Идеше й едва ли не да иде в тоя нов негов „дворец“ и да му издърпа хубаво ушите.

Само че… Ранд ал-Тор не беше някой Коплин или Конгар. А и инатливите хора в Две реки нямаха тази негова странна заплашителна аура.

Беше се справяла е опасни мъже, да. Нейният Лан беше опасен като вълк и също можеше да е сприхав, въпреки че умело го криеше от околните. Но колкото и опасен да беше, по-скоро щеше да си отсече ръката, отколкото да я вдигне, за да й навреди.

Ранд беше различен.

Нинив стигна до стълбите и заслиза по тях, като махна пренебрежително на предложението на един от стражите някой да я придружи. Беше нощ и по улиците имаше много бежанци, но тя съвсем не беше безпомощна. А и щеше да си направи светлина с Единствената сила, ако фенерът не свършеше работа.

Ранд. Някога го беше смятала за толкова мил, като Лан. Готовността му да закриля жени беше почти смехотворна в своята невинност. Този Ранд си бе отишъл. Нинив отново видя в ума си мига, в който беше прогонил Кацуан. Беше повярвала, че наистина ще я убие, ако види отново лицето й, и все още потръпваше при мисълта за онзи миг. Разбира се, че беше от въображението й, но в онзи миг стаята сякаш беше помръкнала — все едно облак е преминал пред слънцето.

Ранд ал-Тор наистина бе станал непредсказуем. Избухването му към самата нея преди няколко дни бе само поредният пример. Разбира се, той никога нямаше да изгони или да заплаши нея, каквото и да твърдеше. Не беше чак такъв идиот. Нали?

Стигна долното стъпало и тръгна по дъсчената пътека. Придърпа шала си. От другата страна на улицата, във входовете на дюкяните и под стрехите, се бяха скупчили бездомници.

Чу детска кашлица. Спря и се вслуша. Чу я отново. Лоша кашлица. Измърмори ядосано, пресече улицата и се запровира между бежанците. Много от тях имаха смуглата кожа на доманци, но нерядко се мяркаха и тарабонци. А онези там — не бяха ли салдейци? Хм, наистина неочаквано.

Бежанците лежаха загърнати в опърпани одеяла до оскъдните си вещи. Тук котле, там — плъстена завивка. Момиченце държеше кукла, сигурно хубава преди, но сега мръсна и без една ръка. Ранд определено беше успял в покоряването на страни, но кралствата му се нуждаеха от много повече от раздавачи на зърно. Нуждаеха се от стабилност и от нещо — не, от някого, в когото да вярват. Все по-трудно му ставаше да предложи и едното, и другото.

Откъде идваше кашлицата? Заразпитва бежанците, но те се колебаеха да отговорят на въпросите й.

Най-после намери детето и се разтревожи не на шега.

Родителите му бяха направили леговището си в мръсния проход между два дюкяна и когато Нинив се приближи, бащата понечи да стане, за да я спре. Беше мършав доманец с проскубана брада и тънки мустаци. Без връхна дреха. Само по ужасно окъсана риза.

Нинив го изгледа отгоре с поглед, който бе усвоила много преди да стане Айез Седай. Ама как можеше да са толкова глупави това мъжете! Синът му сигурно умираше, а той се опитваше да спре една от малкото в града, които можеха да помогнат. Жена му беше по-благоразумна, но то обикновено така си беше. Сложи ръка на рамото на мъжа си и го накара да млъкне. Той измърмори нещо и се обърна настрани.

Трудно беше да се види лицето на жената заради мръсотията по него — мръсотия, прорязана от бразди от сълзи.

Нинив клекна — без да обръща внимание на намръщения баща — и дръпна одеялото от лицето на детето в ръцете й. Беше измършавяло и бледо, разбира се. Клепачите му трепнаха и очите му се отвориха като в просъница.

— Откога кашля? — попита Нинив, докато вадеше пакетчета с билки от кесията на колана си. Нямаше много, но все щяха да свършат работа.

— От една неделя вече, милейди — отвърна жената.

Нинив цъкна ядосано с език и посочи калаеното канче на земята.

— Напълни го — сопна се на бащата. — Имате късмет, че момчето е оцеляло толкова дълго с бялата треска. Едва ли щеше да преживее тази нощ, ако не го бях чула.

Бащата побърза да се подчини и напълни канчето от кацата под близкия капчук. Добре поне, че вода не липсваше при тия чести дъждове.

Нинив взе канчето, смеси билките против треска и заплете нишка Огън, за да загрее водата. Тя скоро започна да вдига пара и бащата измърмори. Нинив поклати глава. Беше чувала, че доманците са практични хора, стигне ли се до прилагането на Единствената сила. Вълненията в града явно им се отразяваха.

— Пий — каза на момчето и с всичките пет елемента на Силата заплете Цяра.

Правеше го инстинктивно. Дарбата й бе възхитила някои Айез Седай и й беше донесла укорите на други. Тъй или иначе, методът й действаше, макар тя да не можеше да обясни това, което правеше. Това беше едно от предимствата — и от проклятията — на това да си дивачка. Можеше инстинктивно да прави неща, които други Айез Седай научаваха с много усилия. Лошото бе, че не можеше да се отучи от някои лоши навици, които бе усвоила.

Момчето, макар и замаяно, реагира на опряното до устните му канче. Сплитът на Цяра й го покри, докато пиеше, и то се вцепени и вдиша рязко. Билките не бяха нужни, но щяха да му дадат сила за след изтощителния Цяр. Беше надвила навика винаги да прилага билки, когато Цери, но все още вярваше, че от тях има полза.

Бащата се наведе заплашително към нея, но Нинив опря пръст в гърдите му и отсече:

— Остави детето да си поеме въздух.

Момчето примига, тя усети притока на живот в очите му и Вкопа в него, за да се увери, че Цярът е подействал добре.

— Спрях треската — каза, изправи се и освободи Силата. — Ще трябва да се храни добре следващите няколко дни. Идете при пристанищните началници и поискайте допълнителни дажби. Не продавайте храната, че ще се ядосам много и ще ви намеря. Разбрахте ли?