Буря се надига

Жената кимна засрамено.

— Никога няма да…

— А, вече на никого не вярвам — изсумтя Нинив. — Все едно, детето ще оживее, ако правите каквото ви кажа. Давайте му от тази отвара през нощта — на малки глътки. Ако треската започне отново, донесете го при мен в двореца на Дракона.

— Да, милейди — отвърна жената, а съпругът й коленичи, взе момчето в прегръдката си и се усмихна.

Нинив вдигна фенера и стана.

— Милейди — каза жената. — Благодаря ви.

Нинив я изгледа сърдито.

— Трябваше да го донесете при мен още преди дни. Не ме интересува що за глупости си мислите, но Айез Седай не са ваши врагове. Ако знаете за други болни, пращайте ги при нас.

Жената кимна, а Нинив тръгна покрай бежанците, които я поглеждаха със смесица от страхопочитание и ужас. Глупави хора! Нима бяха готови да оставят децата си да умрат, вместо да бъдат Изцерени?

След малко се поуспокои. Отклонението всъщност не й беше отнело много време, а тази нощ поне времето беше едно от нещата, с които разполагаше в изобилие. Не беше извадила много късмет в опитите си да се разбере с Ранд. Единственото й утешение бе в това, че Кацуан се беше справила много по-зле като негова съветничка.

Как се оправя човек със същество като Преродения Дракон? Нинив знаеше, че старият Ранд си е там, някъде вътре в него. Просто беше ритан и бит толкова много, че се беше скрил, бе оставил тази по-сурова личност да властва. Колкото и да я дразнеше да го признае, тормозът над Ранд просто нямаше да свърши работа. Но как да го накара да прави това, което трябваше да прави, след като беше такъв инат?

Всъщност имаше една личност, която беше успяла да работи с Ранд, като в същото време го обучаваше и подготвяше. Не беше Кацуан, нито беше някоя от онези Айез Седай, които се опитаха да го пленят, да го надхитрят или да го вкарат насила в пътя.

Моарейн.

През последните месеци от живота си Синята едва ли не се беше умилквала на Ранд. За да го накара да я приеме за своя съветничка, се бе съгласила да се подчинява на заповедите му и да му предлага съвет само когато й го иска. Каква полза от съвет, ако се дава само когато ти го искат? Хората най-много се нуждаят от съвета, който не искат!

Но Моарейн все пак бе имала успех. Благодарение на нея Ранд бе започнал да преодолява неприязънта си към Айез Седай. Ако не беше приел Моарейн, Кацуан едва ли изобщо щеше да се домогне до положението на лична съветничка.

Е, Нинив не мислеше да се държи по същия начин с Ранд ал-Тор, колкото и помпозни титли да имаше. Но все пак имаше какво да научи от успеха на Моарейн. Може би Ранд беше слушал Моарейн, защото раболепието й го беше поласкало. Или навярно просто му беше омръзнало да го тормозят. Около него наистина имаше много хора, които се опитваха да го командорят. Сигурно му беше писнало, а това правеше нейната работа много по-трудна — нали точно тя бе тази, която трябваше да слуша.

Да не би просто да виждаше в нея една от многото манипулаторки? За дървена глава като него нямаше да е изненадващо.

Трябваше да му покаже, че двамата работят за една и съща цел. Не искаше да му казва какво да прави. Искаше просто той да престане да се държи като глупак. А освен това искаше да го опази. И също така да е водач, когото хората уважават, а не от когото се боят. Той като че ли не можеше да разбере, че пътят, по който е поел, е пътят на тиранин.

Да си монарх не беше много по-различно от това да си кмет в Две реки. Кметът трябваше да бъде уважаван и харесван. Премъдрата и Женският кръг можеха да вършат мръсната работа, например да наказват тези, които превишават правата си. Кметът обаче трябваше да бъде обичан. Само тогава селото щеше да е добро място за живеене.

Но как да обясни това на Ранд?

Портата на имението се пазеше от салдейците. Айилците предпочитаха да стоят по-близо до Ранд и пазеха стаите и коридорите на самата сграда. Хастер Налмат, дежурният офицер, я удостои с поклон, щом се приближи. Хм, някои хора все още не бяха забравили как да се отнасят с Айез Седай.

Дворът беше грижливо поддържан. Фенерът на Нинив хвърляше странни сенки по тревата, светлината му огряваше храсти и дървета, подкастрени във форма на приказни същества. Сенките се движеха с фенера и призрачните фигури се удължаваха и сливаха с още по-дълбокия нощен мрак. Като реки от сянка.

Пред самата къща стоеше на стража още по-голяма група салдейци — много повече от необходимото. При мъже на стража винаги се събираха техни приятели, за да клюкарстват, несъмнено. Нинив закрачи право към тях и попита рязко:

— Кои от вас не са на пост в момента?

Трима от деветимата вдигнаха ръце, естествено. Изглеждаха леко смутени.

— Чудесно. — Нинив връчи фенера си на един от тях. — Елате с мен, и тримата.

Влезе с бързи крачки в имението. Тримата се затътриха след нея. Беше късно — призрачното шествие се появяваше чак след полунощ — и сградата беше тиха. Полилеят в преддверието бе загасен и коридорите бяха тъмни.

Нинив тръгна право към кухните.

Рязко отвори вратата и влезе.

На голяма маса бяха насядали четирима мъже със зелено-белите ливреи на Дома Милисаир. Играеха на зарове.

Вдигнаха стреснато глави, щом Нинив нахлу. Един дори скочи на крака и столчето му се катурна на пода. Смъкна шапката си — кривнато на една страна кафяво грозотило, което щеше да се притесни да носи дори Мат Каутон. Приличаше на дете, хванато да опитва десерта преди вечеря.

Нинив не се интересуваше какво правят. Беше намерила слуги от имението, само това беше важно.

— Трябва да видя досуната — каза тя. Досуна бе местната дума за главната домакиня. — Доведете ми я веднага.

Войниците влязоха след нея. И тримата бяха салдейци и макар да бяха възглупави, крачеха с наперената походка на мъже, които знаят как да се бият. Тя се съмняваше, че простите слуги имат нужда от повече сплашване от една Айез Седай, но войниците вероятно щяха да се окажат от полза по-късно.

— Досуната ли? — попита мъжът с шапката. — Сигурна ли сте, че не искате по-скоро да видите стюарда или…

— Досуната — настоя Нинив. — Доведете ми я веднага. — Посочи един от войниците. — Ти. Иди с него. Гледай да не говори с никой друг. И внимавай досуната да не се измъкне.

— Да се измъкне ли? — ахна работникът. — Защо? Какво е направила, милейди?

— Нищо, надявам се. Вървете!

Двамата бързо излязоха. Другите трима слуги останаха на масата, смълчани неловко. Нинив скръсти ръце пред гърдите си и заобмисля плана си. Ранд беше решил, че със смъртта на пратеника търсенето на доманския крал е стигнало до задънена улица, но тя не беше толкова сигурна. Имаше и други замесени и няколко добре поставени въпроса можеше да изяснят много неща.

Досуната едва ли беше направила нещо нередно. Но Нинив все пак не искаше работникът, когото бе изпратила да я доведе, да си развърже езика пред някого. По-добре беше да му се внуши чувство за опасност, а и войникът с него щеше да го накара да мълчи.

Предвидливостта й се оказа ефикасна. Само след няколко минути мъжът се върна забързан с една разчорлена възрастна жена със синя вечерна роба. Изпод вързаната й набързо забрадка се показваха кичури сива коса, състареното й лице беше пребледняло от притеснение. Нинив се почувства гузна. Как ли трябваше да се чувства тази жена, събудена посред нощ от уплашен слуга, който твърди, че една Айез Седай иска да я види незабавно?

Салдейският войник влезе след тях и застана да пази до вратата. Беше кривокрак и набит, с дълги увиснали мустаци. Другите двама бяха до вратата, откъдето бе влязла Нинив. Небрежните им стойки само усилваха напрежението.