Буря се надига

— Спокойно, госпожо — каза Нинив и кимна към масата. — Можете да седнете. Останалите, идете в главното преддверие и чакайте там. Не говорете с никого.

Четиримата слуги не чакаха повече покана. Нинив каза на един от войниците да иде с тях и да се погрижи да изпълнят нареждането й. Късният час работеше в нейна полза. След като повечето слуги и придворни на Ранд спяха, можеше да разследва, без да предупреди някой виновен.

Напускането на работниците притесни досуната още повече. Нинив седна на едно от освободените столчета до масата. В бързината мъжете бяха оставили заровете, но си бяха прибрали монетите, разбира се. Стаята се осветяваше от малка лампа на перваза на прозореца — салдеецът беше взел фенера й, когато излезе след слугите.

— Как се казваш? — попита Нинив.

— Лорал, Айез Седай — плахо отвърна жената.

— Знаеш ли, че Айез Седай не лъжат?

Досуната кимна. Айез Седай наистина не можеха да лъжат, макар че Нинив можеше — все пак не бе държала Клетвената палка. Това отчасти й носеше по-ниско положение в очите на другите. Незаслужено обаче. Клетвената палка беше просто формалност. Хората на Две реки нямаха нужда от тер-ангреали, за да са честни.

— Тогава ще ми повярваш ли, като ти кажа, че не те подозирам лично да си направила нещо лошо. Просто имам нужда от помощта ти.

Жената като че ли се поотпусна.

— Каква помощ ви е нужна, Нинив Седай?

— От опит знам, че главната домакиня знае повече за ставащото в къщата от стюардите и дори от собствениците на имота. От дълго време ли работиш тук?

— Служа вече на трето поколение от фамилията Чадмар — отвърна старата жена с гордост. — И се надявах да продължа да служа на още едно, ако нейно благородие не беше… — Замълча. Ранд беше затворил „нейно благородие“ в собствената й тъмница. Някак не се връзваше със служба за още едно поколение.

— Да, добре — каза Нинив, за да запълни неловката тишина. — Неприятните обстоятелства, свързани с господарката ти, са част от задачата ми тази вечер.

— Нинив Седай — заговори припряно старицата, — мислите ли, че е възможно да помогнете да бъде освободена? Да си върне благоразположението на лорд Дракона?

— Може би. — „Съмнително — помисли си. — Но всичко е възможно.“ — Разговорът ми с теб би могъл да помогне. Кажи ми следното. Виждала ли си изобщо този пратеник, онзи, когото господарката ти е затворила?

— Пратеникът на краля? — попита Лорал. — Изобщо не съм говорила с него, Айез Седай, но наистина го видях. Висок мъж, хубав, бръснат, за разлика от нашите мъже. Видях го в коридора. Един от най-красивите мъже, които съм виждала.

— А след това? — попита Нинив.

— Ами, след това той отиде да говори с лейди Чадмар, а после… — Лорал замълча. — Нинив Седай, не бих искала да въвлека милейди в още повече неприятности и…

— После тя го е пратила за разпит — прекъсна я Нинив. — Нямам време за глупости, Лорал. Не съм тук, за да търся улики против господарката ти, и всъщност не ме интересува на кого си вярна. Тук са заложени много по-големи неща. Отговори на въпроса ми.

— Да, милейди — отвърна Лорал пребледняла. — Всички знаем за случилото се, разбира се. Като че ли не беше редно да се прати така на инквизитор кралски човек. Особено този човек. Срамота е да се обезобрази такова красиво лице.

— Къде е тъмницата? Знаеш ли?

Лорал се поколеба, после неохотно кимна. Добре. Не се канеше да затаява информация.

— Да вървим тогава — каза Нинив и се изправи.

— Милейди…

— Какво има?

— Искате да отидем сега?

— Да. И освен това може да идем и в дома на палача.

— Той живее там, милейди. В Пира на чайките.

— Хубаво име. Хайде.

След малко Нинив и войниците излязоха с досуната от имението, като взеха и четиримата слуги, за да не разгласят за ставащото. И петимата определено не изглеждаха доволни. Сигурно вярваха на суеверните слухове, че нощем навън не е безопасно. Нинив беше на друго мнение. Нощта можеше и да не е безопасна, но не беше по-зле от други часове на деня. Всъщност можеше и да е по-добре. Щом навън имаше по-малко хора, по-малка беше и вероятността на някого наблизо изведнъж да му пораснат тръни от кожата, да избухне в пламъци или да умре по някакъв друг нелеп начин.

Нинив не си позволи лукса да се усъмни в плана си. Беше избрала определен курс и засега всичко вървеше добре. Разбира се, Ранд можеше да й се ядоса, че е взела войници и е забъркала неприятност. Но понякога, за да разбереш какво има на дъното на каца, трябва ако не да я излееш, то поне да бръкнеш чак до дъното. Просто съвпаденията бяха някак подозрителни. Милисаир Чадмар беше взела в плен пратеника преди месеци, но той беше умрял малко преди Ранд да поиска да го види. А беше единственото лице в града, разполагащо с някаква податка за местонахождението на краля.

Хм, съвпадения. Понякога, когато двама селяни са във вражда, кравата на единия може да умре през нощта и да е просто злополука. А понякога малко претърсване разкрива обратното.

Лорал водеше групата към Пира на чайките, квартал близо до мястото, където рибарите изхвърляха боклука от улова си. Като повечето благоразумни хора, Нинив избягваше този район на града и носът й й напомни отдалече защо точно. Рибешката карантия можеше да е чудесна за наторяване, но гниещите купища воняха отдалече. Дори бежанците избягваха този мрачен район.

Пътят бе доста дълъг — богатата част на града разбираемо беше отдалечена от Пира на чайките. Нинив крачеше уверено, без да обръща внимание на тъмните улички и загърнатите в сенки сгради, въпреки че придружителите й — с изключение на войниците — се бяха скупчили боязливо около нея. Салдейците на свой ред държаха ръцете си на дръжките на извитите си мечове и се озъртаха предпазливо.

Съжаляваше, че нямаше никакви новини от Бялата кула. От много време не беше чувала нещо от Егвийн или от останалите. Чувстваше се като сляпа. Сама си беше виновна, че беше настояла да тръгне с Ранд. Налагаше се все някоя да го държи под око, но това означаваше да не можеш да държиш под око всички останали. Разделена ли беше Кулата? Егвийн все още ли беше Амирлин? Уличната мълва не вършеше никаква работа. Както обикновено, срещу всеки слух имаше други два, които му противоречаха. Бялата кула воювала със самата себе си. Не, воювала с Аша’ман. Не, Айез Седай били унищожени от сеанчанците. Или от Преродения Дракон. Не, всички тия слухове били лъжи, пуснати от самата Кула, за да примами враговете да нападнат.

Много малко се говореше за самата Елайда или за Егвийн, макар да се ширеха изопачени слухове за съществуването на две Амирлин. Това беше проблематично. Никоя от двете групи Айез Седай нямаше да иска да се разпространяват слухове за втора Амирлин. Приказките за раздор между Айез Седай в края на краищата щяха да навредят на всички.

Най-сетне Лорал спря. Четиримата слуги спряха зад нея.

— Е? — попита Нинив.

— Там, милейди. — Жената посочи с кокалест пръст сградата от другата страна на улицата.

— Свещарският дюкян ли?

Лорал кимна.

Нинив повика един от кривокраките салдейски войници.

— Остани да пазиш тези петимата и гледай да не направят някоя беля. Другите двама елате с мен.

Тръгна през улицата, но след като не чу стъпки зад себе си, се обърна намръщена. Тримата стражи стояха скупчени, гледаха единствения фенер и сигурно се ругаеха, че не се бяха сетили да вземат още един.

— О, в името на Светлината! — измърмори ядосано Нинив, вдигна ръка, привлече от Извора, изплете