храната, която му даваш. Нинив започна Цяр — заплете от всичките пет Сили, за да обезсили отровата и да укрепи тялото на Милисаир. Беше сравнително лесен Цяр, тъй като и тарчротът не беше особено силен. Трябваше или да се използва много от него, или — както бе направила тя с кучето — да го приложиш няколко пъти, за да подейства. Но пък ако го направиш бавно, ще изглежда, че лицето, което убиваш с него, е умряло от естествена смърт.
Веднага щом я измъкна от опасността, Нинив изхвърча навън и кресна:
— Спрете! Йоргин!
Лурц се обърна изненадано, сграбчи тъмничаря Йоргин за рамото и го завъртя към нея.
— Кой приготвя храната на затворниците? — попита Нинив.
— Храната ли? Ами… това е работа на Керб. Защо?
— Керб? Кой е Керб?
— Момчето — обясни Йоргин. — Чиракът. Намерихме го сред бежанците преди няколко месеца. Имахме голям късмет — последният ни чирак избяга, а тоя вече беше обучен да…
Нинив вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
— Момчето! Къде е?
— Ами, тук беше… — каза Лурц и погледна нагоре. — Качи се с…
Отгоре изведнъж се чу трополене. Нинив изруга, извика на Трибен да хване чирака и се закатери по стълбата. Светещото й кълбо я последва.
Видя двамата тъмничари до вратата. Салдеецът стоеше до тях с меч в ръка. Погледна я питащо.
— Къде е чиракът? — изръмжа тя.
Трибен хвърли поглед към зеещата врата. Нинив изхвърча на улицата, като заплиташе нишки Въздух.
И спря.
Четиримата слуги, които беше довела от имението, бяха хванали Керб и го водеха към нея.
— Изхвърча през вратата, Айез Седай — каза единият, — все едно го гонеше Тъмният. Та решихме, че ще е добре да го хванем. За всеки случай.
Нинив си пое дълбоко дъх.
— Добре сте направили. — Младежът се дърпаше безсилно в ръцете им. — Много добре.
Глава 33
Разговор с Дракона
— Дано само да е важно — каза Ранд.
Стоеше на прага на дневната, облечен в червен халат с два черни дракона, извезани по ръкавите. Чуканчето му беше скрито в гънките на левия. Косата му беше разчорлена от съня, но очите му гледаха зорко.
Пристъпи в дневната като крал — дори сега, толкова късно след полунощ, вървеше абсолютно уверен в себе си. Слуги бяха донесли котле с горещ чай и той си наля, докато Мин влизаше след него в стаята. Тя също бе загърната в нощна роба, от жълта коприна. Айилски Деви застанаха на пост до вратата — привидно отпуснати, но застрашителни.
Все по-трудно и по-трудно й ставаше да види в него момчето, което бе познавала в Две реки. Винаги ли челюстта му бе така стегната в израз на непоколебима решителност? Кога бе станала стъпката му толкова сигурна, стойката му — толкова властна? Този мъж изглеждаше почти като… статуя на Ранд, когото бе познавала някога. Статуя, изваяна от скала, за да прилича на него, но с преувеличени героични черти.
— Е? — попита Ранд настойчиво. — Кой е този?
Чиракът Керб седеше вързан с Въздух на един от диваните в стаята. Нинив хвърли поглед към него, след което прегърна Извора и изтъка преграда против подслушване. Ранд я изгледа рязко.
— Преля ли?
Можеше да го усети, когато го правеше, без да го крие. Усещаше боцкане по кожата според разкритията на Егвийн и Елейн.
— Преграда — отвърна тя, като отказа да се поддаде на страха. — Последния път май не ми трябваше
Някога щеше да реагира на това, та дори само да изсумти раздразнено. Сега само я погледна. Очите му понякога изглеждаха най-промененото у него.
Ранд въздъхна.
— Защо ме събуди, Нинив? Кой е този длъгнест уплашен младок? Ако някой друг ме беше вдигнал посред нощ, щях да го пратя на Башийр да го набият с камшик.
Нинив кимна към Керб.
— Мисля, че „този длъгнест уплашен младок“ знае къде е кралят.
Това вече привлече вниманието му, както и на Мин. Тя също си беше наляла чай и се беше облегнала на стената. Защо още
— Кралят ли? — каза Ранд. — Значи и Грендал. Как разбра, Нинив? Къде го намери този?
— В тъмницата, в която си пратил Милисаир Чадмар — отвърна тя и го изгледа накриво. — Там е ужасно, Ранд ал-Тор. Нямаш никакво право да се отнасяш така с хората.
Той все едно не я чу. Пристъпи към Керб.
— Чул е нещо от разпита ли?
— Не. Но мисля, че той е убил пратеника. Зная със сигурност, че тровеше Милисаир. Щеше да е мъртва до края на неделята, ако не я бях Изцерила.
Ранд я погледна и Нинив почти
— Вие, Айез Седай, имате много общо с плъховете, както съм се уверил. Винаги се врете на места, където не ви искат.
Нинив изсумтя.
— Ако бях стояла настрана, сега Милисаир щеше да издъхва, а Керб щеше да е избягал.
— Предполагам, че си го попитала кой му е заповядал да убие пратеника, нали?
— Още не — отвърна Нинив. — Намерих отровата в нещата му обаче и разбрах, че точно той е приготвял храната за Милисаир и за пратеника. — Поколеба се за миг. — Ранд, не съм сигурна дали той
— Какво имаш предвид? — попита тихо Ранд.
— Някакво блокиране. Тъмничарят беше разочарован — дори изненадан, — че пратеникът е могъл да издържи на неговото „разпитване“. Смятам, че и при него трябва да е имало някакво блокиране, нещо, което го е възпирало да разкрие твърде много.
— Принуда — каза Ранд и вдигна чашата към устните си.
Принудата беше тъмна работа, зло. Тя лично я бе изпитала. Още потръпваше, щом си спомнеше какво й бе причинила Могедиен. А беше дреболия, просто заличаване на няколко спомена.
— Малцина са толкова вещи с Принудата като Грендал — каза Ранд замислено. — Може би това е потвърждението, което търсех. Да… това наистина би могло да се окаже голямо откритие, Нинив. Достатъчно голямо, за да забравя как си се добрала до него.
Отиде до дивана, наведе се, погледна младежа в очите и й каза:
— Освободи го.
Нинив се подчини.
— Кажи ми — заговори Ранд на Керб, — кой ти поръча да отровиш онези хора?
— Нищо не знам! — изписка момчето. — Аз…
— Спри — каза Ранд тихо. — Вярваш ли, че мога да те убия?
Момчето замълча и — колкото и да не беше за вярване, че е възможно — сините му очи се разшириха още повече.
— Вярваш ли, че ако само изрека думата — продължи Ранд със зловещо тих глас, — сърцето ти ще спре да бие? Аз съм Прероденият Дракон. Вярваш ли, че мога да взема живота ти или самата ти душа, ако просто
