ужасни неща, за да измъкне информация? Погледна гневно Ранд. Можеше поне да й каже какво ще причини махането на Принуда!
— Не ме гледай така, Нинив. — Той пристъпи до вратата и даде знак на Девите да отнесат тялото на Керб. Те го вдигнаха, а той ги помоли тихо да донесат още чай.
Върна се и седна до спящата Мин. Беше пъхнала една възглавничка под главата си. Само една от двете лампи в стаята гореше едва-едва и лицето на Ранд оставаше наполовина в сянка.
— Това беше единственият начин — продължи той. — Колелото тъче така, както то пожелае. Ти си Айез Седай. Не е ли това част от веруюто ти?
— Не знам какво е — сопна се Нинив, — но не е извинение за действията ти.
— Какви действия? Ти ми доведе този човек. Грендал е приложила Принуда над него. Ще я убия заради това — и това действие ще бъде само моя отговорност. Сега ме остави. Ще се опитам да поспя.
— Никакво чувство за вина ли не изпитваш?
Погледите им се сплетоха. Нинив беше отчаяна и безпомощна. Ранд… кой можеше да отгатне какво чувства той напоследък?
— Трябва ли да страдам заради всички тях, Нинив? — попита той тихо и се изправи, лицето му все така бе наполовина в сянка. — Положи и тази смърт в нозете ми, ако искаш. Ще е само една от многото. Колко камъни можеш да струпаш върху нечие тяло, преди тежестта да престане да има значение? Колко можеш да гориш бучка плът, преди горещината да стане несъществена? Ако си позволя да се чувствам виновен за това момче, ще трябва да се чувствам виновен за другите. И това ще ме прекърши.
Тя го изгледа в полумрака. Крал, определено. Воин, макар много рядко да беше виждал война. С усилие потисна гнева си. Не беше ли всичко това само за да му докаже, че може да й се довери?
— О, Ранд — въздъхна Нинив и извърна очи. — Това, в което си се превърнал… в сърцето ти няма нищо освен гняв. Това ще те унищожи.
— Да — въздъхна той.
Тя го погледна стъписано.
— Чудя се — заговори той и погледна към Мин, — защо всички вие допускате, че съм твърде тъп, за да видя онова, което за вас е толкова очевидно. Да, Нинив. Да, тази твърдост ще ме унищожи. Знам.
— Тогава защо? — попита тя. — Защо не ни позволиш да ти помогнем?
Той вдигна очи — не към нея, а зареял поглед в нищото. Една слугиня, облечена в бялото и тревистозеленото на Дома Милисаир, влезе с котле чай, взе старото и се оттегли.
— Когато бях много по-млад — заговори тихо Ранд, — още съвсем дете всъщност, Трам ми разказа една история. За Драконовата планина. Тогава не знаех, че той всъщност я е видял, нито че ме е намерил там. Бях само едно овчарче и Драконовата планина, Тар Валон и Кемлин бяха почти митични места за мен. Той обаче ми разказа за нея — планина толкова висока, че нашият Двоен рог изглеждал пред нея като джудже. Според разказите на Трам никой човек не се бил качвал на върха на Драконовата планина. Не защото било невъзможно — а защото изкачването до върха отнемало и последната трошица сила. Толкова висока била планината, че надвиването й изисквало борба, която те изцежда напълно.
Замълча.
— И? — попита Нинив.
Той я погледна.
— Не разбираш ли? Никой не изкачвал планината, защото ако го направел, нямало да му остане сила за връщането. Планинар можел да я надвие, да стигне до върха, да види онова, което никой друг не може да види. Но след това щял да умре. Най-силните и най-благоразумни пътешественици знаели това. Затова никога не я изкачвали. Винаги го искали, но чакали, отлагали това пътуване за друг ден. Защото знаели, че ще е последното им.
— Но това е само приказка — каза Нинив. — Легенда.
— Точно това съм аз — каза Ранд. — Приказка. Легенда. Да се разказва на децата след години, да се шепне. — Поклати глава. — Понякога не можеш да се върнеш. Трябва да продължиш. И понякога знаеш, че това изкачване е последното ти.
— Всички вие твърдите, че съм станал прекалено твърд, че неизбежно ще се прекърша, ако продължа така. Но допускате, че от мен трябва да остане нещо, което да продължи. Че трябва да сляза от планината, след като стигна върха. — Погледна я. — Това е ключът, Нинив. Вече го разбирам. Аз няма да преживея това, тъй че не е нужно да се безпокоя какво би могло да стане с мен след Последната битка. Не е нужно да затаявам, не е нужно да спасявам нищо от тази моя пребита душа. Зная, че трябва да умра. Онези, на които им се иска да съм по-мек, готов да се огъна, не могат да приемат това, което ще стане с мен. — Погледна отново Мин. Нинив много пъти беше виждала обич в очите му, когато я погледнеше, но този път бяха празни. Безчувствени, на също толкова безчувственото лице.
— Може да намерим начин, Ранд — каза Нинив. — Разбира се, че има начин да победиш, но и да останеш жив.
— Не — изръмжа той тихо. — Не ме изкушавай отново да тръгвам по този път. Той води само до болка, Нинив. Аз… Мислех си да оставя нещо след себе си, което да помогне на света да оцелее след смъртта ми, но това бе само борба да продължа да живея. Не мога да си позволя този лукс. Ще изкача проклетата планина и ще видя слънцето. Всички вие ще се оправяте с онова, което ще последва. Така трябва да бъде.
Тя отвори уста, за да възрази отново, но той я изгледа рязко.
— Така
Тя замълча.
— Тази нощ се справи добре. Спести на всички ни голяма неприятност.
— Направих го, защото исках да спечеля доверието ти — промълви Нинив и моментално се изруга наум. Защо го каза това? Наистина ли бе толкова уморена, че да избъбри първото, което й дойде на ума?
Ранд само кимна.
— Ти го имаш, Нинив. Вярвам ти толкова, колкото е възможно да вярвам на някого. Може би повече, отколкото на мнозина други. Ти смяташ, че знаеш какво е най-доброто за мен, въпреки собствените ми желания, и това е нещо, което мога да приема. Разликата между теб и Кацуан е в това, че ти наистина държиш на мен. Тя държи само на мястото ми в плановете си. Иска да съм част от Последната битка. Ти искаш да живея. Заради това имаш благодарностите ми. Мечтай заради мен, Нинив. Мечтай за неща, за които аз вече не мога.
Наведе се, за да вдигне Мин. Успя въпреки липсващата длан, като пъхна чукана си под нея, а с другата ръка я прихвана и я вдигна. Тя се раздвижи, после се сгуши до него и измърмори, че може да върви сама. Той не я пусна, може би заради умората в гласа й. Нинив знаеше, че остава будна с книгите си повечето нощи и се натоварва почти толкова тежко, колкото Ранд.
Той понесе Мин към вратата.
— Първо ще се оправим със сеанчанците. Подготви се добре за тази среща. Скоро след това ще се погрижа за Грендал.
И излезе.
Отново я беше изненадал. Беше все същият упорит глупак, но с изненадващо разбиране за себе си. Как можеше човек да разбира толкова много и все пак да е такъв невежа?
И защо не можеше да измисли никакъв аргумент срещу онова, което бе казал? Защо не можеше да се накара да му изкрещи, че не е прав?
Но незнайно защо не можеше да намери думи, с които да му възрази.
Глава 34
Легенди
— Добре — каза Мат и разгъна на масата една от най-добрите карти на Ройдел. Талманес, Том, Ноал, Джюйлин и Мандевин бяха наредили столовете си около масата. До картата на района Мат разгъна скица на разположението на град със средна големина. Доста усилия им беше струвало, докато намерят търговец, склонен да им скицира плана на Трустеър, но след Хиндерстап Мат не искаше да влезе в градче, без да
