Буря се надига

— Мъжът, когото са ви довели — каза тя. — Пратеникът на краля. Кога го доведоха?

— Преди два месеца — отвърна единият тип, този с голямата брадичка и чупения нос. — Донесоха го в чувал с недогорели свещи от имението на лейди Чадмар, като всички други затворници.

— Заповедите ви?

— Да го държим тук — рече другият. — Жив. Не знаехме много, ъъ, лейди Айез Седай. Йоргин водеше разпитите.

Тя погледна дебелия.

— Ти ли си Йоргин?

Той кимна с неохота.

— И какви бяха заповедите ти?

Йоргин не отвърна.

Нинив въздъхна.

— Виж. Аз съм Айез Седай и съм обвързана с думата си. Ако ми кажеш каквото искам да науча, ще се погрижа да не бъдете обвинени за смъртта на пратеника. Дракона не се интересува от вас тримата, иначе нямаше още да сте тук и да държите този ваш… пансион.

— Ако проговорим, ще ни освободят? — попита дебелият и я изгледа невярващо. — Обещавате?

Нинив огледа с неприязън малкото помещение, после погледна и вратата, зад която беше лейди Чадмар. Тези мъже едва ли заслужаваха да живеят, още по-малко на свобода.

Но трябваше да се справи с нещо много по-гадно.

— Да — отвърна Нинив, колкото й да загорча в устата й. — Въпреки че не заслужавате.

Йоргин се поколеба, после кимна и каза:

— Пуснете ме на пода, Айез Седай, и ще отговоря на въпросите ви.

Нинив го пусна. Йоргин не го знаеше, но тя нямаше много власт над тях. Нямаше да прибегне до техните методи, за да изтръгне отговори, а и действаше без знанието на Ранд. Той вероятно щеше да се вбеси, ако разбереше, че е ровила. Освен ако не му поднесеше разкрития.

— Морд, донеси ми стол — каза Йоргин на бияча със счупения нос.

Морд погледна Нинив за разрешение и тя му кимна отсечено. Йоргин отпусна туловището си на малкото столче и се наведе напред, стиснал ръце пред себе си. Приличаше на грамаден бръмбар, кривнат на една страна.

— Не разбирам какво искате от мен — въздъхна той. — Явно вече знаете всичко. Знаете за заведението ми и за хората, които държим тук. Какво още искате да знаете?

Заведение? Виж ти.

— Това е моя работа — отвърна му Нинив с поглед, който трябваше да му напомни, че работите на една Айез Седай не подлежат на оспорване. — Кажи ми как умря затворникът?

— Без достойнство — отвърна Йоргин. — Като всички хора, поне според опита, който имам.

— Дай подробности, ако не искаш пак да увиснеш във въздуха.

— Отворих вратата на килията му преди няколко дни, за да го нахраня. Беше мъртъв.

— От колко време не го беше хранил?

— Аз не моря гостите си с глад, лейди Айез Седай. Аз само… ги насърчавам да споделят каквото знаят.

— И колко насърчение даде на пратеника?

— Не толкова, че да го убие.

— О, я стига. Човекът е бил месеци в ръцете ти, уж здрав през цялото време. След това, един ден преди да го заведат пред Преродения Дракон, изведнъж умира? Вече ти обещах, че ще бъдете оправдани. Кажи ми кой ви подкупи да го убиете и ще ви защитя.

Тъмничарят поклати глава.

— Казвам ви, той просто умря. Случва се понякога.

— Не ме лъжи.

— Не ви лъжа, да ви изгори дано! — избухна Йоргин. — Мислите ли, че щях да се задържа толкова дълго в професията, ако се знае, че бих приел откуп, за да убия някой от гостите си? Че кой ще ми се довери тогава? Никой!

Нинив се въздържа от коментар по въпроса за това „доверие“.

— Вижте — каза Йоргин, — бездруго никой не би убил този затворник. Всички искат да разберат къде е кралят. Кой ще убие единствения с информация за това? Този човек струваше добри пари.

— Значи не е мъртъв — заключи Нинив. — На кого го продаде?

— О, мъртъв е — изсмя се сухо тъмничарят. — Ако го бях продал, нямаше да оживея дълго. Човек с моята работа бързо научава тия неща.

Тя се обърна към двамата биячи.

— Лъже ли? Сто златни марки за този, който може да ми даде доказателство, че лъже.

Морд погледна шефа си и направи гримаса.

— За сто златни марки бих продал и майка си, госпожо. Сериозно, да ме изгори дано. Йоргин казва истината. Оня си беше мъртъв отвсякъде. Хората на Дракона провериха, когато ни доведоха дамата.

Значи Ранд беше обмислил тази възможност. Но все още нямаше доказателство, че тези хора й казват истината. Ако все пак криеха нещо, значи го криеха дълбоко. Реши да опита в друга посока.

— И какво все пак открихте? За местонахождението на краля?

Йоргин въздъхна.

— Вече казах на хората на лорд Дракона и на лейди Чадмар също, преди самата тя да се озове в тази тъмница. Онзи човек знаеше нещо, но не искаше да го каже.

— Я стига! — Нинив хвърли поглед към сандъка с инструментите за мъчения. — Човек с твоите… способности? И не си могъл да изтръгнеш от него нищо?

— Да пукна, ако лъжа! — викна тъмничарят някак обидено, все едно това беше въпрос на гордост за него. — Никога не съм виждал някой да се съпротивлява като него! Какви яки мъжаги съм прекършвал аз… Но той — не. Готов беше да говори за всичко друго, но не и за това, за което го питахме! — Наведе се напред. — Не знам как го правеше. Да ме изгори дано, не знам! Все едно някаква… сила му държеше езика вързан. Все едно не можеше да говори. Дори да искаше!

— Значи си прекалил — предположи Нинив. — И затова е умрял.

— Кръв и кървава пепел, жено! — изръмжа тъмничарят. — Разбери най-после! Не го убих аз! Понякога хората просто умират.

За съжаление Нинив започваше да му вярва. Йоргин може да беше жалка отрепка, но май не лъжеше.

Значи край на големите планове. Тя въздъхна и се изправи, едва сега осъзнала колко е уморена всъщност. Светлина! Този план по-скоро щеше да накара Ранд да избухне, отколкото да го убеди да се вслуша в съвета й. Трябваше да се върне в имението и да поспи. Може би утре щеше да е в състояние да измисли по-добър начин да покаже на Ранд, че е на негова страна.

Махна на салдейците да качат тъмничаря и хората му горе. Погледна към килията на Милисаир Чадмар. Щеше да се погрижи да подобрят условията й. Каквато и да беше, не заслужаваше да се отнасят с нея така. Ранд трябваше да разбере това. Ами че Милисаир изглеждаше толкова бледа, че като нищо можеше да е хванала треска!

Отиде до вратата и заплете Вкопаване от Дух, за да се увери, че Милисаир не е болна.

И щом започна Вкопаването, замръзна. Беше очаквала да намери болест, може би дори изтощение от глад и жажда.

Не беше очаквала да намери отрова.

Изруга, изведнъж съвзела се от умората, бутна рязко вратата и се втурна вътре. Да, виждаше се ясно през Вкопаването. Тарчрот. Самата тя беше давала тарчрот на куче, което трябваше да се убие. Беше си съвсем обикновено растение, макар и много горчиво, което не го правеше най-добрата отрова.

Да, беше лоша отрова — освен ако човекът, когото тровиш, вече няма друг избор, освен да изяде