— Не това трябва да правиш, Ранд. Ще се самоунищожиш. Ще се…
Гневът му избликна. Ранд се обърна рязко, посочи я с пръст и изрева:
— Като Кацуан ли искаш да бъдеш прогонена, Нинив? Няма да позволя да ме
Тя се присви уплашено, а Ранд стисна зъби, за да се овладее. Отпусна ръка и усети, че инстинктивно посяга към ключа за достъп. Очите на Нинив се бяха приковали в него, широко отворени, и той бавно отдръпна ръка от статуетката.
Избухването му го изненада. Беше си мислил, че владее гнева си. Потисна го с усилие, но се оказа изумително трудно.
— Край на аудиенциите за днес — каза на придворните. — Идете и направете каквото ви наредих! Трябват ми другите членове на Съвета. Вървете!
Още малко. Трябваше само да задържи нещата в равновесие още малко. После всичко можеше да свърши. Усети, че започва да чака този край със същото упование, с което го чакаше Луз Терин.
„Ти обеща, че можем да умрем“ — отекна далечно гласът на Луз Терин между два хлипа.
„Обещах. И ще умрем.“
Глава 32
Реки от сянка
Нинив стоеше на високата крепостна стена на Бандар Еваан и гледаше помръкналия град. Стената беше откъм сушата, но Бандар Еваан бе построен на склон, тъй че погледът й стигаше над него до океана. По водите пълзеше нощна мъгла, надвиснала над черното огледало на морето. Приличаше на отражение на облаците високо горе. Самите облаци сияеха с призрачно седефена светлина от невидимата за очите й луна.
Мъглата не стигаше до града. Рядко стигаше до него. Висеше кипнала над океана като призрак на горски пожар, спрян от невидима преграда.
Все още усещаше бурята на север. Зовеше я да препусне през улиците и да завика в тревога. Бягайте в мазетата! Запасете се с храна, защото ще удари бедствие! За жалост трупането на диги и укрепването на стените нямаше да помогне срещу тази буря. Тя беше от съвсем различно естество.
Океанската мъгла често предвещаваше силни ветрове и тази нощ не беше изключение. Нинив придърпа плътно шала си и подуши соления въздух. Смесваше се с неизбежните миризми на препълнен с хора град. Смет, гмеж от нечисти тела, сажди и дим от огнища и пещи. Липсваше й Две реки. Ветровете там бяха студени зиме, но винаги бяха свежи. Ветровете на Бандар Еваан бяха някак
Никога вече нямаше да има място за нея в Две реки. Знаеше го, макар да я болеше от това. Вече беше Айез Седай. Беше се превърнало в нейна същност, много по-важна от това да е Премъдра. С Единствената сила можеше да Изцерява хора по начин, който все още я удивляваше. А с властта на Бялата кула зад нея беше една от най-могъщите личности на света, сравнима само с другите Сестри и някои монарси.
Колкото до монарсите, самата тя се бе омъжила за монарх. Лан. Можеше да си няма кралство, но
И все пак беше трудно да не изпитва тъга, особено докато гледаше нощните мъгли.
— Там — промълви напрегнато Мерайз. Тя, Кацуан и Кореле гледаха в другата посока — не на югозапад към града и океана, а на изток. Нинив почти бе решила да не идва с тях, още повече че не се съмняваше, че Кацуан отчасти я вини за изгнанието си. Но възможността да види привиденията бе твърде изкушаваща.
Нинив отиде при Айез Седай. Кореле извърна глава да я погледне, но Мерайз и Кацуан я пренебрегнаха. Това я устройваше. Въпреки че сдържаността на Кореле — от Жълтата Аджа — в приемането й продължаваше да я гложди. Кореле беше мила, добродушна, но упорито отказваше да признае, че Нинив също е от Жълтата Аджа. Е, щеше да й се наложи да промени привичките си, след като Егвийн застанеше начело на Бялата кула.
Огледа тъмния пейзаж оттатък градската стена. Едва успя да открои останките от бордеите, струпани доскоро до стените. Опасностите — къде реални, къде преувеличени — бяха накарали бежанците да се струпат в градските улици. Справянето с тях и с болестите и глада, които носеха, все още ангажираше много от времето на Ранд.
Отвъд събореното бедняшко предградие имаше само храсталаци и криви дървета. Близките ниви бяха голи. Изорани, засети, но още голи. Светлина! Защо не покарваше вече зърното? Какво щяха да ядат идната зима?
Все едно, не това търсеше погледът й в момента. Какво беше видяла Мерайз? Къде…
И изведнъж го видя. Като струйка от океанската мъгла, над земята се заизвива светло сияние. Нарасна, изду се като малък буреносен облак и заблестя със седефена светлина също като облаците горе. След това се събра в очертанията на крачещ по земята човек. После седефената мъгла избълва още фигури. След няколко мига по тъмната земя закрачи цяла процесия.
Нинив потрепери, но бързо се овладя. Можеше да са духове на мъртви, но толкова далече не бяха никаква опасност. Само че колкото и да се опитваше, не можеше да премахне тръпките, които запълзяха по ръцете й.
Шествието беше твърде далече, за да може да открои подробности. В колоната имаше и мъже, и жени, облечени в сияйно облекло, което искреше и пърхаше като знамената в града. Никакъв цвят нямаше в привиденията, само бледнина, за разлика от повечето призраци, които се бяха появявали напоследък.
Тези бяха съставени изцяло от странната неземна светлина. Няколко фигури в групата — която наброяваше около стотина — носеха нещо голямо. Носилка? Или… не. Беше ковчег. Дали не беше някаква погребална процесия отпреди много време? Какво бе сполетяло тези хора и защо отново ги бе привлякъл светът на живите?
Според слуховете в града процесията се беше появила за първи път в нощта след пристигането на Ранд в Бандар Еваан. Стражите на крепостната стена, на които като че ли най-много можеше да се разчита, го бяха потвърдили, макар и с притеснение.
— Не виждам повод за толкова много шум — каза Мерайз с тарабонския си акцент. — Призраци. Свикнали сме вече с тях, нали? От тези поне не се стапят хора, нито избухват в пламъци.
Сведенията в града показваха, че „произшествията“ стават все по-чести. Само през последните няколко дни Нинив беше разследвала три достоверни доклада за хора, от чиито кожи извирали насекоми и ги убили. Имаше и един мъж, когото бяха намерили в леглото му изгорял на въглен. Чаршафите му не бяха опърлени. Тя лично бе видяла трупа.
Тези произшествия не бяха причинени от призраците, но хората бяха започнали да винят привиденията. По-добре тях, отколкото Ранд всъщност.
— Това чакане в града… обезсърчаващо е — продължи Мерайз.
— Времето ни в този град
Нинив усети как я жегна тревога за Лан, а след това — гняв към Ранд. Той все още смяташе, че ако предприеме щурма си в същото време като атаката на Лан при Тарвинската клисура, може да обърка враговете си. Щурмът на Лан като нищо можеше да се окаже началото на Последната битка. Е, нямаше ли тогава Ранд да задели войски за помощ?
— Да — отрони замислено Кацуан. — Вероятно е прав. — Защо пак си беше нахлупила качулката? Нали Ранд го нямаше!
— В такъв случай всички имаме още по-голямо основание да продължим напред — каза строго Мерайз. — Ранд ал-Тор е глупак! А Арад Доман е несъществен. С крал или без крал, какво значение има?
— Сеанчанците не са несъществени — изсумтя Нинив. — Какво ще кажеш за тях? Искаш да тръгнем към Погибелта и да оставим кралствата си открити за нашествие?
