Буря се надига

Дракон на двубой с Гълтача на светлината.

Колко от пророчествата бе изпълнил той? Все още не изглеждаше сляп, значи това предстоеше да се случи. Есаникският цикъл гласеше, че той ще стои над собствения си гроб и ще плаче. Или това пророчество се отнасяше за мъртвите, които вече излизаха от гробовете си? Писанията бяха неясни понякога.

Тези хора като че ли бяха забравили много от пророчествата, също както бяха забравили клетвите си да чакат Завръщането. Но тя премълча това. „Внимавай много с думите си…“

— Вярвате, че Последната битка е близо ли? — попита тя.

— Близо? Близо е като убиец, чийто мръсен дъх лъхва във врата ти, докато ножът му се хлъзга по кожата ти. Близо е като последния звън в полунощ, след като другите единадесет са отекнали. Близо? Да, близо е. Ужасно близо.

Дали го беше обзела вече лудостта? Ако беше, това щеше да затрудни нещата още повече. Тя го изгледа, търсеше признаци на безумие. Като че ли се владееше напълно.

Морският бриз лъхна в платнището, набразди го и донесе мириса на гнила риба. Много неща като че ли гниеха напоследък.

„Онези същества — помисли Тюон. — Тролоците.“ Какво предвещаваше появата им? Тилий ги бе унищожила, а съгледвачите не се бяха натъквали на други. Но тази напрегнатост в мъжа срещу нея я разколеба. Да, Последната битка беше близо, може би толкова близо, колкото твърдеше той. А това още повече налагаше необходимостта да обедини тези земи под знамето си.

— Трябва да разбирате защо е толкова важно — каза Прероденият Дракон. — Защо воювате с мен?

— Ние сме Завръщането — каза Тюон. — Поличбите показаха, че е време да дойдем, и очаквахме да заварим обединено кралство, готово да ни приветства и да ни предаде армиите си за Последната битка. Вместо това намерихме разпокъсана земя, която бе забравила клетвите си и не бе подготвена за нищо. Как не можете да разберете, че трябва да воюваме? Не ни носи удоволствие да ви убиваме повече, отколкото на родител, който наказва детето си затова, че се е отклонило от правия път.

Ал-Тор я погледна невярващо.

— Ние сме деца за вас?

— Беше само метафора — каза Тюон.

Той помълча, след това се почеса по брадичката със здравата си ръка. Дали я обвиняваше за загубата на другата? Фалендре бе споменала за това.

— Метафора. Подходяща, може би. Да, на земята наистина й липсваше единство. Но аз я обединих. Спойката е слаба навярно, но ще издържи достатъчно дълго. Ако ме нямаше, навярно войната ви за обединение щеше да е похвална. Но сега е само отвличане. Трябва да сключим мир. Нашият съюз трябва да устои само до края на живота ми. — Погледна я в очите. — Уверявам те, че няма да е дълго.

Тя седеше с изправен гръб, скръстила ръце пред гърдите си. Ако ал-Тор протегнеше ръката си, нямаше да може да я достигне. Беше преднамерено, въпреки че предпазната мярка бе смехотворна. Нямаше да му трябва ръката, ако решеше да я убие. По-добре беше да не мисли за това.

— Щом разбирате стойността на обединението — заговори тя, — може би трябва да обедините вашите земи под знамето на Сеанчан, да накарате хората си да положат клетвите и… — Жената, която стоеше зад ал-Тор, марат-дамане, я изгледа стъписано.

— Не — каза ал-Тор, прекъсвайки Тюон.

— Но все пак разбирате, че един владетел с…

— Не — повтори той тихо, но още по-твърдо. По-опасно. — Няма да позволя никой повече да бъде окован от вашите мръсни нашийници.

— Мръсни? Те са единственият начин да се справим с онези, които могат да преливат!

— Оцелели сме столетия без тях.

— И имате…

— По този пункт няма да отстъпя — заяви ал-Тор.

Охраната на Тюон — включително Селусия — стисна зъби, а гвардейците наместиха ръце на дръжките на мечовете си. Беше я прекъснал два пъти поред. Щерката на Деветте луни. Как можеше да е толкова дързък?

Беше Прероденият Дракон, добре. Но думите му бяха глупост. Той щеше да се преклони пред нея, щом станеше императрица. Пророчествата го изискваха. Разбира се, това означаваше, че кралствата му ще се влеят в Империята.

Беше позволила разговорът да се изплъзне от контрола й. Марат-дамане бяха деликатна тема за мнозина от тази страна на океана. Вероятно тук разбираха логиката жените да бъдат окаишени, но им беше трудно да се разделят с традициите си. Нямаше съмнение защо толкова се притесняват от разговорите за тези неща.

Трябваше да поведе разговора в друга посока. В област, в която Прероденият Дракон щеше да се окаже неподготвен. Огледа го бавно.

— Само за това ли ще е разговорът ни? — попита. — Седим един срещу друг и говорим само за различията ни?

— За какво друго можем да говорим? — попита на свой ред ал-Тор.

— Може би за нещо общо, което имаме.

— Съмнявам се, че има много в тази област, което да е важно.

— О? А Матрим Каутон?

Да, това го стъписа. Прероденият Дракон примига.

— Мат? Познаваш Мат? Как…

— Той ме похити — каза Тюон. — И ме влачи със себе си почти по целия път през Алтара.

Прероденият Дракон зяпна, но успя да затвори устата си.

— Сега си спомням — промълви. — Видях те. С него. Не те свързах с онова лице. Мат… какво правеше с него?

„Видял си ни?“ — помисли си невярващо Тюон. Значи лудостта все пак се бе проявила. Щеше ли с нея да е по-лесен за манипулиране, или по-труден? Вероятно второто, за жалост.

— Добре — каза най-сетне ал-Тор. — Вярвам, че Мат си е имал причини. Винаги си има причини. И те изглеждат логични за него в момента…

Значи Мат все пак познаваше Преродения Дракон. Щеше да е чудесен ресурс за нея. Може би затова беше доведен при нея, за да има как да научи за Преродения Дракон. Трябваше да го върне, за да може да й помогне.

Мат нямаше да хареса това, но трябваше да разбере основанията й. Той беше Първи принц на Гарваните. Трябваше да бъде издигнат до Висшата кръв, да обръсне главата си и да се научи да живее подобаващо. Всичко това й изглеждаше някак срамно — по причини, които не можеше да си обясни.

Не можа да се сдържи да разпита още за него. Отчасти защото темата като че ли извади ал-Тор от равновесие — и отчасти защото бе любопитна.

— Що за човек е този Матрим Каутон? Трябва да призная, заприлича ми на безделник и хитрец, който бързо си намира извинения да избегне клетви, крито е дал.

— Не говори за него така! — Изненадващо, но думите дойдоха от марат-дамане, застанала до стола на ал-Тор.

— Нинив… — понечи да я спре ал-Тор.

— Не ме прекъсвай, Ранд ал-Тор — каза жената и скръсти ръце. — Той е и твой приятел. — Отново се обърна към Тюон и я погледна в очите. В очите! Марат-дамане!?

А после дори се осмели да продължи:

— Матрим Каутон е един от най-чудесните мъже, които изобщо ще познавате, ваше височество, и аз няма да слушам лоши приказки за него. Което е вярно, е вярно.

— Нинив е права — каза с неохота ал-Тор. — Той е добър човек. Може да изглежда малко груб понякога, но е един от най-стабилните приятели. Макар все пак да негодува за