Буря се надига

онова, което съвестта му го кара да прави.

— Той ми спаси живота — заяви марат-дамане. — Спаси ме срещу голяма цена и се изложи на огромна опасност, след като никой друг изобщо не помисли да дойде да ми помогне. — Очите й бяха пламнали от гняв. — Да, прекалява с пиенето и играта на зарове. Но не говорете за него все едно, че го познавате, защото не го познавате. Сърцето му е златно. Ако сте го наранили…

— Да съм го наранила ли? — възмути се Тюон. — Той отвлече мен!

— Ако го е направил, имал е причина — каза Ранд ал-Тор.

Каква вярност! Отново бе принудена да преоцени възгледа си за Матрим Каутон.

— Но това е несъществено — заяви ал-Тор и изведнъж се изправи.

Един от Смъртната стража извади меча си и ал-Тор го изгледа с гняв. Карийд бързо даде знак на мъжа и той прибра оръжието посрамен и навел очи.

Ал-Тор постави ръката си на масата, с дланта надолу. Наведе се напред и погледна Тюон в очите. Как можеше да се извърне от тези напрегнати сиви очи, като стомана?

— Нищо друго не е от значение. Мат е без значение. Нашите сходства или различия са без значение. Единственото, което е от значение, е нуждата. Аз се нуждая от вас.

Наведе се още напред, надвисна над нея. Нищо не се промени в него, но изведнъж й се стори сто стъпки висок. Заговори със същия спокоен глас, но в него вече имаше заплаха. Нерв.

— Трябва да отзовете хората си — заяви почти шепнешком. — Трябва да подпишете примирие с мен. Това не са молби. Това е моята воля.

Тюон изведнъж се усети, че копнее да му се подчини. Да го удовлетвори. Примирие. Едно примирие щеше да е чудесно, щеше да й даде възможност да стабилизира властта си над земите тук. Можеше да планира как да възстанови реда в Сеанчан. Можеше да събере нови бойци и да ги обучи. Толкова много възможности й се откриваха, сякаш умът й изведнъж бе решил да види всяко едно предимство от съюза — и нито един недостатък.

Затърси трескаво за недостатъците, помъчи се да си представи проблемите, които можеше да й донесе съюзът с този мъж. Но те се стапяха в ума й и се изплъзваха. Не можеше да се вкопчи в тях и да оформи възражения. Павилионът затихна, морският бриз спря.

Какво ставаше с нея? Усети, че дъхът не й стига, сякаш някаква тежест бе стегнала гърдите й. Чувстваше, че не може да направи нищо друго, освен да се огъне пред волята на този мъж!

Изражението му бе мрачно. Въпреки светлината на следобеда лицето му бе потънало в сянка, много по- дълбока от всичко друго под покрива на павилиона. Все още се взираше в очите й. Стори й се, че вижда нещо на ръба на полезрението си, нещо около него. Тъмна мъгла, ореол от мрак, който се излъчваше от него. Лъхаше във въздуха като неудържим зной. Гърлото й се стегна и думите започнаха да се оформят. Да. Да. Ще направя каквото искаш. Да, трябва. Трябва.

— Не — каза тя шепнешком.

Лицето му се навъси още повече и тя видя гнева в начина, по който притисна ръката си на масата, пръстите му затрепериха от сила. Сила имаше в стегнатата челюст. В очите му, още по-широко отворени. Огромна сила.

— Трябва да…

— Не — повтори Тюон по-уверено. — Ще се поклониш пред мен, Ранд ал-Тор. Няма да стане обратното.

Такъв мрак! Как можеше да го побере един човек? Сякаш хвърляше сянка колкото планина.

Не можеше да се съюзи с това същество. Тази дълбоко кипяща омраза я ужасяваше, а ужасът за нея бе непознато чувство. На този мъж не можеше да се позволи свободата да прави каквото пожелае. Трябваше да бъде удържан.

Той я погледа още миг, после каза:

— Добре тогава.

Гласът му бе леден.

Обърна се рязко и излезе от павилиона, без да поглежда назад. Свитата му го последва. Всички, включително марат-дамане с плитката, изглеждаха обезпокоени. Сякаш самите те не бяха сигурни какво — или кого — следват в лицето на този човек.

Тюон се загледа след него. Не можеше да позволи на другите да видят вълнението й. Не биваше да разберат, че в онзи последен миг се бе уплашила от него.

Гледа го, докато не се скри с коня си зад билото. Ръцете й още трепереха. Не можеше да се довери на себе си и да проговори.

Всички мълчаха. Може би бяха потресени като нея. Може би усещаха тревогата й. Най-сетне, дълго след като ал-Тор си бе отишъл, Тюон стана. Обърна се и огледа събраната Кръв, пълководци, войници и стражи. И заяви:

— Аз съм Императрицата.

Като един паднаха на колене. Дори Висшата кръв се проснаха в нозете й.

Това бе единствената нужна церемония. О, щеше да има формално коронясване в Ебу Дар, с процесии, паради и аудиенции. Щеше да приеме личните клетви за вярност от всеки член на Кръвта и щеше да има възможността — по традиция — да екзекутира безпричинно със собствената си ръка всеки, за когото смяташе, че се е противопоставил на възшествието й на трона.

Щеше да го има всичко това, и много повече. Но заявлението й бе истинската коронация. Изречено от Щерката на Деветте луни след периода на траура.

Празненствата започнаха в мига, в който им заповяда да станат. Щеше да има цяла неделя на празненства. Необходимо отвличане. Светът се нуждаеше от нея. Нуждаеше се от императрица. От този момент всичко щеше да се промени.

Докато да’ковале ставаха и запяваха възхвалите на нейното коронясване, Тюон пристъпи към генерал Галган.

— Предай думата ми на генерал Юлан — каза тихо. — Кажи му да подготви своя щурм срещу марат- дамане на Тар Валон. Трябва да ударим Преродения Дракон, и то бързо. На този мъж не може да се позволи да набере повече сила, отколкото вече има.

Глава 36Смъртта на Тюон

— Започнах пътуването си в Тийр — заговори Верин, седнала на най-добрия стол на Мат, направен от тъмен орех и с хубава жълта възглавница. Томас стоеше зад нея, с ръка на меча. — Целта ми е да стигна до Тар Валон.

— Тогава как се озова тук? — попита Мат все така подозрително, докато се наместваше на отрупаната с възглавнички пейка. Мразеше я. Беше напълно невъзможно човек да седне на нея по някакъв по-удобен начин. Възглавничките не помагаха. Даже някак си я правеха още по-неудобна за седене. Проклетото нещо сигурно беше измислено от побъркани кривогледи тролоци и направено от проклетите им кокали. Това беше единственото разумно обяснение.

Местеше се на пейката и за малко щеше да поръча да донесат друг стол, но Верин продължаваше да говори. Мандевин и Талманес бяха до входа на палатката, единият прав и скръстил ръце, другият — седнал на пода. Том също седеше на пода в другия край на помещението и наблюдаваше Верин с преценяващ поглед. Всички бяха в малката палатка на Мат за срещи, предназначена само за кратки заседания с офицерите. Мат не я покани в походната си дневна, защото беше пълна с плановете му за нападението на Трустеър.

— И аз си задавам този въпрос, господин Каутон — каза с усмивка Верин. — Как се озовах тук ли? Определено нямах такова намерение. Но все пак ето, че съм тук.

— Казвате, че е било едва ли не случайност, Верин Седай — намеси се Мандевин. — Но говорим за разстояние от няколкостотин левги!

— Плюс това можеш да Пътуваш — добави Мат. — Тъй че като си имала намерение да идеш в Бялата кула, защо не си го направила проклетото Пътуване до там, и толкова?

— Добър въпрос — отвърна Верин. — Наистина. Може ли да помоля за малко чай?

Мат въздъхна, опита пак да си намести задника на дяволската пейка и махна на Талманес да се