Буря се надига

Имаше и друга възможност, която така и не бяха обсъждали: да се откажат окончателно от обединението. Да основат втора Бяла кула. Това щеше да доведе до разкъсването на Айез Седай, може би завинаги. При мисълта за тази възможност Егвийн потръпна.

Но ако се окажеше, че няма друг избор? Трябваше да обмисли последиците, а ги намираше за плашещи. Как можеше да окуражи Родството или Мъдрите да се обвържат с Айез Седай, ако самите Айез Седай бяха разделени? Двете Бели кули щяха да се превърнат в противопоставени сили и да объркват хората, докато съперничещите си Амирлин се опитват да използват държавите за своите цели. Съюзници, както и врагове, щяха да загубят страхопочитанието си към Айез Седай, а някои крале като нищо можеха да започнат да основават свои центрове за жени, надарени в преливането.

Егвийн вървеше по калната улица. Палатките наоколо се променяха, платнищата на входовете им се отваряха и затваряха, после отново се отваряха по странните закони на Света на сънищата. Усети как епитрахилът на Амирлин се появи около врата й, тежък все едно е от олово.

Щеше да привлече Айез Седай в Бялата кула на своя страна. Елайда щеше да падне. Но ако не… тогава щеше да направи каквото е нужно, за да съхрани своите хора и света пред лицето на Тармон Гай-дон.

Пристъпи извън лагера и палатките, коловозите и пустите улици изчезнаха. Отново не беше сигурна къде ще я отведе умът й. Пътуването из Света на сънищата по този начин — като се остави на необходимостта да я води — можеше да е опасно, но също така можеше да е много просветляващо. В този случай тя не търсеше обект, а знание. Какво трябваше да узнае, какво имаше нужда да види?

Обкръжението й се замъгли, а след това изведнъж се проясни. Стоеше в средата на малък бивак, пред нея тлееше огън, струйка дим се извиваше към небето. Това беше необичайно. Огънят обикновено бе нещо твърде преходно, за да се отрази в Тел-айеран-риод. Нямаше истински пламъци, въпреки дима и оранжевото сияние, стоплящо гладките речни камъни, обкръжили дупката на огнището. Тя погледна нагоре към много тъмното, бурно небе. Безмълвната буря беше още една необичайност за Света на сънищата, макар напоследък да беше станала толкова честа, че тя вече почти не я забелязваше. Можеше ли да се нарече нещо обичайно за това място?

С изненада забеляза около себе си пъстри фургони, зелени, червени, оранжеви и жълти. Тук ли бяха допреди миг? Намираше се на голяма поляна, сред гора от призрачно бели трепетлики. Беше обрасла с жилава трева, стръковете стърчаха на гъсти туфи. Вдясно от нея между дърветата лъкатушеше обрасъл с бурени път. Фургоните бяха в кръг около огъня. Бяха четвъртити, боядисани с ярки бои и имаха покриви и стени като малки къщички. Волове и коне не се отразяваха в Света на сънищата, но пък имаше чинии, паници и лъжици — появяваха се, а после изчезваха от местата си около огъня или по каприте на фургоните.

Това беше табор на Пътуващия народ, Туатан. Защо точно тук? Егвийн тръгна напосоки около огнището, оглеждаше фургоните — прясно боядисани, без драскотини и петна. Този керван бе много по-малък от посетения с Перин преди много време, но усещането бе почти същото. Все едно чуваше флейтите и барабаните и почти можеше да си представи, че сенките около мъждукащото огнище са сенките на танцуващи мъже и жени. Дали танцуваха все още Туатан под това изпълнено със скръб небе, при ветровете, така изпълнени със зли вести? Какво място имаше за тях в един свят, който се готвеше за война? На тролоците им беше все едно за Пътя на листото. Дали тази група Туатан търсеше да се скрие някъде от Последната битка?

Седна на стъпалата на един фургон. За миг остави облеклото си да се преобрази в простата вълнена рокля от Две реки, също като онази, която носеше при първата си среща с Пътуващия народ. Загледа се в несъществуващите пламъци, потънала в спомен и размисъл. Какво ли беше станало с Ейрам, с Рен и Ила? Сигурно бяха живи и здрави някъде, в стан точно като този, и чакаха да видят какво ще причини на света Тармон Гай-дон. Усмихна се при спомена как бе флиртувала и танцувала с Ейрам под навъсения и неодобрителен поглед на Перин. Онова време беше много по-просто. Макар че Калайджиите като че ли все успяваха да направят времето си по-просто.

Да, те все още щяха да танцуват. Щяха да танцуват чак до деня, в който Шарката изгореше, все едно дали щяха да намерят своята песен, или не, все едно дали тролоците щяха да раздерат света, или не, или пък Прероденият Дракон щеше да го унищожи.

Беше ли изгубила погледа си за тези неща, неща толкова скъпоценни? Защо всъщност се бореше така упорито да спечели Бялата кула? Заради властта? Заради гордостта? Или защото чувстваше, че така наистина ще е най-добре за света?

Щеше ли да се пресуши, докато водеше тази битка? Беше избрала — или по-скоро щеше да си избере — Зелената, а не Синята. Разликата не беше просто в това, че й харесваше начинът, по който Зелените устояваха и се бореха. Смяташе, че Сините са твърде съсредоточени. Животът беше нещо много по-сложно от една-единствена кауза. Животът означаваше да се живее. Животът беше за мечти, смях и танцуване.

Гавин беше в лагера на Айез Седай. Твърдеше, че е избрала Зелената заради войнствената й решителност — нали беше Бойната Аджа. Но една по-тайна, по-искрена частица от нея признаваше, че Гавин също е мотивация за решението й. Сред Зелената Аджа да се омъжиш за своя Стражник бе нещо обичайно. Егвийн щеше да има Гавин за свой Стражник. И щеше да го има за свой съпруг.

Обичаше го. Щеше да го обвърже. Тези пориви на сърцето й бяха по-маловажни от съдбата на света, вярно, но все пак бяха важни.

Стана от стъпалата и дрехата й отново се преобрази в бяло-сребристата рокля на Амирлин. Пристъпи напред и светът около нея се промени.

Стоеше пред Бялата кула. Извърна очи нагоре и те пробягаха по дължината на нежния — и въпреки това могъщ — бял шпил. Макар небето да беше кипнало от буреносните черни облаци, нещо хвърли сянка от Кулата и тя падна точно върху нея. Някакво видение ли беше това? Кулата я смаляваше и тя усещаше тежестта й все едно, че сама я крепи. Че държи стените, за да не се пропукат и да рухнат.

Стоя така дълго, под кипналото високо горе небе и съвършения шпил на Кулата, хвърлящ сянката си отгоре й. Взираше се във върха му, мъчеше се да реши дали не е време просто да я остави да падне.

„Не — помисли си. — Все още не. Още няколко дни.“

Затвори очи, а след това ги отвори в пълна тъмнина. Тялото й изведнъж изригна от болка. Гърбът й беше разранен от камшиците, ръцете и краката й бяха схванати от това, че беше принудена да лежи свита на кълбо в малкото помещение. Миришеше на стара слама и плесен и тя знаеше, че ако носът й не беше привикнал, щеше да подуши и вонята на собственото си немито тяло. Потисна стона си — отвън имаше жени, които я пазеха и поддържаха щита й. Нямаше да им позволи да чуят, че се оплаква, та дори да е само стон.

Надигна се от пода, облечена в същата рокля на новачка, която носеше на вечерята с Елайда. Ръкавите се бяха втвърдили от засъхналата кръв и жулеха китките й. Устата й беше пресъхнала — не й даваха достатъчно вода. Но тя така и не се оплака. Никакви ревове, никакви викове, никакво просене. Изправи с усилие гръб въпреки болката и се усмихна. Кръстоса крака, след това се наведе назад и един по един раздвижи мускулите по ръцете си. След това стана и се изгърби, за да разкърши гърба и раменете си. Накрая легна на гръб започна да изпъва и да свива крака, докато не се умориха. Трябваше да запази пъргавината си. Болката не беше нищо. Нищичко в сравнение с опасността, в която се намираше Бялата кула.

Седна отново на пода със скръстени крака и започна да вдишва дълбоко, повтаряше си, че иска да е заключена в тази килия. Можеше да избяга, ако пожелаеше, но оставаше. А като оставаше, подронваше Елайда. Като оставаше, доказваше, че има някои, които не ще се преклонят и няма да приемат кротко падането на Бялата кула. Този затвор означаваше нещо.

Това й помогна да надвие паниката и да обмисли поредния ден в тази килия. Какво щеше да прави без нощните сънища, които съхраняваха разума й? Отново си помисли за бедния Ранд, когато го бяха заключили. Двамата вече имаха нещо общо. Близост, надхвърляща общото им детство в Две реки. И двамата бяха понесли наказанията на Елайда. И това не ги беше прекършило.

Нищо не можеше да направи, освен да чака. Някъде към обед щяха да отворят вратите и да я извлекат