Буря се надига

Черна сестра? Че ще завари една от тях да седи най-спокойно на леглото й, да пие чай и да я гледа с тези очи, които винаги я бяха оставяли с впечатлението, че знаят твърде много. Какво по-добро прикритие от това на една невзрачна Кафява, презирана от другите Сестри заради учената й разсеяност?

— О, този чай наистина е добър — въздъхна Верин. — Следващия път като видиш Лейрас, кажи й, моля те, че й благодаря, задето ми го осигури. Увери ме, че й е останал малко неразвален, но не й повярвах. Човек не може да се доверява много в днешно време, нали?

— Какво, и Лейрас ли е Мраколюбка?

— Небеса, не, разбира се. Тя може да е много неща, но Мраколюбка — не. По-скоро Бял плащ ще се ожени за Айез Седай, отколкото Лейрас да се закълне на Великия господар. Необикновена жена. И е много добра в преценката за вкуса на чайовете.

— Какво се каниш да правиш с мен? — попита Егвийн, като се постара да запази спокойствие. Ако Верин мислеше да я убие, вече щеше да го е направила. Явно искаше да я използва, а това щеше да й даде някакъв шанс. Възможност да избяга, да обърне положението. Светлина, моментът бе толкова неподходящ!

— Е — заговори Верин, — първо ще те помоля да седнеш. Бих ти предложила и чай, но искрено се съмнявам, че ще искаш точно от този.

„Мисли, Егвийн!“ — каза си тя. Виковете за помощ щяха да са безполезни. Само новачки можеше да ги чуят, след като и двете й Червени пазачки се бяха махнали. Точно сега да е сама! Изобщо не си беше помисляла, че ще иска тъмничарките й да са наблизо.

Все едно, ако извикаше, Верин несъмнено щеше да я върже и да й запуши устата със сплитове Въздух. А ако някои новачки все пак я чуеха, щяха да притичат да видят какъв е проблемът — а това само щеше да вкара и тях в лапите на Верин. Тъй че Егвийн издърпа единствения дървен стол в стаята, седна и я заболя от твърдото дърво.

В стаичката беше тихо, студено и прашно, след като не беше обитавана няколко дни. Егвийн затърси трескаво път за бягство.

— Поздравления за това, което си направила тук, Егвийн — заговори Верин. — Проследих малко от глупостите, които стават между фракциите на Айез Седай, макар че реших да не се намесвам лично. По- важно беше да продължа проучванията си и да държа под око младия ал-Тор. Много е избухлив, трябва да кажа. Тревожа се за това момче. Не съм сигурна дали разбира как действа Великият господар. Не всяко зло е толкова… явно като Избраните. Отстъпниците, както ги наричате вие.

— Явно ли? — каза Егвийн. — Отстъпниците?

— Ами, относително. — Верин се усмихна, докато топлеше ръцете си на чашата с чай. — Избраните са като дърлещи се деца, всяко се мъчи да пищи най-силно, за да привлече вниманието на тати. Лесно е да се разбере какво искат те: власт над другите деца, доказателство, че са най-важните. Убедена съм, че не интелигентността, сръчността или умението е това, което прави някого Избран — макар че тези неща са важни, разбира се. Не, вярвам, че това, което Великият господар търси в своите най-велики водачи, е егоизмът.

Егвийн се намръщи. Наистина ли си бъбреха така кротко за Отстъпниците?

— Защо да избира това качество?

— То ги прави предсказуеми. Един инструмент, на който можеш да разчиташ, че ще действа точно както се очаква, е много по-ценен от този, който не можеш да разбереш. Или може би защото когато се борят един срещу друг, оцеляват само най-силните. Не знам, честно казано. Избраните са предсказуеми, но Великият господар — ни най-малко. Дори след десетилетия проучвания не мога да съм сигурна какво той иска или защо го иска. Знам само, че тази битка не се води по начина, по който си мисли ал-Тор.

— А какво общо има всичко това е мен?

— Не много — отвърна Верин и цъкна с език. — Боя се, че се разсейвам. И при толкова малко време при това. Наистина трябва да внимавам. — Все още приличаше на любезната учена Кафява сестра. Егвийн винаги беше очаквала, че Черните сестри ще са… различни.

— Все едно — продължи Верин. — Говорехме за това, което си постигнала тук, в Кулата. Страхувах се, че ще дойда и ще те заваря още да се мотаеш отвън с приятелките си. Представи си удивлението ми, когато разбрах, че не само си се внедрила в режима на Елайда, но явно си обърнала половината от Съвета против нея. Със сигурност си ядосала някои от съмишленичките ми, уверявам те. Никак не са доволни. — Верин поклати глава и отново отпи от чая.

— Верин, аз… — Егвийн замълча. — Какво е…

— Нямаме време, опасявам се — каза Верин и се наведе към нея. Изведнъж нещо в нея сякаш се промени. Макар все още да беше стара — и донякъде майчински добродушна, — изражението й стана по- решително. Погледна Егвийн в очите и напрегнатостта в този поглед я стъписа. Това наистина ли беше същата жена?

— Благодаря, че изтърпя женските ми брътвежи — заговори Верин вече по-тихо. — Толкова хубаво беше да си побъбря с някоя на чашка чай поне още веднъж. Значи, има неща, които трябва да знаеш. Преди години се изправих пред едно решение. Оказах се в положение, при което можех или да положа клетвите пред Тъмния, или да издам, че всъщност никога не съм искала — или възнамерявала — да го направя, при което щях да бъда екзекутирана. Може би някоя друга щеше да намери начин да заобиколи това положение. Много щяха просто да изберат смъртта. Аз обаче видях в това възможност. Виждаш ли, човек рядко получава шанс като този: да проучи един звяр отвътре, от самото му сърце, да види наистина кое кара кръвта да тече. Да открие накъде водят всички вени и съдове. Доста необичаен опит.

— Чакай малко — каза Егвийн. — Присъединила си се към Черната Аджа, за да ги проучиш?

— Присъединих се към тях, за да си опазя кожата — отвърна Верин с усмивка. — Обичам си я, въпреки че Томас често ми натяква за тези бели коси. Все едно, след като се присъединих към тях, възможността да ги проуча беше начинът ми да се възползвам най-добре от ситуацията.

— Томас… Той знае ли какво си направила?

— Той самият беше Мраколюбец, дете — каза Верин. — Търсеше начин да се измъкне. Е, измъкване всъщност няма, не и след като Великият господар те е хванал в ноктите си. Но има начин да се бориш, да компенсираш с малко това, което си направил. Предложих този шанс на Томас и вярвам, че той ми беше много благодарен за това.

Егвийн помълча, мъчеше се да осмисли чутото. Верин беше Мраколюбка… но в същото време не беше.

— Каза, че ти „беше“ много благодарен?

Верин не отговори веднага. Отпи отново от чая.

— Клетвите, които човек дава на Великия господар, са много изрични — най-сетне продължи тя — и когато са наложени над някой, който може да прелива, са много обвързващи. Невъзможно е да се нарушат. Можеш да се караш с други Мраколюбци, можеш да се обърнеш срещу Избраните, стига да можеш да го оправдаеш. Егоизмът трябва да се запази. Но никога не можеш да предадеш него. Никога не можеш да предадеш самия орден на външни. Клетвите са изрични. Много изрични. — Вдигна глава и погледна Егвийн в очите. — „Заклевам се да не предам Великия господар, да пазя тайните си до часа на своята смърт.“ Това обещах. Разбираш ли?

Егвийн погледна димящата чаша в ръцете й.

— Отрова?

— Нужен е много специален чай, за да се погълне плесента от аспинг сладко, — каза Верин и отпи отново. — Както казах, моля те, предай благодарностите ми на Лейрас.

Егвийн стисна очи. Нинив й беше споменавала за плесента от аспинг. Една капка можеше да убие човек. Беше бърза смърт, мирна и често настъпваше… до един час след поглъщането.

— Любопитна пукнатина в клетвите — каза кротко Верин. — Да позволи на човек да извърши измяна в последния час на живота си. Не мога да не се чудя дали Великият господар го знае. Защо не е запушил тази пукнатина?

— Може би не вижда заплаха в нея — каза Егвийн и отвори очи. — В края на краищата кои Мраколюбци биха се самоубили в името на по-голямото добро? Точно неговите следовници едва