Буря се надига

ли биха помислили за такова нещо.

— Може и да си права — каза Верин и остави чашата настрани. — Би било разумно грижливо да я премахнеш, дете.

— Значи е това? — попита Егвийн смразена. — А Томас?

— Сбогувахме се с него. Той прекарва последния си час със семейството си.

Егвийн поклати глава. Такава трагедия.

— Дошла си при мен, за да се изповядаш, да се самоубиеш в сетно търсене на изкупление?

Верин се засмя.

— Изкупление ли? Според мен изкупление едва ли би могло да се спечели толкова лесно. Светлината знае, направила съм достатъчно, за да си заслужа много специален вид изкупление. Но си заслужаваше цената. Заслужаваше си я, и още как. Или може би просто трябва да се самоубеждавам така. — Пресегна се настрани и измъкна изпод сгънатото одеяло в долния край на леглото на Егвийн една кожена торбичка. Грижливо развърза каишките и извади две книги, и двете подвързани в кожа. Едната беше по-голяма, като справочник, с червена подвързия. На корицата нямаше никакво заглавие. Другата беше тънко синьо книжле. И двете бяха протрити от дълга употреба.

Верин ги подаде на Егвийн и тя ги взе колебливо. По-голямата натежа в дясната й ръка, а синьото книжле кацна леко в лявата. Тя прокара намръщено пръст по гладката кожа, после вдигна очи към Верин.

— Всяка жена в Кафявата — заговори Верин — се стреми да произведе нещо дълготрайно. Изследване или труд, който ще бъде значим. Другите често ни обвиняват, че пренебрегваме света около нас. Мислят си, че гледаме само назад. Е, това е неточно. Ако сме разсеяни, то е защото гледаме напред, към онези, които ще дойдат. И информацията, знанието, което събираме… оставяме го за тях. Другите Аджи се грижат за това днешният ден да е по-добър. Ние копнеем да направим по-добър утрешния.

Егвийн остави настрани синята книга и отвори червената. Думите бяха изписани със ситен, енергичен, почти нечетлив почерк — почерка на Верин. Нито едно от изреченията не беше смислено. Бяха пълни безсмислици. Затвори я.

— Малката книжка е ключът, Егвийн — обясни Верин. — Тя съдържа шифър, с чиято помощ написах този том. Този том е… трудът. Моят труд. Трудът на живота ми.

— Какво съдържа? — попита Егвийн; подозираше, че знае отговора.

— Имена, места, обяснения — каза Верин. — Всичко, което съм научила за тях. За водачите сред Мраколюбците, за Черната Аджа. Пророчествата, в които вярват, целите и мотивите на отделните фракции. Съпроводено със списък отзад, на всяка Сестра от Черната Аджа, която можах да идентифицирам.

Егвийн се сепна.

— Всяка?

— Съмнявам се, че съм засякла всички — отвърна Верин с усмивка. — Но мисля, че хванах повечето. Уверявам те, Егвийн. Мога да бъда доста задълбочена.

Егвийн погледна книгите е благоговеен трепет. Невероятно! Светлина, та това беше съкровище по- голямо от хазната на всеки крал. Съкровище, голямо като самия Рог на Валийр. Вдигна глава и погледна Верин. Очите й се насълзиха. Представи си живот, преживян между Черните: винаги нащрек, винаги наблюдаваща, записваща, работеща за доброто на всички.

— О, не ми се размеквай — каза Верин. Лицето й започваше да пребледнява. — Те имат много агенти сред нас, като червеи, които прояждат плода от ядката. Добре, помислих си, че е време и ние да имаме поне една сред тях. Това си струва един живот. Малко хора са имали шанса да създадат нещо толкова полезно и толкова чудесно като тази книга, която държиш. Всички ние се стремим да променим бъдещето, Егвийн. Мисля, че може би просто имах шанса да го направя.

Верин си пое дълбоко дъх и вдигна ръка към челото си.

— Олеле. Ама наистина действа бързо. Трябва да ти кажа още нещо. Отвори пак червената книга, моля те.

Егвийн го направи и видя между страниците тънка кожена ивица със стоманени тежести в двата края, като тези, с които човек си отбелязва място в книга, макар да беше доста по-дълга.

— Увий я около книгата — каза Верин. — Постави я да отбележи която и да е страница и след това усучи краищата отгоре върху двете книги.

Егвийн я послуша, обзета от любопитство. Пъхна ивицата на случайна страница, затвори книгата, после постави отгоре по-малката книжка, взе двата увиснали края и ги усука. Забеляза, че тежестите си пасват като тока, и ги щракна.

И книгите изчезнаха.

Егвийн зяпна. Усещаше тежестта им в ръцете си, но самите книги бяха невидими.

— Действа само на книги, опасявам се — каза Верин с прозявка. — Изглежда, че някой, или някоя, от Приказния век много се е притеснил, че трябва да крие дневника си от другите. — Усмихна се леко, но ставаше все по-бледа.

— Благодаря ти, Верин — каза Егвийн, откопча и развърза лентата за отбелязване. Томовете се появиха отново. — Съжалявам, че нямаше друг начин да…

— Ще призная, че отровата беше резервен план — каза Верин. — Не бързах толкова да умирам. Все още има неща, които трябва да свърша. За щастие успях да задвижа някои от тях, за да… се довършат от други в случай, че не се върна. Все едно, първият ми план беше да намеря Клетвената палка и да видя дали не бих могла с нея да премахна клетвите на Великия господар. Клетвената палка, изглежда, е изчезнала, за съжаление.

„Серин — помисли си Егвийн. — И другите. Сигурно са я взели пак.“

— Съжалявам, Верин.

— Все едно, можеше и да не подейства. Внимавай как ще ги удариш. Ще оставя на теб да решиш дали да се опиташ да ги хванеш всички наведнъж, или ще предпочетеш да хванеш най-важните поотделно и тайно. Може да решиш да ги следиш и да видиш дали би могла да противодействаш на заговорите им. Един добре проведен разпит би могъл да хвърли светлина върху някои от въпросите, на които не успях да намеря отговор. Толкова много решения трябва да вземеш, а си толкова млада… — Прозя се, после лицето й се сгърчи от жегналата я болка.

Егвийн стана и пристъпи до нея.

— Благодаря ти, Верин. Благодаря ти, че избра мен да понеса това бреме.

Верин се усмихна вяло.

— Ти се справи много добре предния път с клюките, които ти подадох. Онази ситуация беше доста интересна. Амирлин ми заповяда да ти подам информация за Черните сестри, избягали от Кулата, тъй че трябваше да се подчиня, въпреки че ръководството на Черната беше разстроено от тази заповед. Не трябваше да ти давам тер-ангреал за сънуване, знаеш ли. Но винаги съм хранила добро чувство към теб.

— Не знам дали съм заслужила такова доверие. — Егвийн погледна книгите в ръцете си. — Доверие, каквото показа.

— Глупости, момиче. — Верин се прозя отново и затвори очи. — Ти ще бъдеш Амирлин. Убедена съм в това. А една Амирлин трябва да е добре въоръжена със знание. Това между всичко останало е най-святата длъжност на Кафявата — да въоръжава света със знание. Аз все още съм една от тях. Моля те, погрижи се да го узнаят. Въпреки че думата „Черна“ може завинаги да опетни името ми, душата ми е Кафява. Кажи им…

— Ще го направя, Верин — обеща Егвийн. — Но твоята душа не е Кафява. Виждам го.

Верин отвори очи, взря се в Егвийн и се намръщи.

— Твоята душа е от чисто бяло, Верин — промълви Егвийн. — Като самата Светлина.

Верин се усмихна и очите й се склопиха. Същинската смърт щеше да дойде след няколко минути, но първо и бързо идваше комата. Егвийн седеше до нея, хванала ръката й. Елайда и Съветът можеха да се погрижат за себе си — тя беше посяла семената си добре. Ако започнеше точно сега да се самоизтъква и да се разпорежда, това само щеше да постави на изпитание авторитета й.