Буря се надига

Романда се поколеба съвсем за кратко, като се озърна към двете вързани с Въздух жени. Почти всички в палатката държаха Извора и се споглеждаха нащрек, сякаш очакваха всеки момент да им израснат пепелянки вместо коси.

Романда взе Клетвената палка и както им бе указано, се освободи от клетвите. Процесът беше болезнен, но тя се овладя и вдиша рязко със съсък. Другите я следяха напрегнато за някаква хитрина, но тя беше безукорна с повторното заклеване. Подаде палката на Егвийн и заяви:

— Не съм Мраколюбка. И никога не съм била.

Егвийн взе Клетвената палка.

— Благодаря ти, Романда. Лелейн, желаеш ли да си следващата?

— С радост — отвърна тя.

Сигурно изпитваше нужда да реабилитира Сините. Една след друга останалите жени отмениха клетвите, като ахкаха или съскаха от болка, след което отново се заклеха и дадоха обет, че не са Мраколюбки. Егвийн въздъхваше тихо от облекчение след всяка. Верин бе казала, че ще има Сестри, които не е разкрила, и че Егвийн може би ще открие и други от Черната сред Заседателките.

Когато Квамеса, последната, връчи Палката на Егвийн и заяви, че не е Мраколюбка, напрежението видимо спадна.

— Много добре — каза Егвийн и се обърна към всички. — Отсега нататък продължаваме заедно. Никакво дърлене повече. Никакво боричкане. За всяка от нас целта е да опазим Бялата кула — и самия свят. Ние, дванадесетте поне, си вярваме една на друга. Едно прочистване никога не е лесно. Често е болезнено. Днес пречистихме самите себе си, но това, което ни предстои да направим, ще е почти също толкова болезнено.

— Ти… знаеш имената на много други, нали? — попита Такима. Този път поне не изглеждаше разсеяна.

— Да — отвърна Егвийн. — Над двеста всичко, по няколко от всяка Аджа. Около седемдесет от тях са сред нас в този лагер. Имам имената. — Беше се върнала през нощта, за да прибере книгите на Верин от стаята си. Сега те бяха скрити грижливо в палатката й, невидими. — Предлагам да ги задържим, въпреки че ще е трудно, след като ще трябва да заловим всички едновременно, доколкото е възможно.

Най-голямото им предимство, освен изненадата, щеше да е присъщата недоверчивост на Черната Аджа. Верин и други източници показваха, че малко Сестри в Черната Аджа знаят повече от шепа други имена. В книгата имаше цялостно описание на организацията на Черната Аджа и на системата им на разделяне на групи, известни като „сърца“, които имаха минимално взаимодействие помежду си, за да останат скрити. Егвийн се надяваше, че същата тази система ще им попречи да разберат навреме какво става.

Заседателките изглеждаха обезсърчени.

— Първо — каза Егвийн, — ще заявим, че трябва да разпространим важна новина до всяка Сестра, но че тя не може да бъде чута от войниците в лагера. Ще призовем Сестрите в този павилион по Аджи — достатъчно голям е, за да побере около двеста души. Аз ще съобщя на всяка от вас имената на всички Черни сестри. Щом всяка Аджа влезе, ще повторя пред тях това, което ви казах, и ще им кажа, че всички трябва да се презакълнат на Клетвената палка. Ще сме готови да задържим Черните сестри, които се опитат да се измъкнат. Ще ги вържем и ще ги задържим в павилиона за аудиенции. — Тази по-малка палатка беше свързана с павилиона на Съвета и можеше да бъде затворена, тъй че влизащите Сестри да не виждат задържаните.

— Ще трябва да направим нещо и със Стражниците — каза навъсено Лелейн. — Предлагам да идват със Сестрите и да сме готови да задържим и тях.

— Някои от тях ще са Мраколюбци — каза Егвийн. — Но не всички. И не знам кои са. — Верин имаше някои бележки за това, но не много, за жалост.

— Светлина, какъв ужас — промълви Романда.

— Трябва да се направи — заяви Берана.

— И трябва да се направи бързо — добави Егвийн. — Така, че Черните сестри да нямат време да избягат. Ще предупредя лорд Брин да направи кръгова охрана със стрелци и Сестри, на които можем да се доверим, за да спре всеки опит за бягство, просто за всеки случай. Но това ще свърши работа само с тези, които са твърде слаби да направят портали.

— Не бива да допускаме да се стигне до това — намеси се Лелейн. — Една война в самия лагер…

Егвийн кимна.

— А Бялата кула? — попита Лелейн.

— След като се прочистим — отвърна Егвийн, — ще можем да направим каквото трябва, за да обединим отново Айез Седай.

— Искаш да кажеш…

— Да, Лелейн. Възнамерявам да започна щурм на Тар Валон тази вечер. Предай думите ми и кажи на лорд Брин да подготви хората си. Новината ще отвлече вниманието на Черните сред нас и по-трудно ще забележат какво правим.

Романда се озърна към Шериам и Мория. И двете плачеха открито, със запушени с Въздух уста.

— Трябва да се направи. Внасям пред Съвета за гласуване да се предприемат действията, които предложи Амирлин.

В палатката настъпи тишина. След това, бавно, всяка жена стана, за да даде съгласието си. Беше единодушно.

— Светлината да ни пази — прошепна Лелейн. — И да ни прости за това, което се каним да направим.

„Права си — помисли Егвийн. — И аз се надявам на това.“

Глава 44Непознати миризми

— Тарвинската клисура е най-логичното място! — възрази Нинив.

Двамата с Ранд яздеха по обрасъл с бурени път през откритата степ на Маредон, придружени от тълпа айилци. Нинив беше единствената Айез Седай. Наришма и Неф бяха в тила на групата, и двамата намусени. Ранд им беше наложил техните Айез Седай да останат. Напоследък изглеждаше особено решен да изтъкне независимостта си от тях.

Нинив яздеше чисто бялата Лунна светлина от конюшнята на Ранд в Тийр. Все още й се струваше странно, че той изобщо си има своя конюшня, да не говорим за конюшни във всеки главен град на света.

— Тарвинската клисура — повтори Ранд и поклати глава. — Не. Колкото повече мисля за това, толкова повече разбирам, че не искаме да се бием там. Лан ми прави услуга. Ако мога да съсредоточа щурм редом с неговия, ще мога да спечеля голямо предимство. Но не искам да отвличам армиите си с Клисурата. Ще е загуба на ресурси.

Загуба на ресурси? Лан се беше запътил към Клисурата, като стрела, пусната от дълъг лък на Две реки. Полетял беше натам, за да умре! А Ранд казваше, че помощта е загуба? Празноглав глупак!

Стисна зъби и с усилие се овладя. Поне да спореше, а не да говори така отчуждено, както правеше напоследък. Изглеждаше съвсем безчувствен, но тя беше виждала как звярът в него изригва, за да й изреве. Беше се присвил вътре в него и ако той скоро не дадеше воля на чувствата си, щяха да го изядат отвътре.

Но как да го накара да се вразуми? Беше подготвяла аргумент след аргумент — всеки от тях ясно обоснован и спокойно обяснен, — докато бяха в Тийр. Но Ранд ги пренебрегваше всичките, а последните два дни прекара с генералите си в обмисляне стратегията за Последната битка.

Всеки ден приближаваше Лан на още една стъпка към битка, която не можеше да спечели. Всеки ден тя ставаше все по-притеснена. На няколко пъти за малко да изостави Ранд и да препусне на север. След като Лан щеше да влезе в безнадежден бой, тя копнееше да е до него. Но оставаше. Светлината да го вземе Ранд ал-Тор, оставаше. Каква полза да помага на Лан, ако така щеше да позволи светът да падне под Сянката заради инатливия… инат на един овчар!

Дръпна плитката си с все сила. Камъчетата по гривните и пръстените на ръцете й блеснаха на смътната